Марго Грег
Мнимият съпруг (16)

16.

Първата й реакция беше вцепеняваш ужас и недоверие. След това опустошително разочарование. После чудовищен гняв пред чудовищното му двуличие, което най-накрая бе признал. И то точно сега, тъкмо когато бе осъзнала невероятния обрат в собствените си чувства — това! Но нима тя не знаеше тази истина от самото начало? Наистина ли се бе надявала, че любовта й към него като с магическа пръчка ще промени факта, че той лъжеше през цялото време?

— Кийли? — Гласът му бе дрезгав и той я наблюдаваше загрижено, надявайки се, че гневът й ще отмине.

Тя отскочи настрана.

— Да те вземат дяволите! Защо трябваше да ми го кажеш точно сега?

Той отметна главата си назад и притисна слепоочията си, за да облекчи пулсиращата в тях болка.

— Моля те, изслушай ме, Кийли — уморено изрече той. — Дори и ако добрите намерения не представляват основателна защита, аз имам обяснение за случилото се. — Той се наведе напред, постави лакти на коленете си, сплете пръсти и се замисли толкова дълбоко, че за момент тя се зачуди дали все още се сеща за нея.

Най-накрая тя наруши тишината.

— Чакам.

Когато заговори, той отново отметна глава и се загледа в тавана.

— Господи, защо ми е толкова трудно да обясня? — Въздъхна нетърпеливо и започна. — Чувала ли си някога старата теория в духа на Параграф-22, че в гората не съществува нито един звук, ако няма човешко ухо, което да го чуе? Е, когато бях дете, дълбоко в себе си тайно вярвах, че нещата придобиват смисъл и значение, че стават реални едва когато аз съм се сблъскал с тях и съм ги изпитал на гърба си. Другите хора бяха само фигуранти на моята сцена и съществуваха само заради мен самия. Предполагам, че никога не успях да надрасна тази детинска фантазия.

— Това ли е обяснението ти за всичко, което се случи? — започна Кийли, а очите й заблестяха с мрачен и опасен блясък.

— Остави ме да преживея този катарзис, Кийли — прекъсна я той. — Имам нужда да започна от самото начало. Ако не друго, това фиаско ми показа какво егоцентрично копеле съм всъщност. — Смехът му бе изпълнен с тъга, и самопрезрение, и присмех. — В този затворнически лагер, напълно откъснат от света, аз се върнах към старите детински фантазии, които ми помогнаха да запазя разсъдъка си и да оцелея.

Тъмнозлатистият блясък в очите на Кийли бе единственият външен израз на противоречивите чувства, които се бореха в душата й.

— Съгласна съм, че си изстрадал много — противопостави му се тя. — Но точно в този момент имам нужда да знам кой си всъщност.

Безизразният му поглед се плъзна по нея.

— Кийли, дори и да ти кажа някакво име, ти все така няма да знаеш кой съм всъщност. За сега ти е достатъчно да знаеш, че съм един неудачник, без корени и дом.

— Но ти може да си бивш убиец, който се крие от закона, търговец на наркотици от Колумбия, изпечен крадец, който отказва да плаща издръжка на бившата си жена. С кого съм живяла през изминалите месеци?

Той се разсмя, но смехът му не бе весел, а изпълнен с горчивина.

— С нито един от изброените. Никога не съм бил хрисим певец в църковния хор… нито пък Рамбо. Преди да ми изневери късметът в Централна Америка, обучавах пилоти на хеликоптери, които пренасяха оръжие за Никарагуа и евакуираха бежанци. — Гласът му стана накъсан, подобно на картечните откоси, които бяха свалили хеликоптера. — Спомням си стрелбата от земята през оня ден, после хеликоптерът се наклони на една страна и се заби в дърветата. Не помня кой ме е спасил. Когато се свестих, бях вече пленник.

Кийли изведнъж застана съвсем неподвижно, представила си с ужасяваща яснота изпитанията, на които е бил подложен. В очите му се появи тъмен блясък, когато забеляза усилията й да гледа безизразно пред себе си и да не трепери от ужас.

— Сигурна ли си, наистина ли си сигурна, че искаш да чуеш тази история, Кийли? Не е никак приятна.

Тя нервно облиза устни.

— Ще се справя.

В гласа му прозвучаха странни нотки, когато безстрастно продължи разказа си.

— След като приключиха с разпита, те ме захвърлиха в една изоставена отходна яма, покрита с тежки дъски. Когато се сетеха за мен, хвърляха храната като боклук върху главата ми. В останалото време ме оставяха съвсем сам — дни, може би седмици. Там, долу, в полумрака, откъснат напълно от околния свят, много лесно можех да загубя разсъдъка си. Бях уплашен, мислех за самоубийство, изпадах в умопомрачителна ярост срещу съдбата, която граничеше с лудост. И когато един ден мъчителите ми се върнаха, аз ги посрещнах едва ли не с радост, защото се надявах, че ще ме довършат. Вместо това те хвърлиха още един затворник в дупката.

— Брайън. — Дъхът й сякаш секна. Погледът й падна върху силните му ръце с изпъкнали вени, върху върховете на пръстите му, които са били горени, докато напълно са изгубили идентичността си. До този момент тя почти не си бе позволявала да мисли за нечовешките болки и мъченията, които този човек и нейният съпруг бяха изтърпели заедно.

Думите му вече отекваха като бързи, сърдити удари.

— Той беше по-скоро мъртъв, отколкото жив, но огромните му страдания ми позволиха да откъсна мислите си от собствената си съдба. Наместих счупения му крак и с ленти от ризата му го шинирах с помощта на един корен. В един от джобовете му намерих снимката, която нашите мъчители кой знае как бяха пропуснали.

— Сватбената снимка — прошепна Кийли погълната от разказа му.

Той внезапно се изправи и се приближи до прозореца, дръпна пердетата и се загледа напрегнато навън, сякаш зад тъмното стъкло съществуваше някакъв друг свят.

— През повечето от времето той изгаряше от треска, а когато се чувстваше най-зле, взимах снимката, за да я запазя. Булката беше малко, тъмнокосо момиченце, което, увиснало на ръката му, го гледаше с обожание. Кой знае защо искрящото, щастливо изражение на момичето просто… късаше душата ми. Тя също бе жертва, макар и недокосната от онази мръсна война. Непрекъснато си мислех какво ли би било, ако имах и аз жена, която да ме очаква. Представях си как ще ме посрещне и ще ме приюти в прегръдките си, как ще се любим върху чисти чаршафи, парфюмирани със сладкия дъх на свободата. Този път, обаче, моите фантазии повтаряха реалния живот на един друг мъж.

Най-накрая той се обърна към нея и Кийли бе изумена от силата на чувствата му.

— Той бе покосен от малария. Изпаднал в делириум, непрекъснато се мяташе насам-натам и крещеше, а аз умирах от ужас, че ще ни убият, просто за да го накарат да млъкне. Всеки път, когато носеха храна, аз ги молех за хинин, докато най-накрая те хвърлиха в ямата цяла шепа лекарства с изтекъл срок на годност. Той започна да се възстановява. Започнаха да ни хранят по-добре. Вероятно искаха да сме в по-добра форма, за да могат да ни разменят. Седмиците минаваха, а ние станахме приятели, които, понеже нямаше какво друго да правят, разговаряха помежду си. — Той вдигна поглед към нея. — За бягство изобщо не ставаше дума. Дори и да имахме силата и издръжливостта да го направим, бяхме твърде добре охранявани. Затова говорехме. Спорт, музика, книги. После политика, религия, всички места, които бяхме посетили. Семейства, приятели, любими кучета. Най-накрая ни останаха само най-интимните преживявания.

— Ето значи, как си успял да се въплътиш в Брайън и то толкова успешно, че да измамиш собствената му майка! Ти буквално си окрал мозъка му — обвини го Кийли. — Не мога само да си обясня как Брайън е могъл да обсъжда най-интимните си чувства с един непознат.

Той бързо я погледна. Изражението на потъмнелите сини очи бе загадъчно и неразбираемо.

— Тогава не се опитвай да съдиш за неща, които не разбираш — предупреди я той с груб, недвусмислено ясен тон. — На теб това може да ти се струва чудовищно нахлуване в най-интимните кътчета на съзнанието и душата. Да, там, в тъмнината на онази дупка, ние говорехме за неща, които един мъж никога не би споделил с жена си или с най-близкия си приятел, но по онова време ние бяхме двама мъртъвци.

— И въпреки това добре сте се позабавлявали с най-пикантните подробности — горчиво рече тя, припомнила си колко добре познаваше той тялото й.

— Не беше така, като си го представяш, Кийли — уморено рече той. — Ти не беше просто една жена от плът и кръв — ти беше символ. Не можеш ли… няма ли… да разбереш това? Ти беше моята надежда за бъдещето, ти беше разкаянието на Брайън по безвъзвратно отминалото.

— Да, разбирам, че семейство Ийстън наистина са били надеждата ти за бъдещето — хапливо заяви тя. — Но никога няма да повярвам, че Брайън е съжалявал за миналото.

— Ти си дяволски предубедена по отношение на нас с Брайън — сърдито отвърна той. — Хайде сега, погледни ме в лицето и ме обвини в заговор с врага, който размаза лицето ми, само за да мога да се превърна в Брайън Ийстън.

Кийли се опита да го погледне, но очите й я издадоха.

— Беше подло от моя страна… съжалявам. Само че… цялата тая история е толкова мъчителна…

— Зная. — Погледът му беше тъжен, почти нежен. — И грешиш по отношение на Брайън. Ти беше смисъла на неговия живот и неговата голяма мъка. Той се разкъсваше от угризения на съвестта заради миналото и бе дал обет, че ако оживее, ще се върне, за да се реваншира за всичко, което ти бе причинил.

— И когато той не можа да го направи, ти реши да го заместиш.

— С най-добри намерения. Това не бе съзнателен предварително обмислен план. Но искам да знаеш, че, без значение дали ставаше дума за любов или омраза, той бе така обсебен от мисълта за теб, така се измъчваше от чувство за вина, че дори и да исках, не бих могъл да му попреча да ми разкаже всичко.

Пръстите й помръднаха конвулсивно, но тя не намери сили да го погледне.

— И какво говореше за мен?

— Чудесни неща. За това как красивото небе, поляна с диви цветя или концерт за цигулка може да те развълнува до сълзи. За страстта ти към шоколада, за удоволствието, което си изпитвала от аромата на прясно окосена трева, от миризмата на изгорели листа, от уханието на морето. Каза ми името на любимия ти парфюм, разказа ми за училищата, които си посещавала, за цвета на очите ти, когато сте се любили…

Тя неволно вдигна поглед към него, после смутена прикова очи някъде около дълбоката вдлъбнатина на брадичката му. С периферното си зрение видя как устата му се изкриви от напрегната усмивка.

— А аз? Господ да ми помага! Един обречен мъж, лудо влюбен в съпругата на друг мъж! Истински фарс по Оскар Уайлд. Но какво лошо имаше в това? Това беше любов, която не изискваше нищо от никого, най-малко пък — израз на някакви чувства. В уединението на собствения си ум аз бях свободен да те докосвам, да те обичам. Любовта ми, бе чиста като слънчевите лъчи, които галеха кожата ти, докато лежеше на плажа в Кейп Код, или като вълните, които измиваха солта от гърдите ти… или като вятъра, който развяваше уханната ти коса. Аз бях захвърлен в ада, но и в рая.

Тя се престраши да го погледне изпод спуснатите си мигли. Боеше се, че той ще разбере колко много я бе развълнувало признанието му.

— Ами… твоето собствено минало? — попита тя. — Сигурно си имал някакви близки?

Той поклати глава. Дори и в този момент сякаш неохотно се откъсна от спомените си.

— Моят собствен живот беше празен, населен с толкова бледи и неясни образи, че те не ме интересуваха повече. Отхвърлих ги като ненужна кожа, за да ги заменя с живота на Брайън, със съпругата на Брайън. Единственият начин, по който можех да те почувствам и разбера, бе чрез спомените му. И аз най-безсрамно го разпитвах и за най-интимните подробности, докато накрая почувствах, че те познавам по-добре, отколкото той би могъл да те опознае някога.

Кийли усети, че я залива гореща вълна и цялата се изчерви. Имаше чувството, че е била напълно разсъблечена пред очите на воайор.

— Не разбираш ли, че това е болестно състояние? — най-сетне проговори тя, със задавен и несигурен глас.

— Болен съм, признавам. — Гласът му преливаше от самопрезрение, но тя долови и острата нужда, подтикнала го към действие, и тя я заинтригува. — Бях обсебен от болка и копнеж. Подобно на наркоман, скоро установих, че тази въображаема връзка не ми е достатъчна. Копнеех за тялото ти, за да бъде изживяването пълно.

Погледът на Кийли стана леденостуден.

— Толкова за истинските, непокварени мотиви.

— Може би заслужавам подобно отношение, но аз обичах Хелън като син. Исках да ощастливя последните й години.

Презрителната й забележка го бе наранила, но Кийли не смяташе да се извинява.

— Разкажи ми останалото — настоя тя.

Когато най-сетне се овладя, той заговори отново, а гласът му бе студен и напълно безизразен.

— Един следобед започна въздушно нападение откъм границата. Нашите мъчители бързаха толкова много, че не можеха да ни вземат със себе си. Последното нещо, което си спомням, е приклада на един автомат и синкавия пламък, избухнал в главата ми. Добре че съм бил в безсъзнание, докато са размазвали физиономията ми.

Рязко се изправи и започна да кръстосва из стаята. Приличаше й на ранено животно, а пулсът й се учестяваше само като си помислеше за неспокойната му, неукротима жизненост, която у него бе доведена до крайност.

Той продължи да разказва с тих, напрегнат глас.

— Когато се събудих в болницата, цялото ми лице бе омотано в бинтове, от мен стърчаха тръби, навсякъде просветваха монитори и аз се почувствах безплътен, нематериален. Вътре в мен сякаш зееше бездънна празнина, измъчваше ме усещането за нещо недовършено, неосъществено. Известно време се чудех дали съм бил луд преди, а сега съм си върнал разума, или обратното. Не можех да си спомня нищо, докато не ми показаха снимката и тогава изведнъж ме връхлетяха познатите спомени и аз се вкопчих в тях като удавник. След проведените тестове невролозите констатираха, че нямам мозъчни увреждания. Сметнаха, че амнезията е била временна, защото бях в състояние да разпозная снимката и имах чудесна памет. Само че не си спомнях собствения си живот, а този на Брайън.

Кийли дълбоко пое дъх, сякаш се досещаше какво ще последва.

— Да не би да ми казваш, че в резултат на травмата, твоето предишно съществуване е било заличено от паметта ти, и ти, като по чудо, си се събудил със спомените на Брайън?

Гласът му прозвуча изненадващо присмехулно, сякаш той сам доброволно се подлагаше на прицела на подигравките й.

— Сега вече отидох твърде далеч, а, Кийли? Търпението ти май се изчерпа?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не, не е — промълви тя. — И това ме плаши.

— Разбирам добре, че пълната амнезия може да възникне като средство за самосъхранение, един вид защитно промиване на мозъка. Запознат съм достатъчно добре с психологията, за да мога да разпозная както пълното себеотричане, така и липсата на контрол върху собствената си съдба. Но такава пълна промяна на личността… — той замаяно поклати глава — прекалено нереално е.

— А може и да не е. Сътресението, което си претърпял при последния жесток побой, може да е предизвикало раздвояване на личността, което по-късно е изкристализирало в илюзията — в заблудата — че ти и Брайън сте един и същи човек.

Мрачният му поглед се плъзна покрай нея, а тъжните му меланхолични очи я развълнуваха толкова дълбоко, че тя безусловно повярва на искрената му изповед.

— Трудно ми е да повярвам, че съзнанието ми може да се раздвои до такава степен, но трябва да призная, че само така мога да обясня пълната си неспособност къде свършва единият от нас и къде започва другият.

Кийли отново дълбоко пое дъх, опитвайки се да се успокои, а когато заговори отново, гласът й беше тих и изненадващо благ.

— Какво се случи с Брайън?

Той затвори очи, а лицето му се превърна в непроницаема маска.

— Предполагам, че е мъртъв. Никога повече не го видях.

Кийли погледна настрана. Не се притесняваше толкова от пълната липса на скръб по изчезналия й съпруг, колкото от неспособността си да се престори, че изпитва нещо, което не чувстваше в момента.

— Сега, когато знаем, че ти не си… — тя се обърна и го погледна. Лицето й бе объркано и озадачено. — Кой си ти? Трябва да зная.

Той отметна глава назад, а от гърлото му се изтръгна мрачен и невесел смях.

— Знаеш ли кое е най-смешното, Кийли? Все още не си спомням.

Тя затаи дъх.

— Как тогава…

— Откъде зная, че не съм Брайън? — Той сви рамене и разпери ръце. — Всъщност, не зная. Все още нямам никакви мои спомени. Продължавам да разсъждавам като Брайън, използвам неговите спомени. Но ти, Кийли, ти разбра това от самото начало, дори и когато аз все още не го знаех, а това е най-важното доказателство.

— Но аз се досещах на съвсем интуитивно равнище — започна да спори тя. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че цялата тази история е една хипотеза и самият ти не си сигурен дали е истина?

— Ти искаше обяснение и аз ти го дадох.

— Но това ни връща там, откъдето започнахме. Освен ако не си спомняш за Брайън и себе си като две отделни личности.

— Разбира се, че той е отделна личност. Как иначе ще знам, че съм го познавал? — възрази той. — Може би трябва да се върна в Хондурас, за да пораздвижа паметта си.

Кийли бе обхваната от ужас.

— Не! Не е необходимо да се връщаш там. Можеш да се консултираш с лекар тук. Можеш да потърсиш съдействието на психиатри, хипнотизатори, частни детективи… на всеки, който би могъл да ти помогне да си припомниш миналото…

— Кийли, дори и да знаехме истината, какво щеше да се промени? Как бих могъл да остана след всичко, което ти казах, след всичко, което ви причиних, на теб и на Хелън? — Думите излизаха със съскане от устата му, а гласът му преливаше от самопрезрение и отвращение. — Как не можах да проумея, че стресът от моето завръщане — от завръщането на Брайън — може да убие Хелън и да опропасти бъдещето ти? Може би са ме ударили по главата по-силно, отколкото си мислех!

Под омразата и презрението, натежали в гласа му, тя долови и необуздана ярост и гняв, насочени към самия него, които я плашеха повече отвсякога. Винаги когато се бе опитвала да разсъждава върху измамното му твърдение, че е Брайън, Кийли, с дълбоко смущение бе отбелязвала противоречивата му природа, вродената му почтеност, нежността и човечността, които напълно противоречаха на онези качества, които познаваше у Брайън. И точно чертите от характера му, които породиха съмненията й относно самоличността му, същите тези качества я накараха да се влюби в него: Той бе донесъл много щастие на Хелън, поправил бе причиненото някога зло, спасил бе Кийли от неизбежната й съдба на самотница, мъжемразка.

— И какво сега, любов моя? — горчиво рече той. — Хелън я няма, а аз не мога да се върна обратно. Както самата ти се изрази, добрите намерения само не са достатъчни. Единственото, което мога да направя, е да не изпълня условията на завещанието и да ти възстановя собствеността, която по право ти принадлежи. И да се махна от тук, преди да съм причинил още злини на хората, които… на които държа. — Трябваше да положи неимоверни усилия, за да избегне думата любов.

Кийли се стресна. Паниката я стисна за гърлото.

— Сигурно има и друг начин!

— Хайде тогава да обсъдим разумно възможните алтернативи. Публично признание? То би могло да спаси гузната ми съвест и да достави на Престън огромно удоволствие да ме изправи пред съда, но шумът, който ще се вдигне, ще навреди на всички. Освен това, времето, прекарано в затвора, ми е предостатъчно и категорично отказвам да поема подобен риск и отново да се озова зад решетките.

— Но ти също си жертва и при дадените обстоятелства нито един лекар или съдебен заседател няма да повярва, че си направил всичко това, движен от криминални подбуди!

— Благодаря ти за това. Развод? За нещастие, разводът е публично признание, че аз съм Брайън Ийстън. — Той замълча и напрегнато се вгледа в лицето й. — Кийли, нека погледнем истината в очите. Единственият изход за мен е отново да изчезна в зоната на здрача.

— И да ме оставиш да се лутам из джунглата на юридическите подробности още седем години? — рязко попита тя, вече сериозно ядосана.

По устните му пробяга смразяваща усмивка.

— Не и този път. — Извади от джоба си красиво изработен портфейл от кожа на кенгуру, върху който се мъдреше монограмът му. — И този път няма да намерят тялото ми, с което още не съм готов да се разделя, но портфейлът ми, открит в зоната на бойните действия, близо до границата с Никарагуа, ще бъде убедително доказателство за смъртта ми. Ще ти оставя подробности относно съобщението, което трябва да направиш.

— Почакай! Има и друга възможност.

Той присмехулно повдигна едната си вежда.

— Можеш да останеш тук.

— Като какъв?

— Не ми пука — съпруг, любовник, приятел…

Той поклати глава.

— Без самоличност? Не бихме могли да живеем така.

— Но как ще обясня повторното ти изчезване? Хората ще си помислят, че съм ужасна жена…

Той тихичко се разсмя на женската й суетност.

— Просто не съществува благородно обяснение, Кийли. Кажи им истината — аз съм измамник и ти си го знаела през цялото време. — Той замълча, свъси вежди, а на устните му заигра озадачена усмивка. — Защо? Когато всичко, което правех и казвах бе съвършено, когато пълното ми потапяне в личността на Брайън измами всички останали… ти как разбра?

Дойде ред на нейните самопризнания. Но можеше ли да му довери тайната, която бе носила като гнойна рана дълбоко в сърцето си през изминалите седем години? Кийли се отдръпна от него и седна на прозореца, придърпа колене към брадичката си и ги обгърна с ръце. Погледът й бе прикован върху матовото стъкло, но тя виждаше нещо друго, съвършено различно от студения дъжд, който блъскаше по прозорците.

— Кажи ми.

— Това вече няма никакво значение. — Тя избягваше проницателния му поглед, който я караше да се чувства гола и уязвима.

— Лъжеш — тихичко я обвини той. — Все още има огромно значение.

Кийли нервно притисна пръсти към слепоочията си.

— Него вече го няма. Не можем ли да оставим нещата такива, каквито са?

Гласът му проряза тишината като студено, стоманено острие. Упоритостта му бе по-силна от нейната.

— Аз се разкрих целия пред теб, Кийли, и за мое собствено успокоение имам нужда от последния елемент от загадката. Причината не е само в това, че те е изоставил. Има и още нещо.

— Брайън не ти е казал всичко. — Тя отклони поглед, за да скрие блесналите в очите й сълзи, твърдо решена да се придържа към безстрастния тон, с който той бе разказал историята си. — Докато си е изливал душата пред теб, Брайън вероятно е пропуснал да спомене, че той… ме насили първия път, когато бяхме заедно. Тогава ми се искаше да вярвам, че случилото се беше една прибързана, необмислена грешка и се постарах да го забравя. Но след като се оженихме, аз никога не успях да откликна на желанията му… в сексуално отношение. — Тя преглътна и продължи да говори, осъзнала обхваналото го напрежение. Беше й невероятно трудно да облече в думи срама и болката, които така и не бе успяла да преодолее през всичките тези години. — Пълната му безпомощност постепенно го превърна в брутален, себичен любовник. Той мразеше повърхностния, механичен секс, но се вбесяваше още повече, когато се опитвах да симулирам чувства, които не изпитвах. Това по някакъв начин нараняваше самочувствието му на мъж и всеки полов акт между нас се превръщаше в… изнасилване. Просто не мога да намеря по-подходяща дума. Колкото повече ме насилваше, опитвайки се да ме накара да откликна на страстта му, толкова повече се затварях в себе си, докато накрая започнах да изпитвам почти патологичен страх от всякаква интимна ласка. — Кийли вече тихичко плачеше. — Нашите проблеми вероятно бяха свързани със силния гняв, който той изпитваше към баща си, и с дълбоката му вътрешна несигурност, но аз бях прекалено млада и наивна, за да му помогна да се справи с това. И понеже аз го наранявах и го унижавах, той ми отвръщаше със същото.

Нежелани, неканени, изведнъж я връхлетяха старите спомени — враждебността на Брайън, грубостта на Брайън в спалнята. А когато през оная последна нощ

Кийли му се бе отдала, без дори да се опита да се престори, че изпитва някаква страст, той бе побеснял, нарекъл я бе фригидна моралистка.

— Ако това е истина, ти ме направи такава — бе заявила Кийли, която цялата трепереше. — Всичко, което получавам от теб, е триминутна болка, когато си в настроение, за да ме докоснеш. Пет пари не даваш за чувствата ми.

— А ти очевидно не даваш пет пари за мен. Но след тази вечер никога повече няма да се отнасяш с безразличие към мен. — Той просто се давеше от ярост. Кийли си бе помислила, че ще я удари, но той само я бутна на леглото и онова, което последва, бе най-унизителният кошмар, който бе преживявала до този момент. След това Брайън разкаяно бе помолил за прошка, но тя просто не би могла да му прости. Най-накрая, разбрал, че извиненията му няма да бъдат приети, той бе изхвърчал от апартамента, затръшвайки вратата след себе си.

— Той така и не се върна — прошепна Кийли. — Плаках цялата нощ, защото се боях, че може да си дойде, а когато пристигна съобщението за смъртта му, плаках от облекчение. По онова време никой от двама ни не знаеше, че съм бременна, а когато след няколко дни пометнах, знаех, че последната атака на Брайън бе убила детето ни. Никога, никога няма да му простя това.

Той стоеше изумен от изненада, а после, осъзнал думите й, въздъхна и въздухът излезе със свистене от устата му.

— Кийли! О, любов моя…

— Веднъж ме попита дали съм искала бебето. — Тя продължаваше да ридае. — Така и не разбрах това. Брайън ми го открадна преди още да съм разбрала за съществуването му. Сякаш дори и от гроба продължаваше да ме измъчва.

— О, боже — прошепна той с пребледняло от ужас лице.

— Когато ме целуна в Мексико сити, аз бях почти сигурна, че не си Брайън. А когато най-накрая ме облада, ти беше толкова чувствен и в същото време така нежен и грижовен… така различен във всяко едно отношение… — Непролетите сълзи опариха гърлото й. — И когато за пръв път в живота си отвърнах на страстта ти с истински, неподправен копнеж и желание, аз бях повече от сигурна, че не си Брайън.

— Ето какво си имала предвид, когато непрекъснато повтаряше, че изобщо не приличам на него. — Той изглеждаше почти наранен. — Нищо чудно, че не можах да преодолея бариерите, които бе издигнала помежду ни, Кийли. Бил съм такъв глупак…

— Остани при мен — помоли се тя.

Не посмя да я погледне, но твърдо поклати глава.

— Предложението ти е толкова примамливо, Кийли. Но не.

— Ако бяхме женени…

Той трябваше да потисне изкушението си да отстъпи и да я остави тя да се погрижи за всичко.

— Кийли, вече говорихме за това. — Гласът му беше влудяващо спокоен и разумен. — Едно нещо е да вярвам, че съм Брайън, съвсем друго е — да се преструвам, че вярвам. Единственият изход е да се махна.

— Но къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— Казах ти вече. Ще се върна в Хондурас.

Тя безсилно закърши пръсти.

— Не мога… няма да те пусна да отидеш! Не сега… не и преди да проумея всичко, което се случи. Би могъл да останеш, ако наистина го искаш! Нищо не може да ти попречи, освен… освен…

— Чест? — тихичко попита той. — Кийли, не искай от мен да продължавам лъжата — така никога няма да получа уважението ти, да не говорим за моето собствено. А и как бихме могли да бъдем щастливи заедно, като знаем, че Хелън можеше още да е жива, ако не бях решил да се правя на Господ Бог.

Безсилие, гордост и гняв се бореха в душата й.

— Ти продължаваш да се правиш на бог! Как можеш да влезеш по този начин в живота ми, да го обърнеш наопаки, а когато играта загрубее, да се измъкнеш? Може би, в края на краищата, не си чак толкова различен от Брайън!

Той пребледня още повече и тя разбра, че го е наранила.

— Не прави нещата по-трудни, отколкото са в действителност, Кийли! Тръгвам си, защото трябва да направя точно това. — Той й обърна гръб — сигнал, че това е краят на разговора.

Кийли запази спокойствие и се върна в спалнята си, за да се подготви за нова атака. Знаеше, че решаващата битка трябва да се проведе на съвсем различна арена. Приготви се да си ляга. Бе толкова съсипана психически, че нямаше сили дори да заплаче. След като ранният й брак с Брайън се бе провалил, Кийли се бе научила да живее собствения си живот, вместо да се опитва да живее със и чрез някой мъж. До скоро този начин на живот не й се струваше скучен и еднообразен. В по-голямата си част дори бе напълно задоволителен. А сега, когато мислите и чувствата й бяха в такава степен обсебени от друго човешко същество, когато се вълнуваше дори от присъствието му в стаята, Кийли бе уплашена до смърт. Защо тогава не го пуснеше да си върви?

Без да губи време да си облича халата, или да търси чехлите си, Кийли се изправи, намислила нещо. Застана в тъмния коридор, който разделяше стаите им, опитвайки се да събере достатъчно смелост, за да натисне бравата на вратата му. Вратата се отвори сякаш по свое собствено желание.

Той пишеше нещо, вероятно писмо. За подложка му служеше една голяма книга, която бе подпрял на коляното си. Долната част от тялото му бе небрежно покрита с хавлия за баня. Кийли знаеше, че все още е гол след душа. Тя изпита слаб пристъп на страх, примесен с очакване, когато излезе от полумрака и пристъпи в ярко осветената стая. Остана неподвижна за момент, без да каже нито дума, докато накрая той вдигна поглед към нея. Изобщо не изглеждаше изненадан. Бе по-скоро примирен, сякаш бе очаквал появата й. После бавно сгъна писмото и го остави на ниската масичка. Тя не се и опита да прикрие треперенето си, бавно прекоси осветеното пространство и застана до леглото.

Искаше й се да го нарече по име, но той нямаше име, а Брайън винаги бе засядало на гърлото й. Той трябваше да разбере, че независимо от името, с което желаеше да го наричат, тя искаше той да остане, да бъде неин съпруг, неин любовник, неин мъж.

Тя протегна ръка и леко докосна плоския му, стегнат корем. Мускулите му се стегнаха под ръката й. Той скочи от леглото с едно-едничко движение и се приближи до прозореца. Вдигна ръце и прокара пръсти през косата си, а мускулите по идеално оформения му гол гръб заиграха и й напомниха за еластичните, коприненомеки хълбоци на расов кон.

О, господи, искам този мъж, безмълвно проплака тя. Дай ми го, господи! — Дойдох, за да се сбогуваме — тихо прошепна тя.

— Довиждане, тогава.

— Люби ме, преди да си тръгнеш.

— Не мога.

Напълно забравила наранената си гордост, тя се приближи до него, опря гладката си буза в гърба му, обгърна го с ръце и забеляза, че кожата му настръхна. Той дръпна ръцете й с такава сила, че едва не нарани пръстите й.

— Не прави това, Кийли! Нека се сбогуваме с достойнство.

Сърцето й подскочи, стоплено от внезапна надежда. Но той се боеше от нея! Страхуваше се, че ако се поддаде на тази последна интимна ласка, после няма да има сили да я изостави! Тази надежда й вдъхна нови сили.

Той мълчаливо бе признал сексуалната й сила и подобно на Далила, тя щеше да използва признанието му срещу него самия.

Кийли се поколеба за миг, а после захвърли предпазливостта си на вятъра. Само с едно елегантно движение тя разкопча нощницата си и я остави да падне на земята. Златистите й очи, огромни и блестящи като луната, не се отделяха от лицето му.

Всичко щеше да е наред, ако не я бе погледнал за част от секундата. Бързо отвърна очи, но вече бе прекалено късно. Погледът му се оказа фатален и те и двамата го знаеха, докато желанието му се бореше с разума, копнежът по нея — с предпазливостта. Беше видял тялото й с цвят на кехлибар, корал и див мед… толкова топло, вълнуващо, живо. Дъхът му секна, когато Кийли повдигна едната му ръка и я постави на гърдите си, а когато долови ударите на сърцето й под тази съвършена гръд с розово връхче, той бе напълно загубен.

Кой знае как изведнъж се озова на леглото, придърпа я върху себе си, започна да целува шията, гърдите и устните й с цялата сдържана страст, на която бе способен един мъж, възбуден до крайност, мъж, на когото предстоеше да изгуби всичко, което имаше някакъв смисъл в живота му. Нямаше никакво встъпление. Ръцете му се плъзнаха по голия й гръб, с все сила придържаха бедрата й върху неговите. Тя усети влудяващото му пулсиране и само миг по-късно той я облада, оставяйки я без дъх. Все по-близо един до друг, те се галеха, извиваха, притискаха се, поспираха за миг на границата на изпепеляващия плам, шепнеха си любовни думи, даваха воля на задавените си викове, пак се галеха, доставяха си неописуема наслада… ръцете им се движеха в синхрон, дишаха като един, чрез устните си сякаш достигаха до дъното на душите си… Тя вдъхваше сладкия аромат на мускулестото му тяло и изведнъж я заля сладострастна, чувствена, огнена вълна, която възпламени всеки нерв от тялото й и я разтърси до мозъка на костите й. Усети, че се разпада, цялата погълната от почти неописуемия огън на удоволствието. Дълбокият, забързан пулс на кръвта й се извиси до бясно кресчендо, за да се слее с неговия. Тя изплака на глас докато бавното, сладостно триене на пламналите им бедра ги въздигна до такава еротична експлозия, която сплете телата им и те заедно полетяха към небитието.

— Остани при мен — задавено промълви тя.

— Кийли, о, Кийли — простена той. — Какво направи с мен!

Вкопчени един в друг, те заедно се носеха на вълните на страстта, докато накрая чувственото удоволствие бавно премина в неуловима тъга.

Как би могъл да ме изостави сега, победоносно си мислеше тя, доволно сгушена на гърдите му, притиснала устни към влажната му шия. Той вече бе неин, бяха истински свързани от сексуални и емоционални връзки, които бяха твърде силни, за да бъдат разкъсани. Беше абсолютно сигурна в това и стоплена от тази увереност, тя спокойно се унесе в сън.

На следващата сутрин се събуди от студ. Опита се да се сгуши в топлото му тяло, но него вече го нямаше. Тя рязко се изправи. На мястото на надеждата, която я бе сгрявала цяла нощ, се появи внезапен страх и паника.

Той си бе заминал.

Нощницата й, небрежно захвърлена предишната нощ, сега лежеше спретнато сгъната в долния край на леглото. Кийли отхвърли атлазената завивка и бързо я навлече.

Тоалетната стаичка и съседната баня бяха съвсем празни. Бюрото беше разчистено и подредено. Копчетата за ризи и диамантените му пръстени лежаха в кутията от розово дърво. Всичките му дрехи все още висяха в гардероба. Обувките му бяха подредени в спретната редица. Шлиферът му също висеше там — като ням обвинител.

Липсваше единствено меката кожена чанта, в която бе опаковал багажа си предишната вечер. Явно бе решил да напусне къщата така, както се бе появил в нея — само с дрехите на гърба си. Едва сега Кийли забеляза един бял плик, върху който бе надраскано името й, подпрян на една възглавница. Вътре сигурно бе писмото, което бе написал предишната вечер.

Обезумяла от страх, тя бързо го разкъса. Четливият му почерк, който толкова приличаше на почерка на Брайън, че бе разделил експертите на два лагера, бе подготвил сцената за второто му изчезване.

Тя започна да чете.

Скъпа, моля те, вземи сивия ми костюм от шивача в сряда. Предполагам, че бързо ще привърша с работата си в Хондурас — две седмици, най-много месец. Ще използвам всяка възможност, за да ти телефонирам. Грижи се за Ейс вместо мен и помни, че постоянно мисля за теб. Брайън.

С тази прозаична бележчица той й осигуряваше едномесечен покой, преди новинарите да се доберат до пикантната новина за повторното му изчезване — събитие, което щеше да засенчи дори първото му бягство преди седем години. Връхлетяна от непреодолима скръб, Кийли заключи вратата и, изолирана от целия свят, се хвърли на леглото и безсилно се отдаде на сълзите си.

Стори й се, че остана така часове наред. После изтощена се обърна по гръб и се загледа тъпо в тавана. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше. Беше съсипана, вцепенена, вкаменена. Скоро обаче вцепенението отстъпи пред болката. Тя се изправи и влезе в банята. Напълни мивката със студена вода, наплиска лицето си и се избърса с една кърпа за ръце. Внимателно погледна очите си в огледалото. Даже не са зачервени, помисли си тя. Само мъртви и безжизнени.

Телефонът в спалнята иззвъня. Тя отчаяно се вкопчи в появилата се надежда. Беше Франк Кейбъл. Изслуша го, без да разбере абсолютно нищо, после, по време на една пауза, му каза сам да взема решението. Обясни му, че днес няма да бъде на работа и без да дочака отговора му, затвори.

Под телефона забеляза ъгълчето на бяла визитна картичка. Извади я и я погледна. Рикардо Кастило. Лондон. Мексико сити. Ню Йорк.

Обхваната от внезапна възбуда, тя грабна телефона и набра номера.