Марго Грег
Мнимият съпруг (6)

6.

Кийли с благодарност прие поканата на Рикардо Кастило да вечерят заедно. Тя ценеше изисканата му учтивост, такта и разбирането, които той проявяваше, след като тя беше така разстроена и обидена от нахалника в стая 211. Убедена бе, че до края на вечерта той самият щеше да се увери, че в „Амнести“ са допуснали грешка при идентифицирането на този човек.

Таксито, с което пътуваха, се движеше бързо по „Пасео дела Реформа“ към Чарултепек, а на запад небето сияеше в огнени отблясъци и обагряше в лилаво пелената от смог, която се бе вдигнала достатъчно, за да се видят в далечината Попокатепъл и Ийстасиуатъл^[1]. Кийли се отпускаше за пръв път след преживяния тридневен кошмар и бе решена да се отдаде на забавления, демонстрирайки цялата пресилена веселост и безгрижие, които бе успяла да си наложи.

На смрачаване спряха пред един окъпан в ярки светлини ресторант, разположен в красив парк, който, както Кастило й обясни, бил предназначен за императрица Карлота^[2] в дните на имперското владение. Вечерята бе изключително изискана, а приятната компания и меката светлина на свещите подобриха мрачното й настроение. Кийли бе подбрала тоалета си много внимателно. Облечена беше в бяло копринено сако и набрана, пристегната в кръста пола, без блуза и бижута, с изключение на блестящите обеци с аквамарини, които бе получила като подарък от Върн за рождения си ден миналата година.

Погледът на Рикардо Кастило бе изпълнен с възхищение. Той очевидно я харесваше, а това я караше да изпитва странно доволство и удовлетворение. За нея бе важно той да я възприема като неомъжена жена, която не е свързана по никакъв начин с мъжа в болницата, а дори и с мъртвия си съпруг.

Той скоро започна да я нарича Кийли, а тя него — Рик. По време на вечерята до тях долитаха звуците на веселие от съседната модерна дискотека, където музиката не само се чуваше, но и се усещаше като едно безкрайно пулсиране в ароматния нощен въздух. Случилото се през деня не можеше да бъде изцяло пренебрегнато. Кийли бе решена да направи всичко възможно да убеди Кастило, че тя е жертвата на това фиаско. Ако не успееше да направи това, двете с Хелън щяха да се окажат в много неблагоприятно положение. Предпочиташе Кастило да е неин съюзник, в случай че шарлатанинът от стая 211 решеше да отстоява докрай претенциите си.

— Какво ще стане с него сега, Рик?

Той погледна към нея, а полуосветеното му лице остана безизразно и непроницаемо.

— След като ти отхвърляш твърденията му, той ще трябва да бъде върнат в страната му чрез някоя медицинска организация.

— Но защо да не може да остане тук? Сигурна съм, че говори перфектен испански.

— Защото американските наемници са persona non grata в Мексико. Turistas, si contras, no^[3]. Нещо в гласа му я накара да го погледне внимателно, но единственото, което можа да различи на светлината на свещите, бе класическият му испански профил. После той бавно додаде: — В такъв случай… на теб не ти е съвсем безразлично… какво ще се случи с него?

— Не мога да изпитвам нищо друго, освен презрение към един мошеник, който се опитва да натрупа капитал от смъртта на Брайън!

— А как ще се почувстваш, ако по-късно разбереш, че си допуснала грешка!

— Няма грешка! През целия си живот не съм била така сигурна в нещо и отказвам да приема, че съществува възможност да съм се заблудила.

След това замълча. Не беше съвсем сигурна как точно да му обясни всичко. Рик мъдро се въздържа да изкаже каквото и да било мнение и тя започна да го уважава още повече заради това. В таксито, на път за хотела, под въздействието на изключителната храна и голямото количество вино, което бе изпила, Кийли уморено отпусна глава на меката седалка на таксито.

— Рик?

— Ммм? — Той погледна към нея в полумрака.

— Благодаря ти, че тази вечер не ме остави сама с призраците ми.

Той леко се засмя, взе ръката й и я целуна.

— Мога да се закълна, че мотивът ми да те поканя бе съвсем егоистичен — удоволствието от твоята компания.

Всичко у него, като се започне от приятелството и човещината, от които тя така отчаяно се нуждаеше тази вечер, и се стигне до неуловимия аромат на парфюма му, примесен с уханието на пури и безупречно чисти дрехи, символизираше спокойствие и сигурност. А когато таксито спря пред хотела, тя изведнъж бе завладяна от необясним страх. Отчаяно се боеше да остане сама. Благодарна на тъмнината в таксито, която не му позволяваше да види лицето й, тя импулсивно се обърна към него и прошепна:

— Остани при мен тази вечер, Рик.

В момента, в който чу отчаяната й покана, той разбра, че Кийли преживява дълбока психологическа криза.

— Кийли, не говориш сериозно.

— Господ да ми е на помощ, Рик, но искам точно това — тихичко изплака тя, безсрамно притискайки се към него.

Той свали ръцете й от врата си, но тя ги пъхна под сакото му и ги обви около кръста му.

— Кийли, carissima^[4]… съвземи се. Утре ще се презираш заради това. Ще презираш и мен. Не мога да се възползвам от теб в състоянието, в което си. Толкова си уязвима…

Не можеше да не почувства непреодолимия й копнеж, отчаяната й нужда да бъде с някого в този момент и той се улови, че му се иска да направи нещо повече, а не само да я утешава с думи. Затаи дъх само при мисълта, че би могъл да я държи в прегръдките си, и усети, че самоконтролът, който си бе наложил, започва да отслабва. Хипнотизиран и развълнуван въпреки здравия си разум, той почти докосна разтрепераните й, полуразтворени устни. Струваше му се, че някаква невидима, гигантска ръка го натиска зад врата и той неохотно, принудително сведе глава, докато най-сетне устните му приближиха нейните. В продължение на един дълъг, мъчителен миг, полуобезумял, той се опитваше да се пребори със себе си. Етиката му се мъчеше да надделее над тялото, което пулсираше от желание, каквото от години не бе изпитвал към никоя друга жена.

Със свръхчовешки усилия успя да си наложи да я отблъсне от себе си. Хвана брадичката й и я принуди да го погледне в лицето. Зениците на очите му бяха по-тъмни от нощта.

— Не прави това — изрече той и леко я разтърси. — Виновно е виното, лунната светлина. Наранена си, чувствата ти са объркани. Утре вече ще си в самолета на път за Ню Йорк и ще изпитваш дълбоко съжаление за случилото се. — Замълча за миг, а после продължи толкова тихо, че тя трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. — Не ме използвай тази вечер, Кийли.

Лицето й пламна.

— Използвам ли те?

— Отчаяно желаеш да се откъснеш от спомените за съпруга си и да намериш забрава в ръцете на друг мъж. — Той се усмихна тъжно. — Carissima, предпочитам да бъда твой приятел утре, а не любовник тази вечер.

Думите му сякаш я отрезвиха и тя усети смазващ срам.

— Ти не си просто друг мъж, Рик.

— Зная това. — Отговорът му дойде прекалено бързо. Знаеше, че бе наранил гордостта й с отказа си да прекара нощта с нея.

Тя бързо слезе от таксито и влезе в хотела, докато Рик плащаше на шофьора. Единственото, което искаше в този момент бе да се скрие от него, преди унижението й да е станало пълно.

Той я настигна пред асансьора, сграбчи я за ръката и я обърна към себе си.

— Кийли, Кийли, не мога да ти позволя да си тръгнеш така…

Тя успя да се усмихне.

— Добре съм, Рик. Наистина.

Като не можа да намери най-верните думи, той протегна ръка, избърса блесналите по миглите й сълзи с палеца си, а после го поднесе към устните си.

— Ако отново се срещнем в Ню Йорк — той се усмихна тъжно, — недей да разчиташ, че отново ще бъда толкова благороден.

С тия думи се обърна и бързо се отдалечи.

Кийли бе ужасена от онова, което почти бе извършила. Сякаш разумът и чувствата и бяха обсебени от някой друг. Какво ли си е помислил Рик за нея? Не бе успяла да го заблуди нито за миг, но той я бе отблъснал с толкова внимание и такт, останал бе джентълмен докрай.

Вратата на асансьора безшумно се плъзна настрани и тя излезе, а познатата, бездънна, черна самота отново я обгърна като зловредна зараза. През изминалите години бе научила, че самотата е цената, която една жена трябва да плати за независимостта си.

Тя изправи рамене и се приготви да плаща.