Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (10)

10

Не знаех с какво се занимават Мая и Кайса, но ясно си го представях. Майката на Мая им купува сладки хлебчета и двете отиват на брега. Изтягат се върху големи, меки бели хавлиени кърпи. Дава им ги майката на Мая, Руби. Мария има само твърди кърпи, някога били розови, но после посивели. Ако речеш да се избършеш с тях, ти остъргват кожата. А в дома на Мая всичко беше безупречно. Коса като траурен воал и големи бели кърпи в Ангелския залив. Мая и Кайса лягат върху тях на пясъка, съвсем близо една до друга, и започват да си шушукат за мен. Знам какво си казват. Мая рисува със съчка по пясъка и пита Кайса какво мисли за мен. Кайса се надига. Силното слънце я заслепява, тя присвива очи и заприличва на плъх. Поглежда рисунката на Мая върху пясъка: кръгове, на пръв поглед не изобразяват нищо, но са точно очертани, красиви и си подхождат.

— Преди ми беше приятно да си правим компания — обяснява Кайса. — Но ти сама виждаш каква е Герд. Непрекъснато мърмори и се кара. Непрекъснато се препирахме.

— Сериозно?

— Да. Проблемът на Герд е, че никога не отстъпва.

— И аз съм го забелязала — съгласява се Мая и вдига очи от кръговете си.

Двете с Кайса се споглеждат и се замислят — всяка за нещо различно.

Мая си отчупва парче от хлебчето. Дава и на Кайса. Хапват, а после се втурват към водата и нагазват. Докато шляпат, изпод краката им хвърчат пръски и двете стават мокри-мокренички чак до кръста, преди водата да е стигнала до коленете им. Не виждам това с очите си, защото не съм при тях, но така си го представям в стаята ми. Лежа си под завивката и се мъча да заспя и да забравя за всичко. Опитвам се да се разболея. Ако остана дълго време, завита презглава, ще повикат линейка, мисля си. Ала никой не вика линейка. Всъщност никой не влиза в стаята ми. Не успявам да заспя. Смехът на Мая и Кайса от Ангелския залив барабани в тъпанчетата ми като силен неравномерен ритъм.

Излязох из гората и си намерих някаква пръчка. Опънах върху нея рибарска корда с кукичка, а на кукичката окачих дъждовен червей. Откакто тате изчезна, вкъщи вече нямахме въдици. Въпреки че останаха и мрежи, и изкуствена стръв, на мама все не й остава време да ни заведе на риболов. Сив не обича да ходи за риба. А аз обожавам. Усещането, когато рибата дръпне въдицата, ми се струва несравнимо. Обичам да чакам и да се питам дали ще захапе стръвта. Дори рибата да не кълве, пак ми е приятно.

И така, една вечер просто седнах на пристана с импровизираната си въдица и зачаках. Не разбрах защо Сив изпадна в такава паника. Толкова близо до брега няма много риба, а и да хвана някоя писия, знам как да й видя сметката: ще й счупя врата. Тате ме научи. Научи мен и Сив. Преди стотици милиони години. Знам и как да почистя след себе си. Не бих допуснала пристанът да стане хлъзгав и гнусен само защото съм строшила врата на някаква си писия в близкия кол. Сив обаче има склонността да реагира твърде бурно.

— Какво… какво правиш, Герд?

— Ловя риба.

— Боже господи!

— Не можете да ми забраните и риболова!

Беше се задъхала. Въздухът не й стигаше и не можеше да обели дума, но се посъвзе и думите започнаха да излизат на тласъци от устата й, както рибата дърпа въдицата:

— Влизай… вътре… веднага.

— Защо?

— Трябва… да помогнеш… с вечерята.

— И кой го казва?

— Пише го… в списъка.

— Сив…

Очите й започнаха да сноват трескаво наляво-надясно, както в деня, когато ми показа бележката от Робин Андре. При спомена за това ме присви стомахът. Сив вече дишаше нормално, но мен ме прободе отвътре.

— Моля те — прошепна тя.

Извадих мълчаливо въдицата и поех по стъпките й в тревата. Най-сетне дойде заветната вечер, когато Робин Андре ще ни гостува. Мама не изпържи палачинки с боровинков сос, но затова пък Сив украси рибените кюфтета с червени доматчета и къдрав магданоз от градината. Помогнах й да подреди масата.

— Няма ли да сложим испанския сервиз? — предложих аз.

Тя се поколеба и започна да хапе долната си устна. Ако продължаваш да я хапеш, ще ти остане пъпка, помислих си. Ще те загрози и той няма да иска да те целуне. Не й го казах. Сив започна да пее:

— Лято, лято, здравей, лято. На-на-на-нана. На-на-на-нана.

Сестра ми прокара пръсти през косата си и се разтрепери. Съжалих, задето й създадох такива колебания:

— Няма нужда да вадим испанския сервиз — опитах се да я успокоя аз.

— Но ние нямаме друг читав сервиз — възрази Сив. — Ръка в ръка и буза до буза.

— Сив — предпазливо подхванах аз, — пак пееш.

Сестра ми закри уста с длан и стисна устни.

— Ще подредя салфетките. Ако сложим две зелени и две червени чинии и ги покрием със сини салфетки, ще изглеждат като комплект.

Обърнах се към шкафа.

— Ето какво ще направим: две зелени и две бели чинии.

— Дай ми всичко, което имаш и което можеееш — пееше Сив.

Постигнах целта си. Превърнах се в най-милата по-малка сестра на света.

 

 

Робин Андре си сипа цели шест рибени кюфтета, щедро количество бял сос и няколко картофа. Не бяхме го предвидили така. Приготвихме по два картофа и по три кюфтета за всеки, но Робин Андре ни развали сметките. За Сив не останаха кюфтета. Тя се постара това да не проличи, но понеже и сосът беше на привършване, в чинията й се търкаляха само картофи. Сив ги замаскира с домати, та мама да не види колко малко храна има. Аз мълчах. Напълних кана със сок и я поставих пред Робин Андре. Упорито избягвах да го поглеждам. Забих очи в чинията си и в ръцете си. Оставих на мама и на Сив да водят разговора.

— Значи вече сте готови с ремонта? — поинтересува се мама.

— Чакаме само да ни докарат плочки от Осло — кимна Робин. — Остана да направят и кухненския плот.

— Станало е много красиво — обади се Сив. — Някой ден трябва да се отбиеш да видиш, мамо.

Редно беше не Сив, а Робин Андре да покани мама в знак на съседска учтивост. Той не само че не го направи, ами продължаваше да се тъпче. Ядеше с настървение кюфтетата на Сив и непрекъснато си сипваше още и още зеленчуци: моркови, домати. Не мляскаше, ядеше със затворена уста и въпреки това ми се струваше противен. Просто не можех да го гледам. Отвратителен, гнусен като сестра си. Какво виждаше Сив в него? Всички се умълчахме. Бях запалила свещ. Тя огряваше масата и макар зелените и белите чинии определено да не изглеждаха от един сервиз, чистата покривка и отблясъците й им придаваха приятен вид. Продължавахме да мълчим. Най-накрая Сив се престраши:

— Мамо?

— Да?

— С Робин искаме да излезем с яхтата.

Вдигнах очи. Мама остави приборите. Робин се изкашля и си избърса устата със салфетката.

— Ще се разходим до Ютгордшой. През уикенда. Ще останем да преспим там. Имаме ли грил за еднократна употреба?

Връвта, на която висеше ключът на врата ми, сякаш пламна и се нажежи. Или по-скоро стана леденостудена. Усещах едновременно жар и хлад.

— Да — кимна мама. — Май имаме грил… Да, определено имаме.

— Трябва ми ключът — Сив ме погледна. Инстинктивно стиснах ключа и връвта. И двете бяха на тате. И ключът за яхтата, и връвта. А яхтата си беше наша — на мен и на тате. С нея ходехме за риба до Ютгордшой. Сив ме замести само веднъж. Отиде с тате вместо мен само веднъж.

— Дай й ключа, Герд — подкани ме мама.

Стиснах ключа в юмрук и забелязах, че кокалчетата на пръстите ми побеляват.

— Дай й ключа.

— Сив.

— Герд.

Разкъсах връвта. Не знам как успях. От малка носех ключа на врата си. Не го свалях никога — докато се катерех по дървета, докато се къпех в морето, докато спях, докато повръщах, докато карах колело. И въпреки това връвта бе оцеляла. Не издържа и се скъса чак когато сестра ми поиска ключа. Просто се разпадна в ръцете ми.

— Благодаря за вечерята — станах, отидох си в стаята и заключих вратата.

 

 

— Ей, Бертил.

Мая и Кайса седяха пред лавката и ядяха сладки. Подминах ги с бързи крачки, но не тичах. Помъчих се да не поглеждам към тях, ала въпреки всичко не се стърпях. Мая носеше нова розова шапка, а Кайса си бе вързала косата на конска опашка.

— Бертил!

Сериозен недостатък на лавката е прекалено голямата площадка пред нея. Докато я пресечеш, седналите пред лавката имат време спокойно да те огледат. Ако не тичаш или не минеш по заобиколния път през гората, те наблюдават в продължение на цяла минута. Аз избрах прекия път. Не тичах, но се опитах да се съсредоточа върху дребни неща наоколо: рак, който се мъчеше да се покатери върху парче дърво; гънка на Кайсината чанта. Мая размаха ръце:

— Не се сърди, де, Бертил — извика тя. — Ела при нас!

Не спрях. Продължих напред.

— Не се казвам Бертил — уточних. — Името ми е Герд.

Кайса мълчеше. Дори не ме погледна, а и аз се постарах да не я поглеждам. Вторачих се напред — към гората, към синьото небе. Прииска ми се да завали. Да можеше да рукне пороен дъжд! Неочаквано до мен се появи Мая.

— Робин и Сив ще излизат из залива с яхтата — рече тя.

Не отговорих.

— Взеха ли ти ключа?

Продължавах да мълча.

— Взеха ти го, нали? Взели са ти ключа. Робин ще занесе и въдица, защото вие нямате. Защо нямате поне една въдица? Според мен е нечувано да живееш в Сьорвик и да нямаше въдица.

Ускорих крачка. Тя — също. Почти се изравни с мен. Пресегна се и ме хвана за лакътя.

— Как мислиш, Герд? Дали ще открият рибарите, които изчезнаха в околностите на Нурвик?

Мая сигурно щеше да продължи, но някой я дръпна за ризата и й попречи. Този някой се оказа Кайса.

— Да влизаме.

Спрях в края на площадката пред лавката и ги изпратих с поглед. Усетих, че въздухът не ми стига.

 

 

Веднъж, когато бях малка, баба ни разказа — на мен и на Кайса — кои хора горят в ада. Случи се преди изчезването на тате и преди да установят, че баба страда от болно сърце и трябва да се премести в старческия дом. Седяхме на зеления диван в дневната. Умирахме от жажда, защото тичахме по целия път към къщи, за да не изпуснем детското предаване по телевизията. Баба не ни даде нищо за пиене — да сме си налеели прясна вода от чешмата. Не ни позволи и да пуснем телевизора. Не било образователно.

— Няма да тровим детските ви душицииии — отсече тя.

После ни разказа какво се случва с децата, които не са кръстени.

— Такива деца — подхвана поверително тя и се наведе към нас, — такива деца горят във вечен огън. Само си представи колко боли, Герд. Всяко кокалче гори, но не изгаря. Разберете гооо! Костите ти се разтапят, кожата — също, но не ставаш на пепел. Никога не изчезваш!

И избухна в зловещ смях. Сякаш смехът се намираше в бузите й и изобщо не беше смях, а гнездо от циреи, които се пукат: пук-пук-пук, чуваше се от вътрешността на устата й. Баба се тресеше и си търкаше очите с ръкава на ризата. Имах чувството, че ще се развикам, но за щастие вратата се отвори и влезе тате.

— Момичета, не ви ли се гледа телевизия?

Аз мълчах, но Кайса веднага отговори, че много искаме да гледаме „Гюларш от Града под небесната дъга“, защото обожаваме Индиго и ръкавиците му без пръсти.

— Не и в моята къщаааа! — закрещя баба.

Престана да се смее и пак стана сърдита. Все едно. Даже предпочитах да я гледам кисела.

— Добре, де — съгласи се тате. — Но може да отидете у вас, нали, Кайса?

Така се отървахме от приказките на баба за ада. Тате ни разреши да излезем. Докато вървяхме към къщата на Кайса, не тичахме, макар детската програма да бе започнала. Ръцете ни трепереха. Държахме се една за друга. Случи се сякаш преди цяла вечност, но аз си спомням ясно какво ми каза Кайса. Спомням си къде се спря: до дърво с голям мравуняк в гората. Този мравуняк порасна пред очите ни. Веднъж пъхнахме вътре филия хляб и след няколко дни минахме да видим какво става. От хляба не бе останала и троха.

— Няма да гориш в ада — успокои ме Кайса.

Кимнах и се загледах в мравуняка, в стотиците хиляди мравки, които пълзяха наоколо. Някъде в средата сигурно се намираше кралицата.

— Исус обича всички деца, Герд.

Отново кимнах.

— Но ако искаш, ще те кръстим — прошепна Кайса. — За всеки случай.

Съгласих се. Отидохме в дома на Кайса и тя ме кръсти в кухненската мивка. Опръскахме пода с много вода и Мария помисли, че пералнята се е развалила.

 

 

Една нощ се събудих от почукване по прозореца. Къщата ни беше само на един етаж и никой не би хвърлил камък, за да извести за идването си. Значи тази вероятност отпадаше. Обикновено когато искаше да се обади, че идва при мен, Кайса просто се качваше върху ръба на цветната леха и почукваше с пръсти по прозореца. Такова почукване обаче не се чу, а и наближаваше полунощ. Някой се мъчеше да отвори прозореца. Аз също го бях правила. Често си мислех колко лесно би ни ограбил крадец. Надали някой би си направил труда да влиза в чужд дом, заради евтините бабини украшения и дребните монети в нощното шкафче на мама.

Този път наистина имахме среднощен посетител. Надигнах се в леглото и предпазливо почуках по горното легло.

— Сив! Сив, там ли си?

Явно не. Намирах се сама в тихата стая. Гърлото ми пресъхна. Ами ако крадецът носи пистолет? Как ли изглежда? Дали има мустак? Или просто леко набола брада? Да, така ми се струваше най-правдоподобно: крадец с леко набола брада. В пуловер на райета. Можех да го спра, разбира се. Да грабна нещо тежко и да го цапардосам по главата, когато отвори прозореца. Щях да се превърна в героя на деня. Мама би се гордяла с мен. Кайса би ми завидяла. Сигурно щях да се появя и на страниците на вестника и да получа цвете като награда за проявената смелост. На мен обаче ролята на герой никак не ми подхождаше. Много повече ми отиваше да помогна на крадеца да задигне порцелановите фигурки на баба. Тогава щях да се превърна в герой сред крадците. Мафиотката Герд. Щях да избягам от къщи, да си купя черна маска и да започна да крада чантите на възрастни жени и влакови кондуктори. Можех, например, да се престоря на ученичка, която разхожда хорските кучета срещу заплащане, а после да ги отвлека и да поискам откуп от стопаните. С парите сигурно щях да мога да се прехранвам. Докато си го мислех, прозорецът се отвори. Ръката, която се хвана за перваза, изобщо не изглеждаше като лапата на небръснат крадец. Беше прекалено малка и гладка, а ноктите й — лакирани в бяло.

— Мая.

Едва преглътнах.

— Здрасти. Нали не пречи, че влизам от тук?

Поклатих глава. Мая се качи върху перваза. Не беше никак лесно. От цветната леха до прозореца имаше голямо разстояние и само тънък ръб, за който да се хванеш. Сив не можеше, Кайса — също. Досега само аз успявах. Сега вече и Мая. Набра се на ръце и седна върху перваза. Това също представлява трудност, защото се налага да пазиш равновесие. Веднъж Кайса ми обясни, че ако залитнеш и паднеш, ще си счупиш главата в паветата на лехата. Ала Мая изобщо не се олюля. Седна спокойно върху перваза, все едно се намира в кресло.

— Знам къде са — прошепна.

— Кои?

— Сив и Робин.

— Знаеш ли?

— Да, на брега са.

— Аха.

— Защо даде на Сив ключа за яхтата?

— Мая, знаеш ли какво представляваш?

Тя не отговори, но аз не бях обмислила продължението и нямах представа какво да кажа.

— Ще дойдеш ли на брега?

Поклатих глава.

— Сигурна ли си? — попита Мая. — Зад гърба ти има чифт дънки.

Бяха на Сив. Протрити на дупето, със стария кожен колан на тате.

— Почакай малко — помолих аз.

Мая кимна и скочи в лехата. Обух дънките, запасах вътре нощницата си и също скочих.

 

 

Водата лъщеше неподвижна в мрака. Приличаше на блато. Ако мама се събуди и влезе в стаята ни, ще получи нервна криза, помислих си. Но не се притесних особено. В онзи момент не ми се стори никак важно. С Мая газехме през тревата и пясъка. Аз бях боса и усещах колко мокро е под краката ми, макар да не бе валял дъжд. Явно бе паднала роса. Заобиколихме скалата до Ангелския залив. Минаваше полунощ, но виждах всичко. Луната грееше като слънце. Беше едновременно тъмно и светло. Типично лято в Сьорвик.

— Къде са? — попитах.

— Бяха тук.

— А сега къде са?

— Навярно са ме видели и са се махнали. Искаш ли да ги проследим, Герд?

— Сега ли?

— Не. През уикенда. Какво ще кажеш да отидем и ние на Ютгордшой и да си опънем палатка на някое скришно място?

— Нямаме лодка — напомних.

— Ще си намерим.

— Кайса има.

— Какво?

— Кайса има лодка. Отиди с нея.

— Знаеш ли какво е мнението ми за Кайса? — попита Мая.

Не отговорих. Нямах представа какво е мнението й за Кайса, а и не исках да знам. Исках друго: да се разходя по брега нощем, когато навън няма никого.

Тръгнах. Мая — също. Не я поглеждах, но усещах дъха й във врата си.

— Честно казано, Мая, предпочитам изобщо да не се бяхте нанесли в къщата на Релинген — признах аз, гледайки в краката си.

Изглеждаха сиви заради светлината.

— Да — отвърна Мая зад гърба ми. — И на мен ми се ще да не бяхме се местили.

 

 

Заварихме баба смалена и прозрачна. Всъщност изобщо не исках да я виждам, но медицинската сестра не ни попита. Явно си помисли, че сме заедно с мама. Наистина бяхме заедно, но предпочитах да я изчакам в коридора или — още по-добре — в кафенето. Баба лежеше в стая, пълна с изпосталели посивели старци. Не ги видях, защото ги отделяха завеси, но през светлия плат личаха очертанията на фигурите им. Сянката на сбръчкана старческа ръка се протегна нагоре и дръпна някакъв шнур. Появи се сестра със спринцовка и чух как старицата зад завесата задиша тежко, докато й сложат инжекцията. Клепачите на баба бяха слепени от гурели и тя ги отвори с мъка. Бялото в очите й се бе превърнало в жълто и аз инстинктивно отстъпих назад. Не за да я обидя. Реагирах съвсем първосигнално. Баба се усмихна с беззъбата си уста. Усмивката й ми се стори по-ужасна и от усмивката на Омара.

— Аха — прошепна тя. — Взела си я със себе сииии?

— Герд сама пожела да дойде да те види — отвърна мама.

— Хмрф — промърмори баба.

— Нося ти нещо — обадих се аз.

Сив изработи картичка с кръст от клечки, ограден с мидени черупки. Вътре написах със сребристо мастило: „Бързо оздравяване, бабче. Поздрави: Герд и Сив.“. Не я сложих в плик, а в малка зелена торбичка от аптеката.

— Заповядай.

Мислех си, че старците на смъртно легло В болницата нямат сили дори да отварят подаръците си, но баба ме изненада. Дръпна рязко торбичката от ръцете ми и извади картичката.

— Това е от Сииив — дрезгаво прошепна тя. — Знаех си, че не е от нея.

— Недей така, Ингри — помоли мама.

— От двете ни е — настоях и аз.

Аз измислих да напишем не „бабо“, а „бабче“. Досега не я бяхме наричали така, но очаквах да се зарадва. Бях сигурна, че възрастните хора обичат такива обръщения. Но сгреших.

— Не се казвам „бабче“ — тросна се тя. — А Ингри Ларшен. Чу ли ме? Ингри Ларшеееен!

Мама понечи да каже нещо, но завесата около леглото на баба се открехна и влезе сестрата.

— Вие ли сте най-близката й роднина? — прошепна тя на мама, за да не я чуе баба. Напразно.

— Зависи от гледната точка — извика баба. — Пред Господ не е най-близката ми роднина, така да се каже.

Мама не я погледна. Кимна.

— Да, аз съм.

— Елате да поговорим — покани я сестрата.

Понечих да кажа нещо, да се втурна след мама, но нещо ме възпря. Това нещо не беше въображаемо, а ръката на баба. Сестрата дръпна завесата пред леглото й. Баба се надигна. Жилестата й набръчкана ръка стискаше пуловера ми. Да, тя наистина не ми позволи да си тръгна. По всичко личеше, че изобщо няма намерение да ме пусне скоро.

— Пусни ме — просъсках аз.

— Сядай — отсече тя.

— Пусни ме!

— Седни на леглото. На ръба.

Пуловерът, с който дойдох, не беше мой, а на Мая. Онзи бял пуловер, дето ми го даде преди цяла вечност. Изобщо не й го върнах. Не ми оставаше друго, освен да седна на леглото до баба.

— Можело значи — доволно констатира тя.

— Ще ме пуснеш ли да си тръгна?

— Първо искам да ти кажа една тайна.

Мълчах. По принцип обичах да ми споделят тайни, но в онзи миг ме обзе предчувствието, че ме очаква неприятна новина.

— Да ти кажа ли какво направих? — прошепна тя. — Завещах моята къща на благотворителна организация в помощ на Индия. Там ще оценят подобаващо парите ми. Е, как ти се струвааааа?

Около баба бяха усукани толкова много кабели. Стотици хиляди. Питах се кои водят до сърцето и с кои й вливат интравенозно храна. Чудех се кое копче да натисна, за да я изключа веднъж завинаги. Преди да действам, мама се появи.

— Тръгваме си, Герд.

Не погледна баба. Само вдигна завесата и ми направи знак да изляза.