Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (4)

4

Понякога през юни се разразяваше буря. Плисваше градушка, мазето се наводняваше, а картофите започваха да плуват в кафявата вода като лодки. За мен нямаше нищо по-хубаво от светкавици и гръмотевици. Обожавах да тичам из градината, докато навън трещи. Често заставах на малкия пристан. Сякаш целият свят се тресеше. Мълниите си пробиваха път към земята, без да ги е грижа какви препятствия ще им се изпречат. Спускаха се стремглаво и изчезваха, като междувременно помитаха всичко по пътя си: бараки, телевизионни антени, а веднъж се случи мълния да порази трансформатора на дома за старци в Сьорвик. Представях си, че именно светкавици са създали заливите наоколо. Спуснали са се и са поразили всичко между гората и морето. После се е появила скала, камъчета и се е образувал най-красивият малък пясъчен залив на света. Светкавиците ми приличаха на змии. Обожавах да гледам как танцуват, за разлика от Сив. Тя веднага се прибираше вкъщи, щом започне да гърми. Не ми даваше да стоя навън. Забраняваше на мен и на мама да говорим по телефона и ни караше да седнем на пода насред стаята, да си запушим ушите и да долепим пети. Отказвах да го направя. За нищо на света не бих пропуснала танца на зигзагообразната змия над Ангелския залив.

Кабинетът на директора беше по-голям от занималнята до класната ни стая. Вътре имаше дори канапе, но ме накараха да седна на чин, долепен до стената.

— Да не мислиш, че те извиках, за да спиш? — попита Омара.

Усмихна се, но този път някак неестествено, кисело. Изглежда още не бе успял да закачи усмивката за ушите си. Сякаш всяка сутрин се нуждаеше от време, докато стопли бузите си, преди да нагласи усмивката си. Омара беше в лошо настроение. Не се бе избръснал и се запитах как ли изглежда, когато не се усмихва и мускулите на лицето му се отпускат. Държеше велосипедна каска, а по лицето му още личаха следи от предпазните ремъци.

— Всеки ден ли идвате на училище с колело? — попитах аз.

— Извади си кутията за моливи — нареди Омара.

Наведох се над раницата, но не я разкопчах, а отново вдигнах глава:

— Не е ли гадно да идвате, плувнали в пот?

— Казах ти да си извадиш кутията за моливи!

Отворих раницата и отместих учебниците, които покриваха кутията. Бях я сложила на дъното. Върху кафявата кожа Кайса бе написала с черно мастило: „Казано съвсем накратко — обичам те, момиче сладко!“. Аз обаче изобщо не мислех за надписа, а за мократа тениска на Омара и за потта, стичаща се от ръцете му. На единия си пръст имаше брадавица. Мокра, потна брадавица.

— Ще се преоблечете ли? — попитах.

— Моля?

— Ще се преоблечете ли преди часа?

— В учителската стая имаме душове, Герд.

— Аха.

— За бога, колко време ти трябва да си извадиш химикалка!

Омара се приближи и отвори кутията ми за моливи. Изненада се. С треперещи пръсти извади неподострен молив, сложи го върху купчина листове на чина и съобщи:

— Ще напишеш съчинение.

Не отговорих.

— На тема „Нещо, за което съжалявам“. Ясно ли е?

Темата ми се стори много скучна. Явно Омара я измисли в движение. Излезе и остави вратата към учителската стая отворена. Вътре няколко учителки, пристигнали по-рано на работа, си правеха кафе.

— Да, ясно — отговорих със закъснение аз.

Никой не ме чу. Лапнах молива и се залюлях на стола. В устата си усещах вкус на графит, а несъзнателно си бях надраскала горната устна. Никой не ми каза да изтрия следите. Разбрах чак когато отидох до тоалетната в голямото междучасие.

Нещо, за което съжалявам. Нещо, за което съжалявам. Нещо, за което съжалявам. По стените в директорския кабинет висяха снимки на възпитаниците на училището: всички класове от края на осемдесетте до днес. Не видях обаче мама и тате. Те бяха завършили преди това — тате четири години преди мама. В края на гимназиалния курс се бяха ръкували лично с директора като всички абитуриенти, мама — четири години след тате. Опитах се да си ги представя. Дали мама е носела панталон, или рокля? А тате? С костюм ли е бил, или по дънки? Тате ми бе разказвал за младежките им години, за купоните в Ангелския залив. Двамата танцували. Не знам защо, но бях убедена, че мама е танцувала по сандали и ги е събула. Някакъв младеж скочил във водата с дрехите, друг започнал да пляска, а трети метнал бутилка с бира от гладката скала. Представях си как е валял ситен дъждец, сякаш над плажа са се посипали мравки. Захладняло, двойките седнали на гладката скала да се любуват на залеза: тънка огнена линия там, където облаците леко се разпръскали. Тате наметнал мама със сакото си. Изобщо не предполагали, че ще се оженят, защото били съвсем млади, но станало точно така. Докато си фантазирах всичко това, оглеждайки старите снимки с надеждата сред многото ученици да зърна и моите родители, открих тате на една снимка. Там не беше ученик. Заедно със Свайн-Хакан, директора и още неколцина непознати мъже държаха риба. Бяха облечени в непромокаеми панталони, в оранжево и зелено. Дори не знаех, че тате се е познавал с директора. Но тази стара снимка го доказваше. В едната си ръка тате държеше улова, а в другата — въдица. Познах я — старата му въдица, която изчезна два дни преди трийсетия му рожден ден. В главата ми изплува друг сценарий. Мама и тате не са ходили на купон в Ангелския залив. Станало е друго. Веднъж тате се е качил на лодката и е заплавал към Нурвик. Спрял е пред къщата на мама да лови риба. Далеч на хоризонта слънцето започнало да се издига. Вероятно мама отишла да се изкъпе във водата точно по това време и забелязала лодката му. Тате мятал въдицата и чакал търпеливо зеления поплавък да подскочи — знак, че е хванал риба.

Направо не ми стига умът защо съм зяпала тези снимки в продължение на цял час. Изведнъж Омара цъфна в кабинета. Влезе през другата врата, без да го забележа. Усетих присъствието му чак когато дъхът му лъхна тила ми.

— Готова ли си?

Подскочих и се обърнах. Беше си взел душ, беше се избръснал и преоблякъл. Вече не изглеждаше сънлив и кисел. Усмихваше се с обичайната си усмивка, която стигаше от едното до другото му ухо. За миг се запитах дали не си е направил пластична операция. Приближи се до чина и взе листа. Вдигна го и се престори, че изчита задълбочено написаното. Това беше невъзможно, защото там се мъдреха само осем думи: Нещо, за което съжалявам от Герд Анете Ларшен.

— Всъщност… — понечих да се оправдая аз.

Той се извърна рязко и аз пак подскочих. Между очите и веждите му се образува поне половинметрово разстояние.

— Спести ми обясненията си.

— Ама…

— Не желая да те слушам.

— Стори ми се много…

— Вторник.

— А?

— Във вторник, един час преди редовните занятия. Тук. Ясно?

Не отговорих. Под раздела КАКВО ИМАМ ДА ПРАВЯ ВЪВ ВТОРНИК в бележника си записах: „Един час преди учебните занятия с тъпака Омар“. Наум си рекох, че това не бива да ми става навик.

 

 

Чух гласа на баба още когато влязох в коридора, защото тя винаги говори много високо. Блее като овца и провлачва всички гласни, особено в края на изречението.

Баба е дребна, противна жена с големи щръкнали уши и макар да е членувала в Християнския девически съюз като по-млада, не се отличава с благ характер. Рядко ходя да я посещавам в старческия дом. Мама и Сив се отбиват често при нея, но не и аз. Училището се намира точно до дома и веднъж баба заяви, че постъпвам като лоша християнка, но според мен се радваше, задето не ме вижда често, защото и тя не ме харесва. Баба се премести в дома, защото страда от болно сърце, но къщата все още си остава нейна. Мама твърди, че било само на хартия, понеже тате бил единствено дете, а баба нямала други роднини. Още щом чух гласа й, побързах да изляза отново навън. Ядосах се на мама, задето не ме предупреди за идването на баба. Но се оказа твърде късно за отстъпление.

— Герд ли е това момиче, което току-що излезе? — извика баба.

Влязох във всекидневната. Баба се беше разположила в креслото на мама. Освен него у дома нямахме друго кресло, а дори и то не беше наше. Тъй като принадлежеше на баба, тя имаше пълното право да седи в него.

— Не, Герд е момичето, което току-що влезе — поправих я аз.

— Ами тогава да си избърше обувките на изтривалката — нареди баба. — Не искам да цапа.

Баба винаги говори, все едно не съм в стаята. Ако иска нещо от мен, тя се обръща към мама или към Сив, а те трябва да предадат посланието й. На мама й омръзна и обикновено подминава репликите на баба. Мама очаква от мен да се подчинявам на баба, без да й обръщам внимание. Не съм съгласна. Затова обикновено Сив влиза в ролята на посредник.

— Избърши си обувките, Герд — рече тя с тънкия си тих гласец.

Отстъпих заднишком и си изтрих два пъти подметките в килимчето, без изобщо да поглеждам дали съм ги изчистила от калта, или не.

— Да влезе и да седне — продължи със заповедите баба.

Когато баба дойде на гости, винаги се налага трите с мама и Сив да се тъпчем една до друга на канапето, предназначено само за двама души. Би било много по-удобно едната от нас да се настани на пода или да донесем стол от кухнята, но баба не разрешава, защото кухненските столове не подхождали на всекидневната, а само животните седели на пода.

— Колко мръсна си дойдееее! — отбеляза баба по мой адрес. — Защо не се измиеееее?

— Герд се е измила, разбира се — отвърна мама и се насили да се засмее.

Мама винаги се преструваше, че баба говори на шега, но баба изобщо не се шегува, стане ли дума за мен.

— Редно е да обръща повече внимание на външния си вид — настоя тя. — Не тя преживя най-много в това семейство.

И баба стисна ръката на Сив, а Сив запя:

— Never ever have I ever been so low…^[1]

— Бедничката ми, пак пееш! — възкликна баба и я потупа по ръката.

Баба се преструва на тъжна, задето внучката й непрекъснато си тананика, но аз подозирам, че всъщност намира пеенето за много приятно. При всяко идване вкъщи баба чака с нетърпение Сив да отвори уста и да запее.

— Какво пееееш? Каква е тази песеееен?

— По-добре да не правим от това голям въпрос — обади се предпазливо мама.

— When you gonna take me out of this black hole?^[2]

— Че аз да не го правя на голям въпроооос? Искам просто да разбера за какво пееее!

— Never ever have I ever felt so sad…^[3]

— На английски ли пееш? Не разбирам нито дума! Не може ли да изпееш нещо на норвежки?

Явно баба смяташе, че е казала нещо изключително забавно, защото започна да се тресе от смях и в очите й избиха сълзи. Дори си извади кърпичка да ги избърше.

— Герд, ще дойдеш ли с мен?

Сив се смъкна от канапето и излезе в коридора, преди мама и баба да успеят да обелят дума, а аз тутакси я последвах. Изнизах се с бързината на сапун по пода на банята. Двете със сестра ми тръгнахме към брега. Вълните се пенеха пред очите ни.

— Какво има?

— Искам да ти покажа един камък.

— За какво ти е?

— Още не съм решила.

— Сив, няма да е толкова хубав, след като го вземеш от брега.

Незнайно как, тя бе намерила красив камък в Ангелския залив — гладък и бял — и в момента го държеше в ръка. Ядосах се. Докато слизахме към брега, подтичвах пред нея и оглеждах всичко. Събрах куп изсъхнали водорасли, няколко мидени черупки и парче червен плат, което изглеждаше отвратително, но така и не успях да намеря такъв гладък, бял камък, блестящ като седеф. Никога не бях виждала по-хубав. Изнервих се. Забих пети в пясъка и започнах да късам на парчета водораслите, които носех в торбичка. Сив ме погледна, после — камъка и се усмихна.

— Може да го потопя отново във вода — каза тя. — От известно време искам да си направя колекция от камъни, а май на тавана имаме аквариум.

— Какво?

— Аквариум.

— Сиииив!

Ритнах пясъка с всичка сила. Чак кракът ме заболя. Защо не ми беше казала по-рано? Защо не се бях сетила преди нея? Колко пъти бях носила красиви камъни вкъщи! Защо никой не ме подсети да си направя колекция? Защо чак сега разбирах за аквариума на тавана? Мама и Сив се бяха наговорили да го запазят в тайна. Винаги правеха така. Побеснях от яд и лицето ми пламна. Сив тръгна към Ангелския залив. Сестра ми изработваше украшения от предмети, плуващи във водата, и от корени. Не ги заимстваше от списание „Наш дом“, а измисляше моделите сама. Докато връстниците й ходеха по купони или на кино, Сив майстореше украшения. Нямаше приятели, в главата й непрекъснато звучеше музика, а чекмеджето й преливаше от ръчно изработени предмети. Всички знаеха колко много дарби притежава Сив. Понякога я мразех, защото и аз исках да имам талант. Мечтаех от двете ни аз да съм талантливата. Известно време вярвах, че е възможно да го постигна, да й отнема таланта, стига да успея да отгатна какво е намислила и да я изпреваря. Затова често тръгвах с нея, когато отиваше да събира материали по брега. Мъчех се да грабна най-хубавите мидени черупки, преди да ги е забелязала, а видех ли, че ускорява крачка, хуквах пред нея с надеждата да я изпреваря. Колкото обаче и да се оглеждах, никога не виждах какво е привлякло вниманието й, защото тя и аз имахме различни очи. Нейните бяха кафяви, спокойни, пълни с тайни и бляскави красоти, а моите — зелени и жадни да погълнат всичко. В главата ми цареше непоправим хаос от впечатления. Виждах небето, облаците, скупчени над главите ни, малкия пристан, нюансите на морската вода, слюдата по голите скали, въображаеми убийци в гората, но очите ми оставаха слепи за предметите по брега. Не можех да преценя кои от тях стават за украшения и кои са най-обикновени отпадъци. Докато Сив събираше изящни, блестящи, бели черупки, пръчки и клонки с красива форма, аз изравях от пясъка парчета стъкло, морски таралежи и камъни. Моите находки изглеждаха ужасно въпреки пръските вода по тях.

— Хайде да направим подарък на баба — предложи Сив.

Идеята ми се стори ужасно неподходяща.

— Да, например ново сърце — процедих аз. — Нали сегашното е болно и зло.

Сив се обърна.

— Тя вече се оправя, Герд.

— Не ми се вярва.

— Защо?

— Защото сърцето на баба не става за нищо.

Сив сви рамене. Усетих, че някой ме гледа, и се обърнах. В края на гората, на линията между дърветата и пясъчната ивица, стояха Кайса и Мая. Кайса не ми се похвали, че е оздравяла, но бе осведомила Мая. Онази я бе взела от тях и сега двете се разхождаха из гората, ядяха сладолед и се хилеха. И без да чувам за какво говорят, можех да се закълна, че ми се присмиват. Кайса си беше накъдрила косата, за да прилича на Мая, но не беше успяла да я докара толкова хубава.

— Здрасти — подвикна Кайса и се наведе напред, сякаш едва си поема въздух от смях.

— Не се е получило — отбелязах.

— Кое?

— Прическата ти.

Кайса избухна в още по-неудържим кикот. Внимавай, помислих си, защото ако продължаваш в същия дух, ще ядосаш някого и ще изядеш шамар, колкото и този някой да не иска да те удря.

Кайса и Мая продължаваха да си ближат сладоледа.

Знаех, че им го е дал Свайн-Хакан, и ми стана тъжно, защото когато излизахме с Кайса, обикновено даваше сладолед и на мен. Получавах летния сладолед дълго преди началото на лятото. Ядяхме сладолед още от април, а сега Мая стана част от нашата традиция. Мая ядеше „Сандвич“ — любимия сладолед на мама. И тя като мама изблиза първо сладоледа между двете бисквити с език, за да не си изцапа ръцете. Кайса пък ядеше „Близалка“ — нашия любим сладолед. Запитах се коя от двете ни се сети първа за него. Приятелите никога не обявяват едновременно някой сладолед за свой любим. Винаги единият се сеща пръв, а другият се съгласява. Любимият сладолед не се избира според вкуса. Е, сигурно и той има значение, но по-важно е друго. Почти бях убедена, че първа съм обявила „Близалката“ за любимия ми сладолед.

— Това е сестра й — Кайса посочи Сив.

Тя се бе отдалечила до мястото, където плажът на Ангелския залив преминава в голи скали, водещи към морската бездна, но се обърна. Видя Кайса и тръгна обратно към нас.

— Оздравя ли вече, Кайса? — попитах аз.

Тя престана да се смее и поклати отрицателно глава. Огледах ноктите й, лакирани в бяло като ноктите на Мая. По дебелите й пръсти се стичаше сладолед и капеше върху пухкавите й ръце. Дали бе успяла да измърля и ръкавите на червената си рокля? Не видях. Забелязах обаче друго: Робин Андре. Стоеше зад тях в гората. Нямах представа откога, но в едно бях сигурна: не се бе разхождал заедно с тях, защото не ядеше сладолед, а Свайн-Хакан черпеше всички.

— Какво е това? — попита той.

Изобщо не погледна торбичката с водорасли, мидени черупки и червения парцал в ръцете ми. Цялото му внимание погълнаха Сив, белият камък в ръцете й и черупките. Робин Андре я гледаше с интерес. Или поне искаше да си придаде заинтригуван вид. По лицето му се изписа любопитство. Знаех защо: защото Сив е хубава, а преди да я опознаят, хората не предполагат, че има досадния навик да пее.

— Тя изработва разни неща — обясних аз. — Много е сръчна, нали, Кайса?

Кайса понечи да свие пренебрежително рамене, но понеже всички съчувстват на Сив, не посмя. Само се престори, че не ме е чула, и се наведе да си почеше крака.

— Какви неща изработваш? — попита Робин Андре.

— Какви ли не. Прави ги от предмети, които намира в пясъка — продължих да обяснявам аз. — Събира черупки и останки от счупени лодки, а после ги превръща в хубави картини и гривни. Самоука е. Има талант. Много е даровита. Когато порасне, ще си отвори работилница и хората ще купуват украшенията й и ще й плащат. Сигурно ще подрежда цветя. Много я бива.

Избълвах всичко на един дъх, без да изпускам Мая от очи. Тя изобщо не ме погледна. Гледаше Кайса, Робин Андре и Сив. А Сив гледаше мен. А Кайса… един господ знае кого гледаше. Сигурно обувките си.

— И аз умея да изработвам разни неща — продължих. — Точно затова двете със Сив дойдохме тук. Ще огледаме какво интересно има наоколо, после ще се приберем у дома и ще се заемем да майсторим; вкъщи е пълно с ръчно изработени предмети. И аз имам дарба, макар да не е толкова голяма като на Сив. Все пак тя е две години по-голяма от мен.

След като приключих с излиянията си, се случиха едновременно две неща. Първо, Мая се обърна към мен:

— Двете нямате ли си отделни стаи? — попита тя.

Пламнах от смущение. Докато Мая задаваше въпроса си, Сив погледна Робин Андре и прати таланта ми по дяволите:

— Тя събира все непотребни неща.

В ушите си чух едновременно гласа на Мая и тихия шепот на сестра ми, мек като пухче от глухарче. Но понякога този пух попада в очите ти и ти причинява болка. Защо винаги го отнасях аз? Двете нямате ли си отделни стаи? Тя събира все непотребни неща. Обидите се изсипаха върху мен наведнъж, в една и съща секунда. Въпреки това ясно чух изреченията. Смисълът им завладя главата ми и отказваше да изчезне. Двете изречения дори започнаха да се уголемяват, замятаха се напред-назад в черепа ми и отекнаха. Кайса пристъпваше нервно от крак на крак. Беше си накапала роклята със сладолед. След тази случка често си спомнях за тези петна: Кайса не можеше да се храни, без да се накапе. В това отношение бяхме напълно еднакви.

— Е, ще тръгваме ли? — попита Кайса.

Тя се обърна към Мая, но й отговорих аз. Приближих се до нея, отхапах от сладоледа й и заявих:

— Ще отидем в дома на Мая.

Кайса запристъпва още по-нервно от крак на крак. Досетих се, че нещо не е наред, но изобщо не ми пукаше.

— Ще кажеш ли на мама, Сив?

Пуснах на земята торбичката с водорасли, избутах Кайса малко настрани и се намърдах между двете. Тръгнахме. Сив остана на брега с Робин Андре. Постъпих зле, като я изоставих, но тя сама си беше виновна. Започна първа. Кой я караше да казва, че събирам само непотребни неща? Само защото в главата ти непрекъснато звучат мелодии, нямаш оправдание да ръсиш каквото ти дойде наум.

— I rode my bicycle past your window last night…^[4]

Кайса повдигна вежди.

— I rollerskated to your door.

At day light.^[5]

Мая се обърна любопитно.

— It almost seems

like you ’re avoiding me

I’m okay alone but

you’ve got something I need…^[6]

Но аз не се обърнах, а тръгнах още по-бързо из гората, вторачена право пред себе си. Мая и Кайса не искаха да ме държат за ръка. Преплели пръсти, двете вървяха между дърветата и си шушукаха. Крачеха бързо. Не изоставах много, ала не чувах какво си говорят. Най-сетне Кайса се обърна към мен:

— Ти може да се казваш всякак, защото нямаш име.

— Имам име.

— Нямаш.

— Напротив. Казвам се Герд.

— Това не е име. Просто така те наричат. Нямаш нормално име. Затова може да се казваш всякак.

Родителите ми се обичаха, но живееха в грях, защото не се бяха венчали в църква. Кайса твърдеше, че нямам име, защото не съм кръстена. Преди време нещо я прихвана и започна всеки ден да ме нарича с различно име. Елен. Софие. А ако искаше да се покаже добра: Наташа, Александра, Беатриче, Мирабела. Днес определено не бе настроена дружелюбно. Искаше с Мая да тичат по пътеката ръка за ръка, а аз да ги оставя на мира. Затова повдигна темата за името.

— Нямаш име — повтори тя.

— Напротив.

— Ще те наричам Бертил.

— Не се казвам Бертил, а Герд.

— Бертил, Бертил, Бертил!

Мая се разкикоти.

— Кажи й — сериозно рече тя на Кайса.

— Какво? — попитах аз.

Кайса си пое дъх:

— Днес не можем да прекараме деня с теб.

— А?

— Днес не е удобно — продължи Кайса, докато увиваше една къдрица около пръста си.

Къдрица, направена с машата на Мая. Кайса ми се струваше направо жалка.

— И защо?

— Не ми разрешават да лудувам — обясни тя. — Заради мозъчното сътресение — добави и ме погледна.

От очите й хвърчаха искри, сякаш слънцето се отрази в зениците й. Ала светлината не беше мека и златиста, а синя. Вече нито Мая, нито Кайса, нито аз се смеехме.

— Не държа да лудуваме — едва отроних аз.

Кайса сви рамене. Мая, която досега стоеше зад нея, я избута с лакът. Кайса не очакваше да я блъсне чак толкова грубо и се олюля. Едва не падна.

— Майка не ми разрешава — заяви Мая. — Някой я предупредил, че двете със сестра ти ще развалите възпитанието ми.

И от кого, моля ви се, го е чула? Да не би случайно да й го е подхвърлило момиче, червено като рак, което спокойно би могло да мине за дъщеря на Мартин Омара, понеже се държеше по същия начин? Момиче на име Кайса? С противни къдрици, направени с машата на Мая. Страхливата Кайса с белезите от мерцедеса по глезените. Ако има човек, който изобщо да не заслужава такива белези, това беше Кайса.

— Не се изразих точно така — прошепна тя.

Продължаваше да пристъпва от крак на крак и да усуква къдриците си, сякаш се опасяваше да не паднат и затова непрекъснато ги проверяваше.

— Какво точно си й казала? — попитах аз.

Чух гласа си като бръмчене на двигател в главата ми, но явно не само аз го бях чула или просто изражението ми е било доста красноречиво, защото Кайса все пак отговори:

— Просто й обясних защо смятам така.

Вече никоя от нас не бързаше. Аз не можех дори да си помръдна краката. Някои неща човек просто не ги изрича. Съществуват неписани правила, негласни закони, сериозни тайни. С тях не бива да се шегуваш. Не може просто да ги подхванеш, разклатиш и хвърлиш, когато ти скимне. Издадеш ли веднъж тайната, няма как да заличиш щетите.

— Казах само, че сте нещастни — поясни Кайса. — Най-вече Сив. Затова всички ви съжаляват.

В момента виждах единствено сладоледа близалка. Червен, жълт и оранжев. От шоколадовата му глазура не бе останало почти нищо. А може би от другата страна все пак се криеше някое апетитно парченце? Най-вкусната част от близалката е шоколадът. Шоколадът и червеният сладолед. Обожавах да отхапвам големи тънки парчета от глазурата. Ако ги стоплиш малко, може да го оформиш с пръсти или с език и да си направиш фигурка. Като малки често сядахме на малкия пристан пред къщи и майсторяхме разни неща. А после изяждахме вкусния червен сладолед.

— Съжаляват ви заради злополуката с баща ви.

Без да знам как, явно отпуших тапа: Кайса изведнъж се отприщи и, напълно неспособна да спре, се обърна към Мая:

— Баща им отишъл за риба заедно със Сив, макар че имало буря. Сив се върна сама на дъска. Не намериха баща им. Трупът му е потънал в морето. Затова Герд и сестра й са такива. Затова Сив непрекъснато пее. Така и не му направиха погребение, само помен. Не е същото. Не знаят дали е умрял със сигурност и не посещават гроба му, защото гроб няма. Само си го представи, Мая. Баща ти умира, но не го погребват и не можеш да ходиш на гроба му. Най-много пострада Сив, защото тя е била с него, но и Герд го изживя тежко. Беше много близка с баща си. Затова е толкова буйна.

Затворих очи и натъртих:

— Не върху дъска, а върху пластмасов капак.

— Какво? — попита Мая.

Гласът й звучеше заинтригувано, макар да идваше някак отдалеч. Едва по-късно разбрах колко забавна й се е струвала ситуацията.

— Сив се върна върху пластмасов капак — уточних.

Отворих очи. Кайса вече бе хукнала през гората. Без да губя и секунда, се втурнах след нея. Знаех, че няма да се успокоя, докато не я настигна.

Кайса тичаше с всички сили, но аз се оказах по-бърза. Настигнах я точно преди да минем зад завоя, откъдето се вижда къщата им. Там има блато. Преди двете неведнъж бяхме тичали из района, за да избягаме от убийците в гората, за да не изпуснем детската програма по телевизията, за да не закъснеем за вечеря, за да разкажем, че сме намерили котката на Кайса, размазана като палачинка на пътното платно. Но никога досега не се бяхме преследвали. За първи път едната от нас, жадуваща отмъщение, тичаше подир другата, готова да се защитава със зъби и нокти. Успях да хвана Кайса благодарение на червената й рокля. Пръстите ми докопаха плата, аз го дръпнах и съборих Кайса до брега на блатото. Захапах ръката й, започнах да я ритам в корема, да дера бузите й, да цапам косата й с кал. Роклята се раздра, дантелената яка падна, а аз продължавах да удрям и да дращя. Накрая тя престана да реве. Не се успокоих, докато на Кайса не й останаха сили да плаче. Вече само хлипаше. Тогава забелязах сладоледа. Кой знае защо не го беше хвърлила, докато бягаше, а продължаваше да го стиска. Изпусна го чак когато я съборих. Сега сладоледът лежеше на половин метър от нея, почти разтопен и покрит с кафяви петна, но не от шоколад, а от мръсотия и мравки. Дори не се наложи да я държа, за да го взема. Кайса нямаше сили даже да се изправи. Грабнах го и преди да се усети, седнах върху корема й и натиках сладоледа в устата й:

— Яж.

Кайса стискаше здраво устни. Очите й се разшириха от ужас. Притаи дъх и лицето й пламна много по-ярко, отколкото когато се изчервява от притеснение. Пет пари не давах. Започна да върти глава наляво-надясно, но аз я хванах здраво с две ръце и я насилих да стои мирна. Вероятно я заболя — стисках много силно, а имах наистина безжалостни ръце.

— Яж!

После често си спомнях звуците: лекото щракване, когато ледът с пъплещите мравки изпука в челюстите й. И Кайса бе преживяла нещастие. Не толкова трагично като нашето, но все пак нещастие. Преди няколко години в лавката влязоха вандали. Случи се малко след изчезването на тате. Не си спомням точно кога, вероятно след година. Помня само, че беше по Коледа. Пакостниците се вмъкнали в лавката и изключили фризера. Вътре нямало сладолед или замразени наденички, защото беше зима и не им беше сезонът, но Мария сложила във фризера всичката храна за коледното угощение и след случката й оставаше само да я изхвърли. Спомням си колко се ядосах тогава на Кайса, защото изведнъж нейното семейство зае голямо място в хорските разговори. Когато обаче разбрах, че за Седемнайсети май — националния празник на Норвегия — Кайса ще се лиши от традиционната конусовидна бадемова торта, се разкаях за завистта си.

 

 

— Да не си се била с някого, Герд?

— Да.

— С кого?

— С Исус. Повалих го на земята и го накарах да изяде сладолед на клечка, който беше паднал в една локва.

Баба тропна с крак в пода, та чак се разхвърча прах от килима.

— Не сте ли я научили колко грешно е да се лъжееее? Не желая в къщата ми да живеят лъжци.

— Ами тогава няма да стоя в къщата ти — сопнах се аз. — Ще си отида в моята стая. Тя не е твоя, а моя и на Сив. Тате и Свайн-Хакан я построиха, след като ти се премести в старческия дом.

Още не се бях отпуснала върху дивана, а баба веднага започна да ми се кара. В гнева си размаха бурно дългите си слаби ръце — прорязаната от кръвоносни съдове кожа висеше отпусната над лактите и й придаваше вид на прилеп — и прекатури чашата с чай.

— Махай се! — развика се тя. — Вън! Изгонете я от тук! Виждате ли какво направи!

Баба посочи обвинително червените парчета от строшената чаша. Върху едно от тях личеше остатък от изобразено сърце, пронизано със стрела.

— Нищо не е станало — успокои я мама. — За късмет не се счупи чаша от испанския сервиз.

— Не съм виновна — възразих. — Ти бутна чашата, бабо.

— Не искам да я виждам повече! Махнете я от очите ми! Дяволско изчадиеееее!

Легнах си и затворих вратата, но крясъците й продължаваха да отекват в ушите ми. Дяволско изчадие, повтаряше тя с пронизителния си глас във всекидневната. Питаше мама дали наистина съм дъщеря на сина й. Изневерявала ли е на тате? Съвсем сигурна ли е, че докато е живяла в грях с него, не е била тайно омъжена за някой откачен? Не чувах какво й отговаряше мама, защото шепнеше със спокоен глас. Спокоен като вятъра, който докосва леко повърхността на морето и я нагъва в нежни вълни. Трябва да съм заспала, защото когато отворих очи, В леглото над мен съзрях очертанията на Сивиния гръб.

— Сив — прошепнах. — Разкажи ми нещо за тате.

Не знам дали спеше, или просто се престори на заспала. Не ми отговори. Изведнъж се сетих, че си бях легнала сама. Сив бе се промъкнала в стаята, докато съм спала. Вероятно след като баба си е тръгнала. Или дори по-късно. Питах се къде ли е ходила и дали Робин Андре е бил с нея.