Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (5)

5

Возех се в автобуса на първата седалка точно до шофьора. Знай, шофьорът автобусен никога не е намусен, тананиках си аз, пъхнала крака под дупето си. Така щях да си изцапам дънките, а и седалката, но пет пари не давах. Шофьорът обаче се ядоса. Спря до строителната площадка и ме предупреди да си сваля краката върху пода или да сляза и да извървя оставащия път до училище пеш.

— Видиш ли го ти намусен — не е шофьорът автобусен! — продължих да припявам аз.

Вътре пътувахме само аз и две възрастни жени. Те седяха в средната част на автобуса, всяка на отделна двойка седалки. Едната я познавах — бабата на Кайса. Имаше къдрава бяла коса, а приятелката й си беше увила главата в голям червен шал. Когато ме чу да пея, бабичката си свали шала и се премести до бабата на Кайса, сякаш мисълта да седи сама, докато пея, й се струваше непоносима.

— На интересна ли се правиш? — попита шофьорът.

Въпросът беше насочен не към старицата, а към мен.

— Горкичката госпожа Ларшен — Въздъхна бабичката с шала.

Госпожа Ларшен — говореха за баба, а не за мама. Ако изобщо на света съществува човек, незаслужаващ никакво съчувствие, този човек е баба ми.

— Така е, така е — кимна съжалително бабата на Кайса.

— Това момиче никога не е било нормално.

— Да видиш пък сестра й…

— О, да, при нея положението е още по-тежко.

— Така е, така е.

— Да.

— Ох, да.

— Представяш ли си какво й е на бедната госпожа Ларшен?

— Не мога.

— Замисли се колко неща преживя.

— Да, горкичката!

— Така е, така е…

Бабата на Кайса клатеше енергично глава и къдриците й се люлееха. Виждах ги в огледалото. Те мен — също. Шофьорът стана и ме хвана за ръката, а двете старици отново заклатиха глави и премляснаха, за да покажат възмущението си не от неговото, а от моето поведение.

— Свали си краката, ако обичаш.

Не помръднах.

— С внучка ти не бяха ли приятелки? — прошепна старицата с шала.

— О, не.

— Е, така съм чувала, не знам…

— Бяха, но вече не са.

— Аха.

— Оттогава мина много време.

— Ясно.

— Внучка ми си има нова приятелка.

— Ами? Коя е?

— Мая Волен.

— Момичето от къщата на Релинген?

— Да.

— Хубаво, хубаво.

— Да, така е.

— Изглежда ми много свястно дете.

— Съвсем различна е.

— Вярно е.

— Чу ли какво ти казах? — попита шофьорът.

— Знай, шофьорът автобусен НИКОГА НЕ Е НАМУСЕН — изпях отново аз.

Превръщам се в Сив, помислих си. Но не беше така, защото аз пеех нарочно, осъзнато, с цел да го ядосам. Шофьорът ме хвана под мишницата, вдигна ме и ме свали от автобуса. После потегли, спря десетина метра по-нататък и изхвърли раницата ми.

— Поне да беше закарал учебниците ми до училище, проклет, шибан боклук! — извиках аз.

Автобусът зави и по шосето профуча лека кола. Макар отначало да не познах колата, видях пътниците на задната седалка. Това ме подтикна да огледам колата — сивия мерцедес на бащата на Мая.

 

 

— Наистина ли наби Кайса, Герд?

— Не я е набила, разбира се. Ти полудя ли?

— Напротив, набих я — сложих край на спора между Хасе и Айнар.

— Проклятие — изруга Айнар.

— Освен това я накарах да яде мравки.

— Защото разказва онези работи за баща ти?

— Какви работи?

— Никакви.

— Кажи ми какво е говорила Кайса за баща ми!

— Само съм чувал…

— Веднага казвай какво си чувал или ще оближеш подметките на Хасе!

— Веднъж спомена, че хората ви съжалявали заради случилото се с баща ви.

Тримата с Хасе и Айнар стояхме пред класната стая и чакахме да се появи Омара. Поне двете момчета си мислеха така. Лично аз чаках не само Омара, а Мая, майка й и Кайса.

— И какво се е случило с баща ми? — настоях да разбера аз.

Айнар и Хасе се спогледаха.

— Ами… — подхвана Хасе.

— Изплюй камъчето.

— Ами…

— Мамка му! — изругах и блъснах Айнар.

Той си удари главата в закачалката за дрехи на стената.

— Нали знаеш — отвърна той.

Не си спомням дали наистина исках да го набия. Възможно е. Но има ли значение? Така или иначе не го направих. Попречи ми появата на Омара. Омара с неговите пръсти. Ощипа ме по врата и ми извъртя главата. В този миг можех да мисля само и единствено за брадавицата на ръката му.

— Ето я нашата Герд! Всички я познаваме. Тя е рядко срещан вид, така да се каже.

Омара се засмя. Майката на Мая и Мая — също. Само Кайса остана сериозна. Криеше се зад Мая, използваше я като щит. Все едно. Окото й беше посиняло.

Следобед се прибрах и заварих Сив да обикаля всекидневната, заета да почиства стайните растения. Късаше внимателно само сухите повехнали листенца, без да унищожава зелените. Опипваше почвата в саксиите, за да провери дали е достатъчно влажна. Изкашлях се, тя се стресна, обърна се рязко и бутна една саксия. Саксията падна и се строши. Веднага усетих, че нещо е станало.

— Какво има?

— Нищо.

— Напротив, има нещо. Личи ти.

Големите очи на сестра ми засноваха неспокойно из цялата стая като мехурчета по морската повърхност.

— Всичко е наред — настоя Сив.

Гласът й също издаваше вълнение. Това не може да продължава, помислих си. Сив няма да издържи да пази още една тайна. Неизказаните неща ще заемат прекалено голямо място в душата й.

— I rode ту bicycle past your window last night. I rollerskated to your door at daylight…

— Свързано ли е с Робин?

Сив не отговори. Само си пое дъх, изпълни с него бузите си и продължи:

— It almost seems like you’re avoiding me. I’m okay alone but you’ve got something I need.

— Да не си влюбена?

— I’ve got a brand new pair of rollerskates, you ve got a brand new key. I think that we should get together and tty them on to see.^[1]

Престорих се, че се отказвам да я разпитвам, и тръгнах към спалнята. Тогава тя не издържа:

— Виж.

Сестра ми извади малък, сгънат на четири лист от задния си джоб. Сложи го върху масата, разгъна го и го приглади с длан. Показа ми какво пише чак след като изглади всичките му гънки.

— Прочети го.

Докато четях, усещах погледа й върху себе си:

„Мила Сив,

Вчера прекарах чудесно. Знай, че през живота си не съм виждал по-красиви сини очи от твоите. Само това исках да ти кажа. Ако имаш желание да измислим нещо, обади ми се.

Поздрави, Робин Андре“

Прочетох писмото няколко пъти и направо го научих наизуст. Накрая гласът на Робин Андре зазвуча в главата ми. Сив започна да нервничи. Клатеше се напред-назад в ритъм, който само тя чува в претъпканата си с мелодии глава.

— Как ти се струва, Герд?

— Ами как…

— Хубаво?

Не отговорих. Само бавно сгънах листа. Прегънах го няколко пъти и той стана още по-малък, отколкото беше в началото, когато Сив го извади от джоба си.

— Герд! Хареса ли ти?

По носа й избиха капчици пот.

— Сив — не се стърпях накрая, макар да знаех, че е по-добре да не го правя. Обаче просто не можех да го премълча. Не го ли кажех на глас, щях да го кажа насън.

— Да?

— Твоите очи са кафяви, не сини.

Сив влезе в спалнята и се заключи. Наведох се да събера парчетата от счупената саксия.

 

 

Всички учители обичат новите ученици. Радват се, че в класа идва свежа кръв. Особено когато тази свежа кръв принадлежи на момиче с тъмни къдрици, което изкарва отлична оценка на първата си контролна работа и винаги има подострени моливи подръка. За мен дълго време си остана пълна загадка как така Мая винаги има подострени моливи.

Често я наблюдавах от мястото си — най-отзад в левия ъгъл на стаята. Останах сама, след като Кайса се премести до Мая. Двете заеха двойния чин, разположен диагонално на моя. Така имах възможност да се уверя, че моливите на Мая никога не се изтъпяват. По тях не личаха и следи от зъби. Отне ми дни, докато разбера как го постига. В едно голямо междучасие — времето беше хубаво — излязох навън заедно с останалите, но си забравих кутията със закуска и се върнах в стаята да я взема. Там заварих Хасе. Застанал до кошчето за смет, той остреше моливите на Мая.

 

 

В съзнанието ми ясно е останал споменът за една разходка за риба. Слънцето тъкмо залязваше над залива и времето сякаш ни приканваше да хвърлим мрежите и да метнем въдицата. Старата въдица на тате. Той седеше до двигателя, а аз — на носа на яхтата. Помня го ясно: с рижа брада и сини очи. Не от снимка. Просто знаех, че изглежда така. Когато той изчезна, бях съвсем малка, но някои неща просто се запечатват в съзнанието на човека. Още помня скърцането на дъските, примесено с рева на двигателя, докато той се настанява удобно. Пър-пър-пър. Тези звуци вече ги няма. Трябваше да ги запазя в кутийка, както се прави с пясък от пустинята или от плажа, където си се къпал. Искаше ми се да бях скътала тези скъпи звуци от Сьорвик като сувенири от далечна страна. Не успях да ги запазя в кутийка, защото това е невъзможно, но ги съхраних в спомените си. Трябва да е било лятно време, късно вечерта. Шляпах боса из лодката, наметната с одеяло. По едно време заспах. Не, по-скоро съм задрямала, защото когато тате ме събуди, се опомних тутакси.

— Герд, виж — прошепна той и посочи към морето.

Надвесих се над парапета и какво да видя! Цял пасаж скумрии точно зад борда! Заобикаляха ни от всички страни. Бяхме обградени. Не ни оставаше друго, освен да протегнем ръце и да си наловим колкото ни душа иска. За миг двамата с тате застинахме нерешително. После той метна живарника във водата.

— Приготви ли кофата, Герд?

Донесох я и я вдигнах, а тате започна да вади скумрии с живарника. Струваше ми се, че нямат край — толкова много наловихме. Ако вземем всичките, лодката ще потъне, помислих си. Не взехме всички, разбира се. Уловихме, колкото можехме да носим. После се прибрахме и си опекохме прясна скумрия на скарата в градината. И мама беше там, и баба, и Сив. Двете със сестра ми тичахме, облечени в широки рокли. Мама ги беше намерила на тавана. Наложи се да им подгънем ръкавите до лактите, защото ни бяха много дълги. Не помня на какво сме играли със Сив, но се сещам, че тя каза нещо смешно и аз се запревивах от смях. А нищо чудно и само да съм го сънувала.

— Къде е Сив? Не е ли с теб?

Не, глупава моя майчице. Сив никога не се движи с мен. Много добре го знаеш. Не го казах на глас, само поклатих глава. Двете с мама се прибрахме по едно и също време. Срещнахме се в градината. Минаваше осем, а външната врата беше заключена.

— Сигурно ще си дойде всеки момент — мама се наведе да вдигне някакво боклуче от земята.

Навън се стопли достатъчно да излизаме по шорти и тениски. Лятото донесе горещина и задуха. Облаците, надвиснали над главите ни, приличаха на големи, тъмни късове памук. Въздухът тежеше в дробовете, жегата причиняваше главоболие, а мама бавно сновеше по поляната да събира нападали шишарки и изсъхнали клонки. Седнах на люлката и започнах да се люлея напред-назад. Откак се помнех, с Кайса всяка лято се люлеехме, колкото високо и силно можехме. Целта ни беше да завъртим люлката около лоста, да се превърнем в акробатите на трапец от телевизионния цирк, да плъзнем поглед над покрива на къщата, над залива и над морската шир. В миналото останаха толкова много такива лета! Двете с Кайса тичахме боси из гората без цел и посока. Не вървяхме на никъде, определено нямахме никакви планове. Просто бягахме заради самото бягане. Играехме си на война, представяхме си как ловим рисове или че в гората ни гонят убийци. Летяхме по пътеката, прескачахме блатото, без да се спъваме в пъновете или в камъните, защото дори непроходимият терен за нас представляваше гладка пътека. С Кайса умеехме да се справяме с природата. Осъзнах, че чак сега бих могла да се преметна с люлката над лоста. Вече притежавах нужната сила, за да видя морето. Но желанието да го направя изчезна. В момента исках единствено да се люлея бавно напред-назад, помагайки си с крака, докато майка ми обикаля поляната и току се навежда да вдигне нещо от земята, а после отново се изправя. Напред-назад, нагоре-надолу. В този ритъм се плискаха вълните в малкия пристан; в този ритъм се люлееше баба в леглото си в старческия дом; дори докато се карах с някого, говорех и действах в същия ритъм. Изобщо целият свят се движеше в ритъма на скърцащия лост на люлката.

— Герд, иди да провериш дали Сив не е оставила ключа зад къщата.

Да… Сестра ми предизвикваше хорското съчувствие със странностите си, но това не пречеше да й поверят ключа за дома ни. Бяхме се разбрали да го окачва на тайно място, ако се случи да се прибере по-късно. А аз… Аз носех маловажния ключ за яхтата и ми забраниха да го оставям, където и да било. Тате ми го даде, когато му се оплаках, че все Сив получава важните неща. Тогава той го окачи на врата ми заедно с шала си.

— Ето така. Сега и ти ще носиш две важни неща — успокои ме той.

След като тате изчезна, прибрах шала под дюшека си. Но ключа продължих да нося на врата си. Той се превърна в моята перлена огърлица. Понечих да заобиколя къщата и да проверя дали Сив е оставила ключа там, но тя се зададе тичешком от гората.

— Иииизвинявайте. Ихииизвинявайте — прошепна запъхтяно.

Вероятно искаше да го извика, но се чу като шумолене на листа, отчасти защото по принцип гласът й е доста слаб, но най-вече защото Сив тичаше с всички сили. Дотогава не бях предполагала, че може да бяга толкова бързо.

— Ихииизвинявайте — задъхано повтори тя.

Лицето й се бе зачервило. Бузите й пламтяха като божури, а от джоба на панталона й се подаваше връвта с ключа.

— Нали знаеш кога се прибирам днес — напомни мама.

— Къде беше? — попитах.

Сив спря насред коридора. Едната й ръка още се намираше в якето, а сандалите й лежаха скупчени на пода.

— Никъде — отвърна тя.

Това, разбира се, не отговаряше на истината. Не може да си бил никъде. Дори да се возиш в жълта пластмасова лодка, пак се намираш някъде. Сестра ми беше ходила в къщата на Релинген.

 

 

Навън беше топло, но не и в кабинета на директора. Омара се появи в колежански пуловер и лента на челото.

— Ще се опитаме ли днес да напишем хубаво съчинение, Герд?

— Опитвайте се каквото искате — отвърнах.

Той дори не си направи труда да ми отговори. Отбори вратата към учителската стая и тръгна към съблекалнята, а аз останах сама пред белите листове и тъпите моливи. Чувах как учителите бъбрят оживено в съседната стая, но не и какво обсъждат. Мен? Питах се кой ли ще закара днес Мая и Кайса на училище. Свайн-Хакан с микробуса или бащата на Мая със сивия си мерцедес? Най-вероятно бащата на Мая. Кайса сигурно вече е свикнала с колата му и не се бои да не изцапа светлата тапицерия на седалките. Представих си как се качва, оглежда се в огледалото за обратно виждане и се настанява удобно. Двете с Мая носят еднакви слънчеви очила с черни стъкла и започват да се оглеждат една в друга, да си оправят къдриците и да се цупят глезено.

— Ей, момичета — казва бащата на Мая. — Виждам, че сте си купили еднакви слънчеви очила.

— Да, от „Хенес и Мауриц“ — отвръща Кайса.

— Ти да видиш! — възкликва бащата на Мая.

Предната врата се отваря и до шофьора се качва Робин Андре със зализана назад коса и гладко избръснат.

— Може ли да се отбием да вземем Сив? — пита той.

Баща му кимва. Слизат от Релинген и спират да вземат сестра ми. Тя сяда зад Робин Андре и слага ръка на рамото му, а той оставя единия й пръст да докосне голата му кожа. Уж случайно. Мая и Кайса виждат това и се споглеждат над очилата си от „Хенес и Мауриц“, а после започват да се ритат по прасците. Шушукат си:

— Не Сив е особена, а Герд.

— Всички качиха ли се? — пита бащата на Мая.

— Да — отвръща Мая.

— Чудесно, защото няма повече място.

После потеглят за училище. През това време, докато те пътуват, аз си седях в кабинета на директора и си представях всичко това. Нима е чудно, че не стигнах по-далеч от заглавието?

 

 

След няколко дни училището организира велосипеден поход. Мартин Омара се появи с прилепнали шорти. Стискаха бедрата му здраво, но сланините изскачаха към коленете и придаваха на краката му вид на наденички. Понеже Мартин Омара носеше прилепнали шорти, такава стана и модата сред учениците. Мая и Кайса се бяха облекли в розови лъскави гащета. Аз пък носех анцуга, с който играех във всеки час по физкултура, независимо дали в салона, или навън; дали играем футбол, или отиваме на поход. След като преди две години анцугът се скъса и Сив се сдоби с нов, старият остана за мен: зелен, протрит, хавлиен анцуг със сини кръпки на дупето. Е, беше ми все едно. Бях пристегнала широките крачоли с ластици, за да не се развяват. Всички се бяхме събрали на паркинга. Яхнала велосипеда, чаках стартовия сигнал. Предстоеше ни дълга обиколка: Нурвик, планината Флуфел, Грувен, Химелстюпе и Ангелския залив, а после обратно към училище. Всичко това само за един ден, който дори щеше да ни се брои за учебен, а през юни на всички ни се лудуваше. Сега ни се удаваше такава възможност, без да бягаме от час.

— Разбрахте ли какво се иска от вас? — попита Омара.

— Дааааа — извикаха дружно всички на паркинга, обзети от радостно нетърпение и нервност.

— Всички ли имат другарче?

— Даааааа!

Няколко деца, сред които и аз, започнахме да въртим педалите на място, стъпили с единия крак на земята.

— И ти ли имаш другарче, Герд?

Двама-трима започнаха да се хилят. Ама че глупаци.

— Да, имам.

— Добре. Ще ми кажеш ли кой е?

Огледах целия паркинг. Само Айнар не отмести очи от мен. Проклети боклуци.

— Ако нямаш компания, ела да караш с мен — предложи Мартин Омара.

— Не, ще карам с Кайса — заявих аз.

Кайса и Мая, застанали в другия край на паркинга явно с намерението да тръгнат последни, вдигнаха глава. Кайса почервеня като домат.

Представих си как порите й се разширяват. Усмихнах се с усмивката на играч на „Монопол“, започнал да строи хотел на площада пред Кметството. Почувствах се като победителка. Така ти се пада, бледо жалко мамино детенце.

— Аз ще карам с Мая — възрази Кайса.

— Нали ми обеща да караш с мен — не отстъпих аз.

— Нищо не съм ти обещавала.

Съучениците ни започнаха да нервничат. Момчетата продължаваха да въртят педалите на място и засъскаха с уста.

— До утре ли ще стоим тук, господин учителю?

— Не съм й казвала, че ще карам с нея — заинати се Кайса.

— Напротив, точно това каза!

— Майната ти! — извика Кайса.

Някой подсвирна. Не бях аз, но ме досмеша, защото от устата на Кайса рядко се чуваше ругатня.

Особено пък пред учител. Мартин Хомлебек остана сериозен. По лицето му плъзна червенина. Превърна се в достоен защитник на прозвището си.

— В такъв случай ще карате трите заедно — отсече той. — Елате насам, момичета.

Спечелих. Мая приличаше на примадона, изпуснала един милион крони в плувен басейн, ала не смее да скочи и да ги извади, защото е твърде изискано облечена.

— Ако продължаваш да се държиш така… — процеди Кайса.

— Какво ще направиш?

Кайса и Мая се спогледаха. Имаха по-нови велосипеди от моя, но въпреки това очаквах, че ще карат по-бавно. Все едно.

— Старт! — извика Мартин Хомлебек.

Раз, два, три! Потеглихме от паркинга и излязохме на шосето: група велосипедисти, които звънят със звънчетата, подсвиркват и се смеят. Преди да изминем стотина метра, неколцина изпопадаха от велосипедите, но не и аз. Карах начело, а вятърът свистеше в ушите ми и ако не приличах на момче в главата с късата си рижа коса, ако имах по-женствен вид и по-дълга коса, тя щеше да се развява зад гърба ми като траурен воал.

Очаквах Мая и Кайса да карат рамо до рамо далеч от мен, да се кикотят, да пеят и да се забавляват, но не стана така. Трите се наредихме една зад друга. Първо аз, после Мая и накрая Кайса. Мислех си, че двете нарочно ще се постараят да изостанат, за да карат близо до останалите ни съученици. За моя изненада Мая и Кайса въртяха педалите енергично и ме следваха неотстъпно. Изкачвахме баири, спускахме се, продължавахме по равното и така постепенно се отдалечихме от класа. Минахме през гората и поехме по нивите. С ярките си нюанси на жълтото и зеленото пролетният пейзаж в нашия край би вдъхновил художник на анимационни филми за преживяванията на хора, приели психотропни вещества. Почти стигнахме Нурвик, когато силите на Кайса я напуснаха. Наближихме едно от най-стръмните нанадолнища по трасето и тя слезе от колелото.

— Чакайте меее! Чакайтееее! — изписка тя.

Нямах никакво намерение да я чакам. И през ум не ми мина обаче, че и Мая няма да я изчака. Момичето, което започна да циври, когато с Кайса се блъснахме в мерцедеса на баща й, което си къдреше косата и си лакираше ноктите в бяло, щеше да изчака Кайса, разбира се. Мая изглеждаше състрадателна. За мое учудване тя продължи да кара след мен. Спуснахме се по баира и поехме по следващия. Вече не чувахме пискането на Кайса. А когато се отдалечихме достатъчно и Кайса вече не можеше да ни види, Мая увеличи скоростта. Изобщо не се шегувам. Останахме само двете и Мая започна да върти педалите по-бързо и по-силно, за да ме настигне. Вече чувах запъхтяното й съсредоточено дишане и триенето на гумите върху асфалта. Излязохме на главния път. Предстоеше ни най-опасният участък. Омара изрично ни предупреди да внимаваме. Ние обаче не давахме пет пари за глупавите му наставления. Въртяхме педалите с всичка сила. Колкото и усилия да полагах, с всяка изминала секунда Мая скъсяваше разстоянието помежду ни. То се топеше метър по метър, докато покрай нас профучаваха автомобили. Изведнъж почувствах как губя контрол над велосипеда. Нещо разклати задната ми гума. Помислих, че съм минала през камък или нещо подобно. После отново усетих нещо да ме бута. Този път по-силно. И пак. Вече не можех да направя нищо, освен да се помъча да се задържа върху седалката. Колите префучаваха по шосето с бясна скорост. Пътят се спускаше стръмно надолу. През цялото време Мая ми дишаше във врата и удряше задната ми гума. Пак и пак. Долепи се до мен. А наклонът ставаше все по-стръмен. Нивите, светещи в жълто и зелено, се сляха пред очите ми. Чух глух удар. Натиснах спирачката. И се строполих на земята.

Двете се озовахме в канавката. Не знам дали това е била целта й. Но по всичко личеше, че Мая наистина е искала да ме събори в канавката. Раницата ми се изтърколи на платното. Надигнах се. Торбичката ми с храна лежеше размазана върху асфалта. Приличаше на кафява палачинка. Жалко за филията с пастет, помислих си. В следващия миг Мая скочи върху мен и аз отново се озовах върху земята. Повали ме за втори път! Тикна юмрука си в лицето ми. По дяволите, помислих си. Ще ми счупи челюстта и ще ми останат белези. Но тя не го направи. Не ме нарани. Само наведе глава и почти докосна челото ми.

— Утре — извика тя, а от устата й се разхвърча слюнка право в лицето ми.

— Какво утре?

— Яхтата.

— А?

— Ще ме чакаш на пристана в четири. В четири и половина. Става ли?

Направо не можех да повярвам. Нима Мая ме събори в канавката, за да й позволя да се повози на яхтата?

— Ама ти сериозно ли?

Натисна брадичката ми с юмрук.

— Да или не?

— В четири и половина — прошепнах. — Разбрахме се.

Следобед минах покрай лавката. Кайса и Мая ядяха сладолед заедно с Мария и Свайн-Хакан. Кайса седеше с котката си в скута. Не ме видяха, защото минах през гората. Забелязах, че Мая се е преоблякла с нови чисти дрехи, а на бузата си има лепенка. Чух за какво говорят.

— Трябва да бъдеш по-внимателна, Мая — предупреди я Мария.

— Просто не съм свикнала да карам на такова разстояние — оправда се Мая.

— Не е толкова лесно да пазиш равновесие — намеси се Свайн-Хакан. Не и когато се стараеш да поддържаш темпото на Кайса.

— Точно затова се е пребила — заяви важно Кайса, а гласът й отекна из гората, издигна се към небето и се понесе из Вселената.