Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (2)

2

Отварянето на крайбрежната лавка ознаменуваше началото на лятото в Сьорвик. Държаха я родителите на Кайса. Така стана и тази година. Те вдигнаха кепенците, отвориха прозорците, измиха дървените пейки, пометоха наоколо и окачиха табелата с реклама за сладолед и другата с надпис „Тук се продава вестник Ве Ге.“ По този начин те се опитваха да убедят слънцето да остане завинаги в Сьорвик или ако не завинаги, то поне за няколко месеца. Оставаше само да се съблечеш по бански и от трамплина на малкия нос на брега да скочиш в Ангелския залив. Появиха се горски ягоди, цъфнаха парички, градините в Сьорвик се напълниха с момини сълзи и глухарчета. Понякога мразех Кайса, задето родителите й притежават такава власт над времето и над хорското настроение и най-вече задето Кайса има и майка, и баща. Казваха се Свайн-Хакан и Мария. По традиция живущите в Сьорвик отбелязваха отварянето на лавката с празненство в Ангелския залив. Тогава времето винаги се оправяше, дори през последните две седмици да беше валяло. Според мама този залив не се казвал така и не било редно да го наричаме Ангелски, защото не сме религиозни и не ходим в молитвения дом. Но не само религиозните го наричаха така, а всички жители на Сьорвик. Причината се криеше в ангела хранител, който бди над залива. Там били спасени много удавници, сред които и баща ми. От време на време чувах да разказват за такива случаи на празненството след отварянето на лавката. Обикновено там винаги преяждах с наденички и танцувах танца на патето толкова дълго, че получавах мускулни спазми. И всеки път някой възрастен ме хващаше за ръката:

— Знаеш ли, че баща ти като малък вървял по парче лед?

Колкото и да се дърпах и да ги уверявах колко бързам, не ме пускаха. Лишаваха ме от възможността да тегля жребий или да се разходя по горските пътеки, за да ми разкажат нещо, което знаех наизуст. Не ми позволяваха да си тръгна.

— Знаеш ли историята?

Знаех я, разбира се. Знаех всичко за баща ми: брадата му почервеняла след раждането на Сив; обичаше да се тупа по корема, докато разказва забавен виц; дядо го научил да плува, като завързал около кръста му въже и го хвърлил от пристана; тате имаше родилно петно на дясната буза и косми по кокалчетата на пръстите.

— Колко рисковано е било да го направи в средата на март!

— Да, та той се качи върху парче плаващ лед!

— Много неразумно.

— Такива бяхме едно време. Не си давахме сметка за опасностите. Или просто не сме се замисляли какво нещастие може да се случи.

— Така е.

— После ледът се пропука.

— Пропука се, ами! Ако Свайн-Хакан не беше наблизо с лодката си…

Бащата на Кайса беше най-добрият приятел на тате. Явно в семейството ни и приятелските предпочитания се предаваха по наследство.

— Лоша работа…

— Така си помагат приятелите.

После гласовете замлъкваха, сякаш се сещаха за нещо, което не смееха да произнесат. Затова пък веднъж аз се престраших:

— Онзи път обаче Свайн-Хакан не успя да го спаси.

Възрастните ме изгледаха изумени.

— Не е бил наблизо с лодката си, когато тате изчезна — добавих аз.

В погледа им се четеше укор, все едно бях казала нещо нередно от сорта на „Баба ми е вещица“, „Ще подпаля краля“ или „Младенецът сигурно е вонял на конски фъшкии, щом е бил роден в обор“.

Повечето се смутиха. Някой ме перна с длан по главата и отбеляза, че и аз не си поплювам.

— Наследила си не само очите на баща си — обичаха да повтарят хората от Сьорвик.

Не исках да наследявам нещо от тате. Предпочитах да е жив, да е пред мен непокътнат, вместо да разполагам с парченцата, които той остави след себе си. Макар всичко това да се повтаряше всяка година, чаках с нетърпение родителите на Кайса да отворят лавката, а с нея да поставят началото на лятото в Сьорвик. Не се вълнувах заради самото празненство, а защото предстояха дълги, ясни дни, през които морето се слива с небето. Чаках с нетърпение лятото — сезона, когато на никого не му пука за училището — заради къпането в морето и риболова от лодка. И тази година стана същото. Още откакто помогнах на Кайса да окачи табелата пред лавката, започнах да си мечтая за 15 юни.

Когато се качихме в мерцедеса на Мая и баща й, от началото на чакането бяха изминали цели две седмици.

 

 

— Свърши ли нещо от списъка, Герд?

— Виж, небето е прекрасно,

колко синьо е и ясно.

Застанала на мивката с гръб към мен, Сив миеше мръсните съдове с ръце, до лактите в пяна, и както винаги пееше с нежен тих глас. Песните й звучаха като фонова музика. И без да се обръща, ме позна по стъпките. Сякаш ме усети по въздуха. Сив навярно имаше антена на тила за улавяне на сигнала „Герд“.

— Там звездици златни греят —

сякаш махат и се смеят.

— Какво свърши от написаното в списъка, Герд?

На вратата на хладилника висяха списъци с домашните задължения и името на онзи, който трябва да ги върши. Сив и мама зачеркваха с червено своите: да се измият съдовете, да се сварят картофи, да се измие банята, да се изхвърли боклукът. За награда им се полагаха бонбони, списания и джобни. На Сив, де. Не знам какво получаваше мама. Лично аз — нищо. По снимките във всекидневната се наслояваше прах, цветята в саксиите в кухнята вехнеха и умираха, а ръбовете на душ-кабината бяха почернели. Затова парите не ми стигаха за бургер или кока-кола, когато Мария и Свайн-Хакан откриваха началото на лятото в Сьорвик, освен ако не ми направеха голяма отстъпка.

— Пак пееш — отбелязах аз и седнах на масата, още мръсна след закуската, защото не я бях почистила, преди да отида на училище, макар да влизаше в задълженията ми.

Сив стисна устни и млъкна. Такава си беше — трудно се удържаше да не пее. Всички я съжаляваха, нищо че беше висока, слаба, хубава, нямаше рижа коса и по носа й се забелязваха само две-три лунички; макар че имаше нежен глас и вършеше всичко много старателно. Бършеше ли чашите, Сив лъскаше с кърпата ръбовете им, докато заблестят. Режеше ли лук, кълцаше го на съвсем малки, еднакви по големина кубчета. Белеше ли ябълка, не личеше, че ябълката някога е имала кора.

— Колко си старателна, Сив — обичаше да я хвали мама.

И въпреки всичко Сив будеше съжаление. Но и аз бях за оплакване. Главата ме болеше от нескончаемото й дотегливо тананикане.

— На твое място щях да побързам — рече ми тя. — Днес мама приключва по-рано и ще се прибере всеки момент.

Мама работеше на половин работен ден в старческия дом в Сьорвик. Там живееше баба — майката на тате — защото страдаше от болно сърце. Прескачало и биело много по-бавно отколкото сърцата на повечето хора. Вероятно баба беше толкова противна именно заради дефектното си сърце. Старческият дом се намираше на няколко километра от Сьорвик — до училището, по пътя към новия строеж. Ако се случеше да забравя нещо вкъщи, мама ми го носеше и през голямото междучасие ми го подаваше над оградата. Влизаше в училищния двор само когато провеждаха родителска среща или коледно тържество. Тогава мама винаги си вдигаше косата на кок и си слагаше перлената огърлица. Тате й я подарил по случай раждането на Сив. Тази огърлица с блестящи бели перли беше най-красивото бижу, което някога бях виждала. Идваше ли в училище, мама не пропускаше да си я сложи. Иначе не влизаше. Всъщност изобщо не се налагаше да влиза, защото ми подаваше нещата над оградата: учебника по математика, моливника, кутията с храна, папката за рисуване. Когато бях малка, се налагаше да се вдигам на пръсти и да се протягам, за да хвана подхвърлените предмети.

— Чу ли какво ти казах? — обърна се Сив с ръце, покрити с пяна, и изцапан нос.

Защо въпреки всичко сестра ми изглеждаше толкова хубава?

— Да не си се гримирала, Сив?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Хайде, Герд, започвай.

Не отговорих. Часовникът над масата показваше четири без десет. Щом мама е свършила по-рано работа, значи е излязла от старческия дом преди двайсет минути. Понеже беше петък, тази вечер щеше да окачи нови списъци с домашните задължения. Два от сегашните бяха нашарени с червени напречни линии.

— Защо поне не избършеш масата? — попита Сив.

Свих рамене.

— Какъв смисъл има? Тя ще се прибере всеки момент и ще седнем да вечеряме.

Сестра ми натопи парцал във водата в мивката, изстиска го и избърса мушамата. Аз се отместих, за да не й преча. Ако не си бях дръпнала ръцете, Сив щеше да избърше и тях. Изтърка петната от мляко, събра трохите и цветът на мушамата започна да личи.

— Струва ми се глупаво да си слагаш спирала на миглите, когато миеш съдове — отбелязах.

Шарките на мушамата — цветчета в синьо, лилаво и зелено — изглеждаха ужасно грозни. Понеже и старците от дома, където мама работеше, споделяли моето мнение, решили да я изхвърлят и мама извадила голям късмет, задето я получила напълно безплатно, а покрай мама — и ние. След като Сив избърса мръсотията, по масата останаха влажни петна от парцала.

— Аха — промърмори тя, сякаш изобщо не чу какво казах.

Сякаш думите ми не означаваха нищо. После пак се върна до мивката, изплакна парцала, изстиска го и извади запушалката от коритото. През това време аз шарех с пръст по мокрите следи. Сив тъкмо си свали домакинските ръкавици и мама се прибра.

— Здравейте — поздрави тя.

— Здрасти, мамо — отвърна Сив.

Сестра ми се приближи до мама и я целуна по бузата. Мама също я целуна, но съвсем вяло, защото явно се чувстваше капнала от умора. Личеше си по тъмните кръгове под очите и по посивялата й кожа. И въпреки това ми се прииска да целуне и мен. Тя обаче не го направи. Просна се на близкия стол и понечи да отпусне глава върху масата, но Сив я спря:

— Недей, мушамата е мокра. Герд току-що я изчисти.

Мама вдигна бавно глава и ме погледна:

— Наистина ли?

— Освен това изми и чиниите — добави Сив. — Сама пожела, не съм й напомняла.

— Колко хубаво — мама сложи ръка върху лакътя ми. — Благодаря ти, Герд.

Въпреки изморения й разсеян вид усетих мекотата на ръката й и настръхнах, но не от студ.

— Да зачеркна ли задълженията в списъка й? — попита Сив.

— Разбира се. Герд, не искаш ли ти да го направиш?

Мама ме погледна. Сив — също. Докато двете се взираха в мен, чувах как часовникът над масата тиктака. Тик-так. Тик-так. Благодаря ти пак. И пак, и пак.

— We could have been anything that we wanted to he^[1] — тананикаше Сив.

Поклатих глава:

— Нека Сив ги зачеркне.

Сестра ми се приближи до хладилника, взе маркера, вързан на връв, и зачеркна две от задълженията в моя списък: да избърше масата, да измие съдовете. Ръцете на Сив се бяха зачервили, а пръстите й още лепнеха от гумените ръкавици. Направо недоумявах как мама не го забелязва.

— Ще приготвиш ли нещо за вечеря, Сив? — попита мама. — Имам ужасно главоболие.

Докато Сив готвеше, двете с мама останахме на масата. Картофи, рибени кюфтета, моркови и бял сос, поднесени в три чинии с различен цвят: едната — бяла, двете — зелени, но не в един и същ нюанс и различни по големина. Имахме и хубав сервиз за хранене, но не беше наш, а на баба. Държахме го зад стъклената витрина във всекидневната. Всъщност цялата къща беше собственост на баба с изключение на детската стая. Там спяхме двете със Сив: тате и Свайн-Хакан я бяха построили. Привършиха я точно преди тате да изчезне. Останалата част от къщата щяхме да наследим някой ден.

Хубавият сервиз май беше от Коста дед Сол. Наричахме го „испанския сервиз“. По чиниите имаше рисунки на вятърни мелници, момичета със забрадки и момчета е гащеризони, всички обути в сабо. Мама избягваше да вади сервиза, защото баба помнеше къде точно е оставила чашите и когато дойдеше вкъщи, винаги забелязваше, ако някой ги е местил. След като почти се навечеряхме, мама се сети за нещо:

— Герд, днес срещнах Мария. Кайса получила мозъчно сътресение. Сигурно иска да… Ако имаш настроение, иди…

Станах и доядох остатъка в чинията си на крак. После излязох. Чак навън се сетих, че можех да поискам джобни: нали се сдобих с две червени линии.

Къщата ни се намираше на известно разстояние от Ангелския залив, но по-близо до морето, отколкото къщата на Кайса. От водата ни деляха само няколко камъка, гладка скала и мост, от който хората влизаха да се къпят. Къщата на Кайса пък се намираше по-нагоре. От там се виждаше брегът, но между него и къщата се простираше паркингът за вилите. Зад паркинга растяха глухарчета. Образуваха цял килим. Според мнозина Свайн-Хакан и Мария живееха на неудобно място, но бащата на Кайса, напротив, смяташе разположението на къщата за много печелившо, защото летовниците непрекъснато се отбивали у тях да купуват разни стоки, дори когато видели, че капаците на лавката са спуснати.

Пътят от нашата къща до тяхната се виеше като дъга. За по-бързо тръгнах напряко между дърветата. Бегом стигнах за по-малко от две минути. За сравнение повечето възрастни изминаваха разстоянието от паркинга до върха на носа за цели седем минути, а те със сигурност не бяха вчерашни, защото се разхождаха по този маршрут всеки неделен следобед. Към къщата на Кайса водеха два входа: през лавката и от задната страна, по стълбището. През лятото минавах през лавката. Обичах да гледам как децата на летовниците си вземат желирани бонбони и трябва да платят пълната цена, а и дори повече, защото В лавката на родителите на Кайса цените бяха по-високи отколкото в магазина за хранителни стоки.

Понеже до 15 юни оставаше много време, заобиколих къщата и се качих по стълбите. Дори не изчаках да си поема дъх, преди да позвъня. Динг-донг-динг-донг-динг-донг. Отвори Мария. Беше облечена в работен панталон с петна от бяла боя на коленете и карирана риза с навити до лактите ръкави. Мария не боядисваше, а миеше рафтовете в лавката. Не бях виждала майката на Кайса ядосана. Дори на мен. Даже след като Кайса получи мозъчно сътресение по моя вина, Мария не изглеждаше сърдита. Единственият й недостатък беше, че е прекалено страхлива. Забраняваше на Кайса какво ли не, колкото и нищожна опасност да крие. Когато Мария отвори вратата, не знам усмихнах ли се, или се засмях. При всички случаи се зарадвах, защото макар да не беше красива, Мария изглеждаше хубава. Бръчките й бяха от усмивки, а бузите й розовееха.

Харесвах я.

— Защо се смееш, Герд? — попита тя. — Глупаво ли ти изглеждам?

Избърса челото си с опакото на дланта и си разроши косата.

— Не — отвърнах. — Просто си помислих, че си твърде хубава за грозна жена.

Дадох си сметка какво казах чак след като го изрекох, но вече беше късно. Няма как да върнеш казаната дума. Думите са като дъха — веднъж излезе ли от устата, не може да се върне назад. И този път майката на Кайса не се ядоса. Долепи се до вратата, за да ми направи място да мина. Влязох в коридора, без да я погледна, и избърсах старателно обувките си в изтривалката, преди да ги събуя, за да съм сигурна, че няма да изцапам пода. Тръгнах да се качвам по стълбите и след като ги преполових, чух гласа на Мария отдолу:

— А ти говориш твърде приятни неща за момиче, което нагрубява, Герд Амалие.

Всъщност се казвам Герд Анете, а не Герд Амалие. Майката на Кайса веднъж се обърка в бързината и оттогава ме наричаше така. Нямах нищо против.

— Къде се изгуби? — попита ме Кайса.

Заварих я легнала, заобиколена от плюшени мечета и други играчки в леглото под гладка розова завивка с дантелени краища. Колко хубаво би било и аз да съм единствено дете в семейството и любимият ми цвят да е розовият. В стаята на Кайса винаги ме връхлитаха подобни мисли. Знаех, че са проява на завист и че не бива да ги допускам, но не можех да ги потисна. Обземаше ме желание да съсипя всичките й вещи. Като по-малка дори съм го правила. Окастрих например гривата на малко плюшено пони и го представих като случайност. Не помогна: купиха й ново, а Кайса дори не се сети да ме пита искам ли старото. Не беше лошо момиче, но не притежаваше добротата на майка си.

— Много ли си болна? — попитах.

Тя се поизправи и кимна сериозно. На мен обаче не ми изглеждаше да се чувства особено зле.

— Не ти ли е гадно да лежиш по цял ден?

— Не.

— Но нали не ти разрешават да четеш и да гледаш телевизия?

Седнах на леглото и взех розовия слон в скута си. Кайса имаше много по-нови плюшени животни, но на мен слонът с изподъвканите уши ми беше любим. Подарили го на Кайса, докато била още бебе. Слонът не изглеждаше толкова красив като останалите й играчки и напомняше повече на моите плюшки. Вероятно точно затова го харесвах толкова много.

— Мога да спя, колкото си искам — похвали се Кайса. — И да се тъпча с шоколад.

Посочи нощното шкафче. Върху него, до лампата, лежеше половин аерошоколад. Но нищо не можеше да се сравни с кутията „After Eight“ пред чашата с вода. Тези бонбони ги ядяха предимно възрастните. Всяко блокче шоколад представляваше тънка плочка с бял лепкав ментов пълнеж, опакована в черен хартиен джоб. За да не се счупят, плочките стояха подредени една до друга в кутия, наподобяваща отцедник за чинии. Вземаш си една хартийка и я стисваш, за да се увериш, че вътре наистина има шоколад и никой не го е изял. После имаш избор. Може да начупиш шоколада на парченца, докато е още в джобчето, да извадиш с малкия си пръст или с език парченцата едно по едно и да се насладиш на необичайната, но вкусна комбинация от мента и шоколад, каквато ядат възрастните, защото сигурно върви идеално с чаша кафе. Преди филмите винаги рекламират тези бонбони. Може и да извадиш цялото блокче от джобчето, да го лапнеш, без да го начупваш, и да го сдъвчеш или да го оставиш да се разтопи върху езика ти, като го придържаш с два пръста и само леко го докосваш с предните зъби, за да удължиш удоволствието от вкуса му. Обожавах „After Eight“, но много рядко ми купуваха: за Коледа, за рождения ми ден, по случай идването на баба. Хапвах си едно-две шоколадчета, а понякога със Сив си поделяхме една кутия, но никога не бях получавала цяла кутия само за мен. А Кайса лежеше с — вече сериозно подозирах — измислено мозъчно сътресение и на нощното шкафче я очакваше пълна кутия „After Eight“, и то в най-обикновен петъчен ден!

— Виж ти! — Възкликнах, устата ми се напълни със слюнка, а в стомаха ми затанцуваха мехурчета.

Надявах се Кайса да ме почерпи, но тя беше единствено дете и не бе свикнала да дели подаръците си с никого. Забеляза, че не откъсвам очи от бонбоните, и пак не ми предложи. Размърда се неспокойно в леглото, сякаш съжали, задето ми показа придобивките си, а не ги скри, преди да вляза.

— Май ще се наложи да пропусна колоезденето — рече Кайса. — Още не се знае дали ще се оправя дотогава.

Колко подло! Заговори за колоездачната обиколка в началото на юни. Отчаян опит да смени темата.

— Е, поне ще се отървеш от контролното по математика — отвърнах.

Казах го, без да я поглеждам. Продължавах да зяпам шоколада, а Кайса — да шава нервно под завивката.

— До Нурвик ли ще караме? — попита тя.

— Много добре знаеш отговора. Нали всяка година караме до там.

Хвана ме яд на нея.

— Да, знам — съгласи се Кайса. — Просто в момента ми излезе от ума.

— Аха.

— Да.

Патка, помислих си аз. Разглезена патка. Двете помълчахме. Кутията с „After Eight“ беше отворена, а по пода се търкаляха празни черни хартийки. Все пак повече от половината шоколадчета стояха непокътнати. Кайса не си намираше място.

— Ей, Герд, да си чула нещо за…

Млъкна, защото се наведох напред. Кайса си пое дъх и понечи да ме спре, но закъсня. Вече бях успяла да протегна ръка към снимка на стената зад нощното шкафче.

— Какво правиш?

Умеех да действам бързо. Вземах разстоянието между нашата къща и къщата на Кайса за по-малко от две минути. Можех да преобърна чаша с вода и кутия с шоколадови бонбони толкова бързо, че да не се разбере дали съм го направила нарочно, или по невнимание.

— О, не! Страшно съжалявам!

Кутията с бонбоните тупна върху пода, а след нея и чашата. За жалост не се счупи, но поне намокри шоколада.

— Няма нищо — успокои ме Кайса. — Само вода е.

Вдигнах от пода влажните парчета шоколад и ги оставих върху нощното й шкафче. Едва тогава забелязах картичка с надпис „Бързо оздравяване!“, явно пъхната под кутията.

— Кой ти ги подари?

Кайса ме погледна и се усмихна, а в бузите й се образуваха трапчинки. Изведнъж се усъмних дали е разбрала, че нарочно съборих шоколадчетата.

— Мая — отвърна Кайса.