Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (7)

7

Когато тате и Сив изчезнаха, всички се събрахме да ги чакаме в дневната. Спомням си всичко. Баба дойде и се зае да меси сладки хлебчета. Позволи ми да сипя стафиди в тестото и аз сложих цяла шепа.

— Ще станат хубави хлебчета — прецени баба.

А мама през цялото време седеше на дивана и усукваше едно вълнено одеяло между пръстите си. Не се включи в приготвянето на хлебчетата. Продължи да усуква края на одеялото, докато баба не й даде чаша в синьо и бяло от испанския сервиз с изображение на голяма вятърна мелница. Тогава разбрах, че се е случило нещо страшно. Баба извади чаша от испанския сервиз, а нито празнувахме Коледа, нито имахме гости. Спомням си ясно как мелницата започна да се върти под тънките пръсти на мама. Явно само аз го забелязах.

 

 

— Гаджета, а? — изкрещя баба и тропна с крак.

Седнала в края на дивана, усещах мравки по коленете си и направо не вярвах, че баба се кара на Сив, а не на мен. Сестра ми мълчеше. Мама — също. Пръстите ми нервно усукваха покривката и се принудих да ги пъхна под дупето си, за да престана.

— Това момче дава ли си сметка в какво се забърква?

— Ние сме само приятели — оправда се Сив.

— Да бе, да. И ти не възразяваш, така ли, Гюнвур? — обърна се баба към мама.

По погледа й ми се струваше, че ако не е толкова стара, сигурно би й зашлевила шамар.

— Предпочитам да дам на Сив свободата да решава — отвърна мама.

— Свобода! На Сииииив!

Баба се подпря на бастуна си, поизправи се от креслото, краката й се разтрепериха.

— Утре той ще вечеря вкъщи — обадих се аз.

— Само това липсваше! Съвсем си изгубила контрола над децата, Гюнвур! В моята къща! Изобщо не можеш да ги контролираш!

С маминото съгласие Сив бе поканила Робин Андре на вечеря и аз проявих хитростта или глупостта да изтърся новината точно в присъствието на баба.

— Мама ще изпържи палачинки — продължих. — С боровинково сладко.

Сив стана и отиде в стаята ни. Жалко. За мен не остана къде да се дяна. Мама ми обърна гръб. Не съвсем, но наполовина. Застана с гръб към баба и към мен и трите стояхме така известно време мълчахме. Чуваше се само тиктакането на кухненския часовник. Накрая мама събра чашите от масата. Още не си бях изпила кафето, но тя вдигна и моята.

— Ще те закарам, Ингри.

— Добре — отвърна баба и се нацупи, а устните й се свиха до размерите на грахово зърно.

— Да дойда ли с вас? — попитах. — Искате ли да ви правя компания?

Понякога Сив придружаваше мама до града, за да се поразходят. От сладкарницата до реката ми носеха еклери.

— Искам да дойда с вас — повторих.

— Няма нужда — отвърна хладно мама. — Ще останеш вкъщи, Герд.

— Да тръгваме — баба стана и разпери ръце.

Знаех какво означава това. Когато баба разпери така ръце, обикновено Сив отива да й донесе палтото от коридора, оправя ръкавите и й помага да го облече. Не намерих палтото с бързината на Сив и забравих да оправя ръкавите, но поне се постарах да й помогна. Исках да бъда мила и добра, ала никой не ме разбра.

Слязох на пристана и седнах. В далечината плаваше лодка: Айнар и Хасе. Престорих се, че не ги виждам. Забих поглед надолу. После напред. По вълните пробягваха светли отблясъци. Колко хубаво би било, ако можех да извадя тези отблясъци от водата. Щях да ги използвам за толкова много неща. Представих си как би изглеждала рокля или диван от отблясъци. Диван от меки лъскави отблясъци. Лежа върху него, а под главата ми има възглавници от отблясъци… Докато си мечтаех, към мен се приближи мама. Дори не бях чула кога се е върнала. Изведнъж тя просто се появи до мен.

— Погледни как блести морето — посочих аз. — Красиво е, нали?

Мама не отговори. Не знам дали ме чу, или беше твърде заета да слуша гласовете в главата си.

— Забелязала ли си колко се промени напоследък Сив, Герд?

Свих рамене.

— Станала е малко по-небрежна.

Мама кимна.

— Според мен е заради Робин Андре.

— Изглежда като пълен кретен — споделих аз.

— Не съм на същото мнение. Промяната ми харесва.

— Харесва ти, че Сив не простира прането?

— Харесва ми, че се занимава и с друго, освен с домакинска работа. Моля те да не проваляш връзката й и да не постъпваш като днес следобед. Защо ти трябваше да казваш на баба си кого сме поканили на вечеря?

— Казах истината.

— Няма значение дали е истина, или не.

— Това не е честно.

Последните думи се отнасяха за онова, което Мая ми каза в лодката. Никой друг не те харесва. Никой друг не те харесва. Никой друг не те харесва.

— Според мен не бива да я наричаш баба, а Ингри Ларшен — посъветвах я.

— Аха — мама избърса чело с дланта си.

Не видях дали е потна, или просто за да разтърка главата си.

— Мамо, съжаляваш ли?

— За кое?

— Задето имаш две деца.

Мама не отговори. Стана, тръгна към къщи, влезе и затвори вратата. Аз останах навън сама до късно.

Спомням си един скандал между мама и тате. Нямам представа за какво точно се караха, но Сив зае страната на мама. Сестра ми нарече тате глупак, а мама заяви, че предпочитала сама да приготвя вечерята, вместо да обяснява на тате къде се намират приборите и продуктите. Аз си мълчах. Скрих се зад дивана и слушах какво си говорят. След като приключиха, мама и Сив влязоха в кухнята, а тате излезе. Седнала на пода зад дивана, си играех с валмо прах. Представих си, че е мишка. Мишка от прах. Прашна мишка. С пръсти й придадох желаната форма и я накарах да подскача, все едно търси сирене. Много интересно ми стана. За малко забравих случката. Станах, но в дневната нямаше никого, а вратата на кухнята беше затворена. Това ме подсети за кавгата. Прибрах валмото в джоба си и излязох в градината. Намерих тате, седнал на пристана с гръб към къщата. Настаних се до него. Поседяхме мълчаливо и размахвахме крака над водата. Не е било нито лятно, нито зимно време. Или есен, или пролет — не си спомням. Потопих пръстите на краката си и изтръпнах от студ. Инстинктивно ги дръпнах, а тате се усмихна.

— Имам си мишка от прах — извадих валмото от джоба си.

— Гледай ти! Къде я намери?

— Зад дивана — отвърнах. — Гладна е.

Тикнах мишката пред лицето на тате и тя „нападна“ брадата му. Той се включи в играта. Престори се на изплашен и се дръпна, после ме прегърна и въздъхна. Оставих мишката върху дъските.

— Държаха се гадно, нали? — попитах.

— Знаеш какви са жените, Гердюлф — отвърна тате.

Кимнах. Тате ме стисна в прегръдката си. Толкова ми беше хубаво. Не си отдръпвай ръката, помислих си.

— Има ли напредък в начина, по който говориш? — поинтересува се той.

— Почти никакъв — поклатих глава. — Според мама продължавам да звуча сърдито.

— Да, да. Е, ние, момчетата, трябва да се поддържаме.

— И още как — съгласих се и се изплюх във водата.

Не уцелих. Слюнката ми падна върху кола под пристана. Тате се разсмя. После ме събори в леденостудената вода и двамата започнахме да се боричкаме, да крещим и да се пръскаме като два тюлена.

Първият понеделник от юни се падна почивен ден. Нямах никакви планове за деня. Дори не се бях замисляла какво ще правя. Затова отворих книжка с комикси за Доналд Дък. Докато четях, телефонът звънна.

— Обажда се Кайса — осведоми ме Сив.

Стомахът ми се сви и се замислих колко силно бие сърцето ми в момента. В училище веднъж ни научиха как да си мерим пулса и затова сметнах, че моят надвишава сто и двайсет удара в минута. Скочих рязко и си ударих главата в горното легло.

— Ало.

— Ще ходим в града.

— Аха.

— Аз и Мая.

— Ммм.

— В християнската книжарница има разпродажба.

— Аха.

— Ти какво ще правиш днес?

— Нищо.

— Аха.

— Ами да.

— Чао.

— Чао.

Няколко секунди, след като тя затвори, задържах в ръка слушалката. Мама и Сив приготвяха рибени кюфтета в кухнята. На мама й донесоха безплатна риба и понеже оставиха вратата към дневната отворена, цялата къща се пропи с миризмата на треска и скумрия. Възглавничките на канапето, завесите, дори телефонната слушалка — всичко се вмириса. Не след дълго и аз щях да замириша на риба.

— Какво иска Кайса?

— Нищо — отвърнах.

— Отдавна не е идвала у нас — отбеляза мама.

— Те се скараха — издаде Сив.

— Не сме се карали.

— Герд я наби и й натика паяци в устата.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е — настоя сестра ми.

— Не бяха паяци — отрекох аз.

— И слава богу — отдъхна си мама.

— Мравки бяха.

— Господи!

Телефонът звънна отново.

— Ало.

— Мая иска и ти да дойдеш — каза Кайса.

— Добре.

— Ако имаш пари.

— Ммм.

— Ще хванем автобуса в единайсет и половина. Не закъснявай, защото няма да те чакаме.

Погледнах си часовника. Имах половин час да се приготвя.

— Чудесно. Чао.

Не разбрах дали Кайса отговори, или не. Ако изобщо бе благоволила да ми каже „чао“, вероятно го е смотолевила съвсем набързо, защото чух само щракването на слушалката. Влязох в кухнята.

— Ще ходя в града. Трябват ми пари.

Мама си избърса ръцете в кухненска хартия, взе си чантата от стола и започна да отброява монети.

— Ето за автобуса, ето и за сладолед.

— Толкова много пари за сладолед? — промърмори Сив.

Това я издаде. По очите й разбрах, че си прави сметка колко пари ще останат за нея. Сив може да беше прилежна и особена, но и тя мислеше за неща, за които мислят всички хора.

— Не са много — възрази мама. — Герд ще почерпи Кайса.

— И Мая — добавих.

— Да, и Мая. Надявам се, нея не си я карала да яде буболечки?

— Още не.

Наведох се и целунах мама по бузата. Тя по навик избърса страната си с ръкав, но се усмихна. Не помнех от колко време не я бях целувала.

 

 

С идването на пролетта животът в Сьорвик закипя отново. Същото се случваше и в града. Пътуването траеше десетина минути. Качих се, а шофьорът ме предупреди да внимавам къде ще си държа краката.

— Обувките й са лъснати, с чисти подметки — увери го Мая и направи реверанс.

Аз също се поклоних и бързо-бързо тръгнах след нея, без да поглеждам шофьора в очите. Опасявах се, че ще се усъмни в искреността на жеста ми. Мая ме пропусна да седна до прозореца, а Кайса се принуди да седне отделно, на двойката седалки пред нас. Обърна се назад, а по лицето й личеше, че изобщо не е очаквала такъв развой на събитията.

— Ще ходим в християнската книжарница, нали, Мая? — попита тя.

— Да.

— На разпродажба.

— Ммм.

— Колко пари смяташ да похарчиш?

— Не знам.

— А ти? Ти колко пари ще похарчиш, Герд?

На няколко пъти слънцето светна в очите на Кайса, те се свиха и тя заприлича на гнусен плъх.

— Няма да купувам книги — отвърнах. — Ще си купя лак за нокти.

— Няма нужда — намеси се Мая. — Аз ще ти дам.

Обърнах се гърбом към тях, за да не видят доволната ми усмивка, и се загледах в горите, поляните и малките къщи покрай пътя, боядисани в червено и бяло. Всичко цъфтеше. Градините светеха в розово, жълто, лилаво, а някъде хората бяха изнесли пръскачки. Видях как три момичета по бански се разхлаждат под струята на една пръскачка. Бяха постлали плажни кърпи на тревата, викаха, крещяха и се пръскаха с вода. Макар да изглеждаха много по-малки от нас, не се стърпях и долепих ръце до прозореца на автобуса, сякаш се надявах някоя капка да влезе през стъклото и да капне върху кожата ми.

По пешеходната улица гъмжеше от хора, които се радваха на идващото лято. Вървяхме на зигзаг между кофи за смет, велосипеди с кошове, знаменца и звънчета, между кучета, откъснали се от стопаните си и тръгнали на самостоятелна разходка из града. Чуваше се детски рев, мяукане на котки, а журналист от местното радио уверяваше гръмогласно минувачите, че „Вечерно гурме в крайморското кръчме“ е най-прекрасното лятно преживяване за цялото семейство. Въпреки всичко хорът на Армията на спасението се оказваше най-гласовит. Псалмите във възхвала на Исус тръгваха от рибния площад, издигаха се над покривите на къщите и стигаха чак до Спестовната банка, където вървяхме ние. Докато повечето минувачи гледаха да се отдалечат от силната музика, ние се почувствахме привлечени от нея. Вървяхме, хванати за ръце. Настъпвахме опаковки от сладкиши и празни бутилки от кока-кола и крачехме в едно и също темпо: десен крак, ляв крак.

И трите носехме шорти над коленете и сандали на босо. Сигурно минувачите са ни възприемали като цялост, като три неразделни приятелки. Самата аз го чувствах така. Да, мислех си, ето ме на разходка с приятелките ми. Кайса, Мая и Герд. Мая вървеше в средата.

— Къде отиваме? — попита я Кайса и развали цялата идилия.

Нима беше толкова глупава, та още се чудеше накъде сме тръгнали?

— Почакай и ще видиш — отвърна Мая.

— Исус обича всички деца — пееше хорът на Армията и аз се сетих къде отиваме.

Сетих се, разбира се. Стиснах ръката на Мая и наведох глава така, че да докосна рамото й. Започнах да се смея. Знаех, че така привличам вниманието на Кайса, и тя ме гледаше сякаш през прозрачното тяло на Мая.

— Какво толкова смешно има, Герд?

— Нищо.

— Тогава защо се смееш?

— Просто така.

— Боже мой!

Кайса пусна ръката на Мая и застана пред мен. За миг останахме така — наежени една срещу друга. Вече не бяхме три приятелки, а две и една. Така ми се прииска да дръпна Мая и да се махнем от там. Кайса се олюля на пети. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Не забеляза, че е нагазила в локва. По прасците й се образуваха кални петна, а херпесът на устната й почервеня. Мая я спря. Хвана ръката й и сложи глава върху рамото й. Малко отпусна пръстите си около моите и ме пусна. Потърка глава о рамото на Кайса като коте.

— Хайде да не се караме — нежно помоли Мая с престорено гальовен глас.

Кайса отметна назад глава и си пое шумно въздух през носа, после се върна на мястото си и трите продължихме към рибния площад. Само дето вече вървяхме по-бавно. Хорът на Армията се оказа доста по-малоброен, отколкото очаквахме: трима мъже с плейбек. Останах малко разочарована, защото си представях цял оркестър. На плейбека бяха записани барабани и синтезатор. Мая обаче се зарадва, пусна ни и се втурна към ръба на сцената, където музикантите свиреха. Двете с Кайса не я последвахме. Нямаше дори публика, където да се скрием, защото единствените зрители бяха две възрастни дами на близката пейка.

— Извинете — обърна се Мая към единия музикант и му се поклони, — Знаете ли „Качваме се на трамвая“?

Войникът от Армията на спасението изглеждаше шейсетинагодишен. Очаквах да се ядоса, ала той се усмихна, кимна, махна на приятеля си и двамата засвириха, а Мая запя:

— Качваме се на трамвая,

който ще ни води в рая…

Войниците запяха с нея. Мая се усмихваше, а в гласа й звънтеше смях. Аз също се усмихнах и ощипах Кайса по ръката, но тя се дръпна сърдито с полуотворена уста и изплезен език. Приличаше на крава. Прииска ми се да й го кажа: изглеждаш като глупава крава, Кайса.

В трамвая Господ ще е ватман,

Исус билети ще раздава.

И колко лесно е за всяка душа,

от Бога просветлена.

За всеки праведен мирянин

место е вече отредено.

Мая пееше втори глас. Гледах я. Поглъщах с очи белите й зъби. Любувах й се, докато отваряше широко очи и ги затваряше в точния момент. Върху тънката кожа на носа й се образуваше бръчка. Изведнъж престанах да се усмихвам. Притаих дъх, а Мая пееше ли, пееше. Струваше ми се толкова прекрасна, че ме заболя стомахът. След края на песента тримата музиканти от Армията на спасението избухнаха в аплодисменти. Аз също й ръкоплясках, и то най-бурно от всички. Удрях дланите си една в друга и тропах с крака. Кайса ме дръпна за лакътя.

— Престани, Герд.

— Не се сърди, Кайса.

Отскубнах се от ръката й. Кайса се приближи до Мая. Трябваше да я последвам, но не успях да помръдна от мястото си, прикована от прозрачното лице на Мая.

— Нали щяхме да ходим в християнската книжарница? — попита Кайса, като ме гледаше, докато шепнеше в ухото на Мая.

— Няма ли да ни попееш още? — попита единият войник.

— Попей ни още, Мая — примолих й се аз.

— Има разпродажба — сериозно напомни Кайса.

Мая се усмихна и ощипа Кайса по бузата.

— Боли ли?

— Нали ме щипеш, как да не боли?

— Питах те за херпеса.

Ако в стомаха ми имаше мехур, щеше да се пръсне от напиращия смях. Обаче нямах. Стиснах очи, а под клепачите ми затанцуваха хиляди точици. В християнската книжарница имаше голяма кошница с гумички, моливи, картички за добри приятели. И всяка струваше по-малко от десет крони. Оставаше само да ги разгледаш и да си избереш. Стига да са ти дали джобни пари, разбира се. А те се полагаха на онези деца, които помагат при изпълнението на домашните задължения. Аз нямах джобни, но монетите от мама подрънкваха и горяха в джоба ми като нажежени на грил шишарки. Имах пари за три шоколадови сладоледа от машина в сладкарницата до реката или за купчина гумички, моливи и картички. Избрах второто. Купих си розов молив с пискюлче, гумичка с формата на сърце и малка острилка с надпис „Исус ме обича“. Оставих ги на касата и Кайса избухна в смях. Не в обикновен, а в злорад смях. В смях — наказание. Сякаш искаше да извика в лицето ми: „На ти сега!“. Смехът й звучеше като смесица от смеха на Сив и на Омара. Тилът ми пламна. Не се обърнах да питам Кайса защо се смее.

Мая го направи:

— Кое е толкова смешно, Кайса?

— Смея се на Герд.

— Защо?

— Заради острилката.

— Какво й има?

Не само тилът, а и шията, и ушите ми пламнаха. Да не се състезават?

— Герд не е християнка — заяви Кайса.

Обърнах се.

— Дори не е кръстена. Няма да отиде в рая. Ще изгори в ада, нали, Мая?

Взех плика с покупките от тезгяха, прибрах си рестото, отворих вратата и излязох. Мая ме настигна по улицата.

— Не си тръгвай — помоли ме тя. — Моля те, недей.

Беше бягала, но не се задъхваше. На нейно място Кайса щеше да пъхти.

— Сега разбираш защо ти казах, че е много досадна, нали?

Кимнах. В момента наистина разбирах отлично Мая, защото двете с нея си приличахме. Бяхме от един отбор, двама срещу един. Две неразделни приятелки. Представих си как отсега нататък не Кайса, а аз ще се возя в сребристия мерцедес и ще седя до Мая в училище. Удари моят час. Кайса беше досадна глупачка и повече не исках да се занимавам с нея. Нека я вземе който поиска. Да я наследи. Давах я на всекиго на драго сърце.

— Ще тръгваме ли? — попитах.

— Точно това не бива да правим — възрази Мая. — Още не.

— А как предлагаш да постъпим?

— Да се държим мило с нея.