Марго Грег
Мнимият съпруг (15)

15.

— Ако всички са тук, мисля, че можем да започваме.

Думите на Артър Престън нарушиха пълната тишина в стаята, в която седяха двадесет човека. Нито едно лице не изразява очевидно вълнение, помисли си Кийли, с изключение може би на моето. През седмицата, последвала смъртта на Хелън, всички си бяха наложили самоконтрол и дисциплина с ясното съзнание, че тя никога повече няма да се върне.

— Мисля, че завещанието е съвсем ясно, но когато свърша с четенето ще отговоря на всички въпроси, които възникнат.

Никой не проговори. Всички усещаха надвисналата драма, а двете главни действащи лица седяха в противоположните ъгли на стаята. Бяха си разменили много ожесточени, много хапливи, много язвителни забележки, бяха се карали, бяха тръшкали врати, но сега бе дошъл моментът на истината.

В стаята се чу шумоленето на хартия, докато по-възрастният Пресли разгъваше документа. Кийли остави погледа си да блуждае по гравираната каменна камина, по дървената ламперия, по изваяния таван. Искаше й се да не се вълнува чак толкова от последната воля на Хелън. Еркерният прозорец надничаше над терасираната лятна градина, в която преди време Хелън отглеждаше цветя, с които всеки ден украсяваха къщата. На Кийли й се искаше да е навън, сред розите, слънчевите часовници и паметта на Хелън, а не тук, в очакване на секирата.

Адвокатът започна да чете, а тя плъзна поглед към мъжа, който бе измамил всички — всички, освен Върн и нея самата. Той седеше неподвижно като издялан от камък. Ъгловатото му, мъжествено лице бе спокойно и безизразно и по никакъв начин не изразяваше радостта от победата, която — той не можеше да не знае това — беше съвсем близо.

В този момент Кийли го мразеше. Той срещна ледения й поглед, но тя знаеше, че дори не я забелязва.

Кийли отново насочи мислите си към завещанието и с внимание се заслуша в думите на Престън.

— На Лида Магуайър и Робърт Сайкс, ако все още работят за мен в деня на смъртта ми, оставям по петдесет хиляди долара, платими веднага, и доживотна пенсия.

Сайкс запази невъзмутимото си изражение, но госпожа Магуайър тихичко заплака, притиснала кърпичка към очите си, а съпругът й непохватно я потупа по рамото.

Останалите членове от прислугата също получиха малки дарения.

Престън продължи да чете:

— На Кийли Нийл Ийстън, моята любима снаха, завещавам лятната вила в „Кейп Код“, известна под името „Търтл Кей“, заедно с прилежащите десет акра земя и къщичките в околността, както и имота на Шестдесет и първа улица в Ню Йорк. Освен това доживотна собственост върху десет хиляди дяла от капитала на „Ийстън Пъблишинг Къмпани“. Правото на глас, обаче, остава за сина ми, Брайън Тревелиън Ийстън, съгласно условията изредени по-долу.

Престън погледна над очилата си и огледа всички, сякаш очакваше някакъв протест. Никой обаче не проговори, никой не се помръдна дори. Престън продължи.

— Моето желание е Кийли Нийл Ийстън да продължи да изпълнява длъжността на главен изпълнителен директор на „Ийстън Пъблишинг“ докато самата тя пожелае. Нейният заместник ще бъде избран от сина ми, който ще изпълнява длъжността на председател на борда на директорите.

После дойде ред на клаузата, която всички очакваха с нетърпение.

— Останалата част от собствеността ми, всички недвижими и лични имоти, акции и инвестиции, собствеността, известна под името „Ийстън Менър“ в Уестърби, Ню Йорк, и апартамента в „Дакота“, както и дяловите ми в „Ийстън Пъблишинг Къмпани“, завещавам на моя син, Брайън Тревелиън Ийстън. Условията, които поставям, за да влезе във владение на наследството, са той да живее в „Ийстън Менър“ и да прояви активен интерес към издателската компания. Ако условията по настоящото завещание не бъдат изпълнени по вина на сина ми, след като бъдат изплатени упоменатите в това завещание дарения, останалата част от моята собственост, движима и недвижима, да бъде наследена от Кийли Нийл Ийстън съгласно по-горе упоменатите условия.

Артър В. Престън свали очилата си.

— Някакви въпроси?

 

 

Черен облак бе надвиснал над „Ийстън Менър“ след смъртта на Хелън. Кийли и Брайън отказваха дори да седят в една и съща стая. Всепоглъщащият им гняв тегнеше над къщата и накрая дори и слугите започнаха да стъпват на пръсти.

Нощем Кийли го чуваше да крачи безспирно из стаята си. Понякога виждаше сянката му да се лута из градината. Разбра, че жестокото му главоболие се е засилило, когато той повика лекар, за да облекчи жестоката болка. Освен това съзнаваше, че той пие прекалено много.

В нощта, в която умря Хелън, той се изнесе от стаята й, но това вече нямаше никакво значение, защото „Ийстън Менър“ сега беше вече негова. Завещанието лишаваше Кийли от всякаква самостоятелност и я свързваше с него по-здраво и от брачен договор. Назряваше поредният голям конфликт и Кийли го очакваше с нетърпение. С цялото си сърце искаше да му повярва, че е Брайън. Тогава би могла да захвърли всичко в лицето му и да се разведе.

Но той не беше Брайън и бе откраднал империята.

Би ли могла да му позволи да се отърве просто ей така? Хелън си бе отишла, без да научи истината. Какво ли щеше да стане, ако й я беше казала? Дали щеше да промени нещо, или просто щеше да ускори смъртта й?

Някакво раздвижване от другата страна на масата я накара да вдигне поглед. Брайън остави сутрешния вестник настрана и допи последната си глътка кафе.

— Тук ли ще вечеряш тази вечер или възнамеряваш да останеш в града? — попита Кийли и бе възнаградена със сърдита гримаса.

— Откога си започнала да съгласуваш с мен плановете си за вечерта? — Той се изправи рязко и се упъти към вратата. Там се поспря и се обърна да я погледне. Лицето му беше студено и безизразно. — Ако искаш да получиш информация за моето разписание, предлагам ти да попиташ приятеля си или шпионите си.

Тя се изчерви. Чудеше се дали наистина и колко знае за шпионите й.

— Не можем да продължаваме така, освирепели един срещу друг. Независимо дали това ти харесва, аз съм част от завещанието и трябва да поговорим за бизнеса — тихичко му припомни тя. — Ако това е, което те безпокои, може би е по-добре да го направиш публично достояние.

— О, да, твърде много неща вече станаха публично достояние. — Сините му, яростно блеснали очи, се приковаха върху лицето й. — Особено пък факта, че сега, когато майка ми вече я няма, за да пречи, съпругата ми и любовникът й трябва да преодоляват една пречка по-малко.

Кийли положи неимоверни усилия, за да потисне гнева, предизвикан от жестоката му забележка. Бариерата, която той бе издигнал помежду им след смъртта на Хелън, ставаше все по-висока, по-широка и непреодолима с всеки изминал ден. Преди тя да успее да проговори, той вече бе излязъл от стаята.

Ръцете й трепереха толкова силно, че чашата се изплъзна от пръстите й и се разби на пода. След смъртта на Хелън той се бе преобразил напълно. Сърдечният, търпелив мъж, с изключително чувство за хумор се бе превърнал в един ръмжащ, постоянно озъбен непознат — апатичен, сдържан, надменен и резервиран, той сякаш се интересуваше единствено от собствената си скръб. Само Ейс се радваше на благоразположението на господаря си, който вечер често го извеждаше на дълги разходки. Кийли бе объркана и вбесена от факта, че сега, когато бе получил онова, което желаеше, той сякаш бе престанал да се интересува от нея. Не само това! Не пропускаше нито една възможност да я оскърби и унижи. Той беше… да, беше заприличал на стария Брайън и този факт ставаше все по-очевиден с всеки изминал ден.

Тя започваше… почти… можеше да повярва… Но как е могла да се заблуди толкова? Възможно ли бе един непознат да скърби толкова много за Хелън? И не беше ли това поредното представление, целящо да ги убеди толкова добре, че той е Брайън, че дори и Кийли бе изумена от мъката, с която понасяше тежката загуба? Все по-трудно й ставаше да съвмести онова, в което й се искаше да вярва, с онова, което знаеше за човека.

Тя внезапно се сепна. Не. Не можеше да си позволи по този начин. Как се осмеляваше той да повтаря, че не може да й прости за това, че в деня, в който Хелън бе умряла, той я бе открил в апартамента на Върн! Как си позволяваше да се представя като измамен съпруг — рогоносец! Държеше се така, сякаш нейната среща с Върн бе предизвикала фаталния удар! Как си позволяваше да тълкува това единствено посещение като някаква мръсна, долна любовна връзка? Обвинението, че двамата с Върн заговорничат зад гърба му, я нараняваше особено силно, защото то поне бе истина.

А после, тази сутрин! Колко още от това можеше да понесе? Никога до този момент не си бе представяла, че е толкова мъчително да живее изолирано от мъжа, когото обича.

Обича. Обича?

Сякаш я бе ударил гръм. Тя рязко се изправи. Сърцето й като обезумяло се блъскаше в гърдите й. Разплакана, Кийли се втурна към кабинета и затръшна вратата след себе си. Безсилно се облегна на бюрото и остана така, докато слабостта й започна да отминава и тя отново можеше да контролира мислите си. Погледна отражението си в огледалото с дъбова рамка, закачено над камината, и бързо отклони поглед, неспособна да понесе голата истина, която виждаше в собствените си очи.

Това било значи! Осъзна истината с безпощадна яснота, която заплашваше да я унищожи. Беше се влюбила не в Брайън или неговия прероден образ, а в мъжа, когото обвиняваше в чудовищно двуличие. Как е възможно да го обича, когато знае за изумителната измама, съществуваща помежду им! Как е възможно, господи? Как! И въпреки това го обичаше.

— Кийли.

Тя подскочи и вдигна окъпаното си в сълзи лице, за да срещне погледа на Брайън в огледалото отсреща. Той стоеше на вратата на кабинета. Лицето му бе бледо и отчайващо уморено, в пълен контраст с безупречното му облекло. Все още стискаше куфарче в едната си ръка. Кийли прехапа устни, опитвайки се да не мисли за собствената си, ужасяваща глупост. Инстинктивно се овладя и се подготви за нов емоционален удар.

Тя не сваляше поглед от очите му, отразени в огледалото. Той остави куфарчето си на един стол, приближи се бавно и застана зад нея. Кийли не можеше да откъсне очи от него. Новоосъзнатата любов, която изпитваше към този мъж, пареше гърдите й като прясна рана. Той сложи ръце на раменете й, а тя, зарадвана от тази конвулсивна, почти болезнена ласка, се обърна да го погледне. А после изведнъж се озова в прегръдките му, зарови лице в гърдите му, вдъхна изключителния му аромат на парфюм и чисто бельо. Ръцете му очертаваха малки, успокояващи кръгчета по гърба й, устните му докоснаха слепоочията й, нежният му дъх леко разроши косата й.

— Съжалявам — рече той. Говореше толкова тихо, че тя едва го чуваше. — Когато започне да ме боли по-малко, може би ще мога да спра да причинявам болка и на теб.

Тя повдигна лице към неговото и той я целуна. И тъкмо когато щеше да се притисне към него, той извърна глава, за да скрие чувствата си, свали ръцете й от врата си и излезе.

Преди Кийли да проумее смисъла на случилото се, звънецът на входната врата иззвъня. Кой можеше да идва толкова рано сутринта, и в това лошо време?

Върн стоеше на площадката. Затвори мокрия си чадър и го подаде на госпожа Магуайър. Снегът се топеше по палтото му и Кийли трябваше да положи усилия, за да прогони досадата, която изпита, като го видя. Независимо че сега връзката им се струваше прекалено скучна и хладна, Върн държеше на нея с упоритостта на булдог, отказвайки с достойнство да приеме края й. Прибързаното й обещание да се омъжи за него бе отворило кутията на Пандора. И макар че го бе виждала само два пъти след погребението, той не спираше да й пише, да й изпраща цветя, да й се обажда по телефона ежедневно. Твърдо бе решил да се възползва от смъртта на Хелън. Вярваше, че след като скръбта позатихне, Кийли ще дойде на себе си и ще се върне при него. И той възнамеряваше да дочака този ден.

— Важно е, иначе не бих те безпокоил толкова рано, Кийли. Всъщност, тук съм като твой адвокат. Трябва да обсъдим някои юридически проблеми. — Върн позволи на икономката да вземе палтото му. — Изчаках отвън, за да съм сигурен, че той не е тук. Исках да те видя, преди да си излязла за първия си ангажимент за деня.

И двамата говореха за Брайън по този начин. Наричаха го той и никога Брайън, но кой знае защо, в този момент отношението на Върн я подразни. Тя с неохота го покани в библиотеката.

— Госпожо Магуайър, ще пием кафе в кабинета.

Икономката, потънала в мрачно мълчание, внесе подноса, напълни две чаши от сребърната кана и веднага излезе. Без съмнение, още същата вечер Брайън щеше да получи подробен доклад от собствения си шпионин в къщата. Доклад, който само щеше да долее още масло в огъня.

Едва тогава Кийли забеляза, че Върн с усилие прикрива обхваналото го вълнение.

— Кийли, зная, че това, което ще кажа, е проява на изключително лош вкус… и то толкова скоро след смъртта на Хелън… — Ъгълчето на лявото му око леко потръпна и той преглътна шумно и мъчително. — Но нея вече я няма и ние трябва да действаме сега, ако искаме да се отървем от оня натрапник, преди окончателно да е укрепил позициите си. Аз… предполагам, че все още и двамата искаме това?

— И какво предлагаш?

— Сега, когато Хелън я няма вече, не е необходимо да пипаш с кадифени ръкавици. Трябва да оспориш завещанието.

Кийли почувства неудобство и ужас само при мисълта за едно такова унищожително начинание. Знаеше, че това е единственият начин да го разобличи, но странно защо сърцето й вече не желаеше тази борба.

Усетил колебанието й, той остави чашата си толкова рязко, че част от кафето се разля по полираната повърхност на масата и нацапа красивата, старинна покривка.

— Кийли, какво става с теб? Не те ли притеснява вече фактът, че той е крадец и лъжец? — попита Върн. Изправи се и започна да обикаля из стаята, като жестикулираше нервно, а Кийли седеше неподвижно, онемяла от изненада при този емоционален изблик. — Не можеш ли да разбереш яростта, която изпитвам при пълното безсилие, с което наблюдавам как мами и теб, след като излъга Хелън, как те контролира чрез нея? Всъщност не той застана между нас двамата, а Хелън. Хелън взимаше всички решения. Тя решаваше кой да получи достъп до леглото ти, тя му позволи да те изнудва с крехкото й здраве…

— Върн, престани! Не желая да слушам това. — Кийли бе отвратена и изплашена от трескавата омраза, която пламтеше в очите му.

— За бога, събуди се, преди да е станало прекалено късно, Кийли. Хелън я няма. Няма я! Вече не е необходимо да се съобразяваш със здравето и желанията й. Свободна си открито да се бориш с него за империята, която по право ти принадлежи.

Кийли пребледня.

— Върн… да не си казал нещо на Хелън?

— Да, за бога! Направих онова, което трябваше да бъде направено и не се страхувам да си го призная. — Той замълча и гневният му изблик изведнъж замря. — Ти нямаше да го направиш! Нямаше дори да се опиташ да й кажеш, че този човек я прави на глупачка. Затова го направих аз. Разказах й какви са истинските ти чувства към него, казах й за тайното ни разследване, обясних й, че се преструваш само заради нея. И да, казах й, че си ми обещала да се омъжиш за мен. Не се прави на толкова шокирана. Това е истината, нали? Не смятам да се извинявам за това, че й казах. Постъпих много нечестно от теб. Ти само я будалкаше и залъгваше.

Гласът на Кийли бе измамно тих и неестествено спокоен.

— И кога проведе тази… дискусия с Хелън, Върн?

Раменете на Върн изразяваха патетично високомерие и арогантност. Кийли никога преди не бе забелязвала колко е хилав и прегърбен.

— Кога? — повтори тя, повишила глас.

Изостреното лице на Върн застина в предизвикателна гримаса.

— Добре, признавам, че разговаряхме през същия следобед, в който тя получи удара. Но това е чисто съвпадение. Смъртта й няма нищо общо с казаното от мен. Разговорът ни беше напълно цивилизован. Тя не беше особено щастлива, но когато си тръгнах, я оставих напълно спокойна. Тя дори ми поблагодари, че й разкрих всичко. След това позвъних на теб. Исках вечерта да обсъдим плановете си, да ти кажа, че по достоен начин съм се погрижил за възраженията на Хелън. Ударът й дойде във възможно най-лошия момент…

— Лош момент! — Кийли вече крещеше, обезумяла от ужас, осъзнала, че той бе убил Хелън с тази негова чудовищна, егоистична потребност да се наложи над врага си. И, о боже! Хелън бе умряла с мисълта, че Кийли я е предала! Внезапно осъзна, че думите са безсилни — искаше да почувства плътта му под ноктите си, да види кръвта, шуртяща от раните му. Само така можеше да бъде наказан заради всичко, което им бе причинил в името на любовта.

С яростен писък тя се нахвърли отгоре му. Не осъзнаваше какво върши, докато най-накрая силните ръце на шофьора не я издърпаха назад. Върн не се забави нито за миг. Веднага отскочи встрани, а Сайкс я завлече до канапето. Когато доктор Хоутън пристигна, Кийли вече се бе овладяла достатъчно, за да откаже успокояваща инжекция.

Когато Брайън влезе в библиотеката за втори път тази сутрин, той я завари да стои пред прозореца и бе поразен от отчаяния й опит да се държи храбро. Кийли беше спокойна, но внимателно отбягваше очите му и той осъзна, че тя все още е в шок. Бе разпитал Сайкс и имаше някаква представа за случилото се. Изпитваше почти непреодолима потребност да разкъса Престън на парчета, но едновременно с това се измъчваше от силно презрение към самия себе си. Та нали и той самият нараняваше хората в името на любовта…

Той се приближи и застана зад нея. Нещо в позата й, в приведените й рамене го развълнува. Искаше му се да я притисне към себе си, да я защити, да я обича… Розовата рокля, с която бе облечена, много подхождаше на прекрасната й кожа, но той съзнаваше, че тя е красива във всяко едно отношение. Леко я докосна по рамото и я обърна към себе си. Мълчаливо се загледаха един в друг — противници, които искаха да бъдат любовници, но не можеха.

Той се подпря на ръба на бюрото и я придърпа към себе си, така че тя спокойно да се опре на тялото му. Обгърна я със силните си, мускулести бедра, ръцете плавно се спуснаха по гърба й и я притиснаха още по-силно към оная част от тялото му, която, разтърсвана от необуздан копнеж, инстинктивно търсеше тялото й, уязвимо и устремено към него. Останаха така няколко минути, притиснати един към друг, изпълнени със съчувствие. Не знаеха кой кого успокоява. А и не се интересуваха много от това. Изпитваха неописуема радост, осъзнали, че тази прегръдка може да срути и последната бариера помежду им.

Наистина ли беше Брайън?… Кийли не знаеше, но едва в този момент с радост осъзна, че пет пари не дава за това. Ако беше той, то това бе един съвсем различен Брайън, толкова променен, че тя дори не го бе познала… един Брайън, когото можеше да обича отново.

Аз обичам този мъж, който и да е той, с почуда си помисли тя. Кога се бе случило? Кога бе престанала да го мрази? Уплашена от внезапно връхлетялото я откровение, тя се опита да се отдръпне, но той се приведе напред и жадно впи устни в полуотворената й уста. Може да си е мислил, че целувката му ще я успокои, но въздействието й беше съвършено различно. Целувката предизвика пронизващ, разтърсващ трепет в душата й, инстинктивно желание да се притисне към него, ужасяващ копнеж да му се отдаде напълно, тялом и духом.

Дошло бе времето за прошка, за временно примирие, за опит за помирение, а те сякаш не можеха да повярват на посланието на устните си. Още дълго се целуваха, разделяха се за миг и се целуваха отново, хапеха се леко, докосваха се, наслаждаваха се на сладкия вкус на страстната целувка, зажаднели за ласка и близост.

Най-накрая той неохотно се отдръпна.

— Кийли. Трябва да поговорим. — Гласът му бе дрезгав от въздържанието, което си бе наложил доброволно.

Тя се разкъсваше от пламенно желание да извика: Не искам да говорим! Обичам те, вярвам ти, доверявам ти се! Някакъв предупредителен глас обаче я възпря. Тя отстъпи встрани, за да прикрие сълзите, блеснали в очите й и започна да подрежда чашите за кафе върху подноса.

— Какво се случи между теб и Върн? — мрачно попита той. Застана зад нея и я хвана за раменете.

Тя извърна глава и целуна ръката му.

— Изкушавам се от мисълта, че бих могла да прехвърля цялата вина върху Върн, но ако някой е виновен за смъртта на Хелън, то този някой съм аз.

— Ти се опитваше да постъпиш честно — яростно заяви той.

— Така ли? — Гласът й бе лишен от всякакви чувства. Тя се отдалечи от него, за да изплакне чашите и да сложи капачето на каничката със сметана. — Може би онова, което казваше за мен, е истина. Може би наистина съм се бояла, че ще загубя всичките тези пари, власт, престиж…

— Може да съм казал това, за да те нараня, но никога не съм го вярвал — прекъсна я той. — За теб беше въпрос на чест да защитиш интересите на мама и ти го направи с много любов.

— И виж докъде ни доведе любовта! Нея вече я няма и сега е вече много късно да променя нещо. — Тя се обърна към прозореца, обгърна с ръце раменете си, опитвайки се да преглътне горещите сълзи. — Предполагам, че само добрите намерения не са достатъчни.

Настъпи продължителна, почти болезнена тишина. Когато най-сетне се обърна да го погледне, тя се уплаши от онова, което видя. Бе силно разстроен от думите й, стоеше на мястото си като ударен от гръм.

— Какво има? — прошепна тя.

Очевидно нещо му бе направило много силно впечатление. Думите му я изтръгнаха от мислите й.

— Добрите намерения не са достатъчни — повтори той. Отново замълча, сякаш заслушан в някакъв вътрешен глас. — Всички ние можем да бъдем обвинени в добри намерения. Върн, който каза истината на Хелън за нейно собствено добро. Ти, която се бореше със зъби и нокти, за да защитиш Хелън. Мама, която правеше всичко възможно, за да закърпи брака ни. И, разбира се, аз, господин всезнайко, преливащ от добри намерения. О, боже! Мили боже!

— Не разбирам…

Сякаш изтръгнал се от някакъв сън, той рязко стана от бюрото, на което се бе подпрял, избута я настрана и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Няколко минути по-късно тя го изненада, като влезе в стаята му. Той бе извадил една малка кожена чанта от гардероба и тъпчеше в нея чорапи, ризи и бельо. Тя застана на вратата. Светлината зад нея очертаваше извивките на тялото й, но той сякаш изобщо не забеляза присъствието й, когато мина край нея и влезе в банята, за да събере тоалетните си принадлежности.

Кийли го наблюдаваше с растящо безпокойство.

— Какво правиш? Къде отиваш?

Сърцето й се свиваше от страх, хиляди несвързани мисли се лутаха из главата й, но тя не можеше да се залови за нито една от тях. Можеше единствено да го наблюдава, разкъсвана от необяснимо предчувствие за предстояща загуба, докато той сновеше между гардероба, шкафа и леглото.

Когато най-сетне се изправи, привършил с опаковането на багажа, очите му странно блестяха.

— Томас Улф го е казал най-добре. Няма обратен път към дома. Аз бях глупак, че се опитах да се върна.

Бързо затвори чантата й я закопча.

Тя се приближи до леглото и затвори пътя му с тялото си, а после изведнъж заговори. Казваше най-различни неща, напълно несвързани и безсмислени. Думите се изливаха като порой от устата й, но той сякаш не чуваше нищо.

— Не прави това. Зная, че те изтормозих до смърт с моите съмнения през всичките тези месеци. Няма ли да ми позволиш да поправя стореното? Можем да бъдем щастливи, ако само ми простиш… о, скъпи, аз…

— Недей! — рязко я прекъсна той. — Не казвай нищо повече.

За пръв път не се радваше на пълната й капитулация. Как можеше да се преструва, че не я иска, когато само преди миг я бе целувал като зажаднял за ласките й мъж? Ако иска да я накара да го умолява, за да я накаже за страданията, които му бе причинила, тя щеше да направи и това…

Кийли си пое дълбоко дъх, разтърсена от топлата вълна, запалила тялото й.

— Аз се влюбих в теб! Това нищо ли не означава за теб? Нали ми каза, че си се върнал заради мен? Аз съм твоя, ако ме искаш, само не ме оставяй сега…

— Кийли, за бога… — гласът му прозвуча като стон. — Не сега, не ми казвай всичко това… не мога да го понеса…

Тя всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Защо? Но защо? Кажи ми, моля те!

Мислите се премятаха из главата й като обезумели:

Аз бях полужива, преди той да се върне тук, а сега ще го загубя отново! Ако загубя него, нищо друго няма значение! Не ме интересуват нито парите, нито издателската империя, нито кариерата ми. Нищо. Как щях да преживея смъртта на Хелън без него? Нещо не беше наред. Измъчваше го нещо далеч по-страшно от смъртта на Хелън, много по-тревожно от враждебния антагонизъм към Кийли.

Тя повдигна брадичка, гласът й затреперя.

— Ти ме унижи, като ме накара да ти се моля, но не желая да си навлека и презрението ти и затова не възнамерявам да пълзя в краката ти.

Той я погледна. Сините му очи бяха студени и тя се изпълни с още по-силен ужас. Но каквито и да бяха причините за заминаването му, Кийли бе твърдо решена да ги разбере и тя веднага се възползва от преимуществото си.

— Виждам, че вече си решил, но бъди достатъчно честен и ми обясни защо. Мисля, че ми дължиш поне това.

Той въздъхна отчаяно, извърна се настрана, сви ръцете си в юмруци и ги пъхна в джобовете си. После извади едната си ръка, опря я на стената и подпря главата си на нея. Изви лицето си настрана, но Кийли забеляза изражението му, което я озадачи и обърка. Наред с мъката, на лицето му бе изписана и дълбока омраза — омраза към самия себе си.

— Кийли, никога не мога да ти дам всичко, което ти дължа — най-сетне рече той. — А ти наистина заслужаваш обяснение, макар че нищо не може да извини онова, което ти причиних. — Той прокара пръсти през косата си и разтри врата си. Седна на ръба на леглото, но веднага след това се изправи и се приближи до прозореца. Върна се до бюрото, взе една миниатюрна снимка на Хелън, поставена в рамка, погледна я внимателно с блеснали от сълзи очи. Кийли продължаваше да чака, изпаднала в пълно недоумение. — Няма лесен начин да се каже подобно нещо. — Най-накрая той захлупи снимката върху шкафа, а когато най-сетне заговори, гласът му прозвуча така, сякаш късаше думите от самия себе си. — Кийли… аз не съм Брайън Ийстън.