Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (11)

11

През онзи следобед се сетих как ще се сдобием с лодка и веднага хукнах през гората, покрай Релинген, над Грувен, към морето. Спрях се чак пред дома на улица „Нурвикстранда“ 22-Б. Айнар и Хасе ме видяха през прозореца и излязоха на верандата. Изглеждаше много уютна със зелените пластмасови столове, облечени в червени калъфи. Върху масата имаше чаши със следи от сок и чинии със сладки.

— Здрасти — поздрави Хасе.

Приближиха се до парапета, точно над главата ми. Ако искаха, можеха да ми наплюят косата. Не искаха. Чакаха аз да кажа нещо, но аз само се хванах за хълбоците, наведох се към стената на верандата и задишах дълбоко. От стомаха ми се чу клокочене.

— Приключихме с математиката — обяви Айнар.

Кимнах.

— Влизай, ако искаш.

Стомахът ми бълбукаше и пискаше. Усетих бодежи по ребрата. Подпрях се на верандата. Долепих лице до неравната грапава стена и усетих как изпъкващите камъни драскат бузата ми.

— Не е нужно да влизаш — успокои ме Айнар. — Да седнем на верандата или, ако искаш, на брега… Ако така искаш… Ако пък не…

Едва тогава успях да си отворя устата:

— Ще ходим на разходка с лодка — отроних.

— Айде бе! — възкликна Хасе.

— Кога? — попита Айнар.

— Утре. Мая, аз и вие. Имате ли палатка?

Айнар кимна.

— Ще отидем до Ютгоршой с лодката на Хасе.

— Ама… — подхвана Хасе.

— Вземете ни в единайсет. Ще плаваме из Ангелския залив. Вземете сладкиши.

— Ама… — повтори Хасе. — Ама ние… ние…

— Какво?

— Хасе не знае дали ще му позволят да вземе лодката.

— Ако уреди лодка, аз ще му уредя да се натиска с Мая.

— Стига бе! — възкликна Хасе.

Айнар подсвирна. Не ги погледнах в очите. Обърнах се и изминах целия път обратно към къщи. Отне ми час.

 

 

Валеше дъжд, но въпреки това Сив и Робин тръгнаха с яхтата. Двете с Мая седяхме на пристана и ги наблюдавахме. Бяхме се долепили една до друга, за да скрием какво има под дупетата ни. Никой нищо не забеляза. Мама и Сив бяха прекалено заети с товаренето на провизиите на борда на яхтата: грил за еднократна употреба, безалкохолно, торба с наденички и супи на прах. Сив беше опекла хляб на шишчета и си бе сплела косата на две дълги плитки. Носеше широка карирана риза. На мен тя би изглеждала нелепо, но не и върху Сив. Робин Андре не откъсваше поглед от нея. Върху ръката му бяха преметнати две оранжеви спасителни жилетки.

Мая ме посъветва да купим нови, в синьо и бяло.

— Да, но предимството на тези е, че имат опора за главата — възразих аз.

Валяха съвсем ситни дъждовни капки. Сякаш върху водната повърхност падаха не капки, а комари. Почти не ги усещах по бузите си, но когато ги пипнах, установих, че са мокри. Бузите ми напомняха мокър пясък.

— Нали не се сърдите, момичета? — попита мама.

Носът й се беше зачервил. Беше в добро настроение. Хвърли последното вълнено одеяло на Сив, приближи се към мен и ми разроши косата. Ето, тук е разликата, помислих си. Докато майката на Мая приглажда щръкналите кичури, моята допълнително ги разрошва.

— Нали знаеш, че яхтата не е само твоя, Герд. И на трите ни е.

Кимнах. Да, знам, отвърнах. Не се сърдя. С Мая бе доближихме още повече една до друга, направо залепнахме. От бузите ми започна да се стича вода.

Робин се качи на лодката след Сив. За късмет мама се обърна към тях и трите им махнахме за довиждане.

Мама, Мая и аз махахме на Сив и Робин, докато лодката се отдалечаваше. Изгуби се зад скалите в Ангелския залив. Ритъмът, в който се поклащаше яхтата, се предаде и на мен. В стомаха си усещах туп-туп-туп-туп-туп-туп. Мама се прибра вкъщи, а Мая и аз си останахме на пристана, без да говорим. Гледахме водата, все едно не вярвахме, че ще се върнат, ако не ги изпроводим с очи. Туп-туп-туп-туп-туп. Дойдоха. Хасе и Айнар се появиха в малката лодка на Хасе. Погледнах към къщи да проверя дали мама не стои на прозореца. Двете с Мая станахме и вдигнахме онова, което криехме под дупетата си. Две раници с гумени ботуши, спасителни жилетки, наденички, спални чували, бонбони. Качихме се на борда на лодката. Потеглихме.

 

 

Мария и Свайн-Хакан не съобщиха за грабежа в полицията. Сега знам причината, но тогава се съгласих с мама.

— Трябваше да подадат сигнал — отсече тя.

Ядяхме гофрети с боровинково сладко в дневната. Съхранявахме го във фризера. Миналата есен аз го приготвих, а мама го замрази в малки бели кофички от кисело мляко. Хапвахме от него всяка събота. Мама премлясва и си облизва старателно пръстите, но въпреки това ръцете й се оцветяват в синьо. Домашното сладко от боровинки винаги оставя упорити сини следи. Чисти се трудно: с нокти и под душа, но колкото и да се мъчиш, се заличава чак след няколко дни. Веднъж с Кайса си нарисувахме цветя със сока от сладкото на коленете. Цели четири дни се разхождахме със сини крака.

— Дали са ги ограбили летовници? — попитах.

Не се случваше често мама, Сив и аз да разговаряме толкова задушевно. Мама се хващаше да опече гофрети за сладкото само когато ни гостуваше баба. Днес обаче ни приготви угощение, макар баба да не беше тук. Понеже у дома си хапвахме само трите със Сив и мама, спокойно седнах върху краката си на дивана и изобщо не се притеснявах дали са мръсни, или не. Ако някой беше казал нещо смешно, щях да се разсмея с отворена уста, без да ме е грижа дали останалите ще видят полусдъвканата гофрета. Ала нито мама, нито Сив казаха нещо забавно. Мама отсече, че не било наша работа да гадаем кой е ограбил лавката.

— Това е задача на полицията.

Кимнах и прегърнах по средата поредната сърцевидна гофрета. После още веднъж. Получи се топка. Питах се дали ще успея да си я натъпча в устата, при положение че още не бях сдъвкала предното парче.

— Не съм съгласна — възрази Сив.

Мама и сестра ми никога не се караха, защото мама не смееше, а на Сив не би й хрумнало да се кара. Сега обаче надушвах свада. Сив престана да яде. Остави накриво гофретата върху зелената си чиния. Не беше изяла дори половината. Не е възпитано да захвърлиш нахапана гофрета, помислих си аз, но не посмях да й го кажа.

— Моля? — намръщи се мама.

— Според мен не бива да съобщават за грабежа в полицията.

— Защо?

— По-добре да ги оставим на мира.

— Да оставим на мира Мария и Свайн-Хакан?

— Не.

— А кого?

— Крадците. Сигурно се разкайват за постъпката си.

Мама призна, че за първи път чува подобна глупост, и обвини Сив в незрялост.

— Казах каквото мисля — оправда се сестра ми.

Попитах я няма ли да си изяде гофретата, а тя поклати отрицателно глава. Гофретите били ужасни на вкус.

— Мооооля? — Мама се изправи наполовина.

Сив направо стана и излезе от дневната. Това се случи няколко седмици преди Мария и Свайн-Хакан да ме обвинят в кражбата. Тогава, докато бягах от лавката с празни ръце — те не ме почерпиха с бонбони „After Eight“ — се сетих за Сив и за гофретата. Бях сигурна, че сестра ми защити крадците заради мен, защото ме е подозирала в грабежа. Приближавахме се до острова от по-трудната за акостиране страна. Тази част не се виждаше от височината. Дори да се покатериш на прословутата бреза, пак остава скрита от погледа. Забелязах, че Хасе се безпокои за лодката.

— Всичко наред ли е?

— Ами… ами…

Той повдигна вежди, огледа се и наклони глава. Разбрах защо се тревожи. Вятърът се бе усилил, а дъждовните капки шибаха повърхността на водата като плюнки. Сякаш ангелите плюеха над Скагерак. Хасе и Айнар изглеждаха разколебани и явно предпочитаха да се приберем и да дойдем друг ден. Не знаеха защо сме дошли на острова. Не им бяхме казали за Сив и Робин. Мая си лапна палците на ръцете и изглеждаше непоколебима.

— Защо искаш да се прибираме, Хасе? — попитах аз.

— Вали — отвърна той.

Мая избухна в смях, аз — също. Спогледахме се с усмивка. Сетих се за онази нощ в къщата им, когато останах да спя при нея. Обзе ме радостно усещане. Усетих пеперуди в стомаха. Ала после се сетих какво стана след това и пеперудите спряха да пърхат. Престанах да се смея. Дори не се наложи да си мисля за нещо тъжно. Смехът ми секна от само себе си.

— Знаем, че вали, Хасе — отвърнах.

Той не обели дума повече. Само поклати глава и погледна крайбрежната скала. Намирахме се съвсем близо до нея, но не можехме да се доближим повече. Мая протегна ръце. Придаваше си вид на веща в плаването, ала изобщо нямаше представа какво прави. Освен това не прояви търпение. Хвана се за скалата без жилетка. Хасе се прокашля. Айнар се наведе напред. Понечи да я предупреди. Мая скочи на сушата. Лодката се олюля и се удари в скалата.

— Всичко е наред — рече тя.

— Проклятие — изруга Хасе.

— Не бъди такъв пъзльо — сопна се Мая.

Ако някой друг си бе позволил да скочи така на сушата, Хасе щеше да побеснее. Аз, например, бих го вбесила с подобна постъпка.

Мая и Хасе тръгнаха да търсят място за палатката. Айнар и аз слязохме до брега, събухме си обувките и чорапите и си навихме крачолите на панталоните до коленете, макар че валеше дъжд и не беше никак топло. По гърба ми полазиха тръпки, а прасците ми настръхнаха. Айнар го забеляза.

— Защо се налага да пазим Сив? — попита той.

— Какво?

— Видях ги. Сив и Робин. Лодката им е тук, до острова. Питам те защо дойдохме тук.

— На палатков лагер.

— Не е вярно. Защо трябва да я наглеждаме? — настоя Айнар.

Отпуснах глава назад и погледнах облаците. Замислих се. Нямам представа как Айнар успя да ме предразположи. Вероятно заради противното си лице или защото се познавахме от съвсем малки, но никога не бях ходила у тях. Кой знае. Просто изведнъж ми се прииска да му призная истината.

— За да не се напука — отвърнах.

— В смисъл?

— Ако Мая или брат й я изпуснат на земята, Сив ще се счупи. Сестра ми е като испанска чаша.

Айнар кимна.

— Да не мислиш, че се шегувам? — попитах аз.

— Не ми е минало през ум. Ти никога не се шегуваш, Герд.

Гласът му премина във фалцет на нииикога. Не го каза нормално, а пискливо. Гласът на Айнар бе започнал да мутира. Той пламна като божур. Идеален момент да го взема на подбив, помислих си. Не го направих. Престорих се, че не съм чула нищо, и погледнах посинелите пръсти на краката си.

С Мая се заехме да опъваме палатката, а през това време Хасе и Айнар запалиха грила. Докато забивахме колчетата, ги слушах как се препират. Айнар непрекъснато недоволстваше, а Хасе само отвръщаше „да“, „не“ или „няма да я бъде тази“ и от време на време избухваше в смях. После се включваше и Айнар. Двете с Мая не се смеехме. Почти не разговаряхме. Отваряхме си устата само когато се налагаше да обсъдим нещо по палатката:

— Дай ми чука.

— Къде е ципът?

— Това колче ми се струва забито накриво.

Приключихме и се настанихме на завет под висока скала, откъдето плувците често скачат. Най-после Хасе и Айнар запалиха грила. Беше четири следобед, намирахме се на остров Ютгордшой, целите мокри-мокренички и премръзнали, и ядяхме студени, мокри и прегорели бонбони маршмелоус. Седяхме по двама на найлонова постелка. Мая и Хасе на едната, аз и Айнар на другата. Мая започна да разказва за старото си училище:

— Там много често се натискахме.

Айнар заби поглед в земята, а Хасе кимна.

— Сигурно защото в града нещата се случват по-рано…

— Ами… ами… ами… — подхвана Хасе.

— Всички твои съученици ли го правеха? — попита Айнар.

— Повечето. Аз най-често се целувах със Себастиан.

Изправих се. Просто не ме свърташе да седя при тях. Лицето и ръцете ми измръзнаха, а дъждовните капки се вмъкваха под дъждобрана ми. Дори гумените ми ботуши пропускаха вода. Покатерих се върху близката скала. Никой не пожела да ме придружи. Не ме и попитаха къде отивам. Всъщност не отивах никъде. Исках просто да се раздвижа и да се кача нависоко. Озовах се върху скалата за отскок и легнах по корем върху мокрото. Изобщо не се подвоумих, защото и без това и кожата, и дрехите ми бяха подгизнали. Понякога дъждът ме успокоява. Опрях брадичка о почервенелите си преплетени пръсти. Ако мама ме видеше, веднага би ми казала да си сложа ръкавици.

— На островите никога не се знае какво може да те сполети — би ме предупредила тя. — Капризите на времето често са напълно непредвидими. Спомням си, веднъж валя градушка в началото на юни. Навън грееше слънце и изведнъж заудряха ледени топчета. И знаеш ли какво стана? Градушката уби всички трицветни теменуги. И не само тях. Загинаха и бялата съсънка, и гълъбовите очички, и розите ми. Оцеляха единствено глухарчетата. През онова лято с баща ти се влюбихме един в друг. Лятото на глухарчетата.

Не носех ръкавици, пък и за щастие над острова не се изсипа градушка. Валеше съвсем обикновен дъжд. Топлех си ръцете с дъх. И докато си лежах така върху скалата и си топлех ръцете, чух нечий смях. Плъзнах се напред по корем. Смееше се Мая. Почти се надвесих над скалата и извъртях глава малко встрани, за да я чувам. Нито тя, нито Айнар, нито Хасе подозираха, че ги подслушвам. Не ме виждаха. За тях бях напълно невидима. Бях ангел.

— Мама казва така — рече Мая.

Хасе промърмори нещо неясно. Говореше още по-тихо от Мая и изобщо не чух какво казва.

— Хайде да измислим как да я накараме да получи пристъп — продължи Мая. — Тогава той ще разбере каква е всъщност. Отдавна си го мисля, само дето не знам как да постъпим. Освен това съм чувала, че ставала агресивна. Виждали ли сте я такава?

— Не — отвърна Айнар.

— Но сигурно и до вас са стигали слухове за лудостта й? Не ви ли се струва гадно да спите на остров, където има такава откачалка? Особено ако се извие буря.

Не аз се изправих. Сякаш някой друг стана от скалата, събу гумените ми ботуши и съблече дъждобрана. Не аз, ангелите го направиха. Бяха ме следвали по целия път от Ангелския залив до Ютгордшой, защото явно са знаели какво ще се случи. Нали умеят да предсказват бъдещето. Разбрали са, че ще ми е нужна закрилата им. Ангелите направиха всичко това вместо мен. Но скочи не друг, а аз.

Когато вали дъжд и навън е студено, водата ти се струва приятно хладка. Всъщност тя също е студена, просто кожата ти не го усеща. Въпреки това ледени тръпки ме пронизаха до костите.

Никога няма да се стопля, помислих си.

Сигурно защото не съм се размразявала. Сигурно защото всъщност се чувствам на пет години.

Когато бях на пет, скочих от пристана до къщата ни в Сьорвик. Тате завърза въже на кръста ми и държеше единия му край от сушата. Така се научих да плувам под вода. Под вода и с отворени очи. Само летовниците се гмуркат с водолазни маски и шнорхели.

— Ние, момчетата, разчитаме на дробовете си — каза ми тате.

Поех си дълбоко въздух и го задържах, докато плувах между медузи и писии. Събирах бодли от морски таралежи и водорасли в торбичка, закрепена пред корема ми. Не обръщах никакво внимание на смъденето в очите. Изпусках съвсем бавно въздуха от дробовете си, докато се оглеждах наоколо.

— Долу, под водата, е почти тихо — предупреди ме тате. — Не се чуват звуците, които обикновено чуваш; чуват се други, по-различни, например песента на глухарчетата.

— Не знаех, че глухарчетата пеят.

— Тези, които живеят на сушата, не пеят. Но какво според теб се случва с всички останали пухчета, отлетели във водата? Да не мислиш, че се примиряват с мисълта за приближаващата смърт? Не, разбира се. Те пеят.

— Защо?

— За да ги чуят ангелите, да ги уловят и да ги отнесат отново на брега. Откъде според теб са се появили всички глухарчета в Ангелския залив?

— Тате?

— Да?

— Дали ангелите ще ме изведат на брега, ако ми се случи нещо лошо?

— Не.

— Защо?

— Защото ти не си пухче от глухарче.

— А какво съм?

— Ангел.

— Мърморлив ангел.

— Да, много кисел, мърморлив ангел. Който непрекъснато говори сърдито. Точно това ти е най-хубавото.

— Не ме лъжеш, нали, тате?

— Никога не лъжа, Герд.

Скочих. Притаих дъх сред медузи и писии. Обградиха ме водни таралежи, водорасли и цял пасаж скумрии. Въпреки тъмнината и студа около мен продължих да задържам въздуха в дробовете си, опитвайки се да не вдигам никакъв шум.

Първо не чух нищо. После обаче някой се разпищя. Не беше глухарче, а Мая.

Намирах се върху нея. Удрях я и я щипех безжалостно. Изобщо не подозирах, че в зачервените ми премръзнали ръце има толкова сила. Навярно Айнар и Хасе също не бяха подозирали, защото имаха вид на хора, които за пръв път в живота си виждат подобно нещо. Сякаш досега не са присъствали на бой. Защо стоят безучастно, помислих си. Защо не ме издърпат настрани? Защо не се развикат? Те не помръдваха. Стояха като заковани, като вкаменени — същински скали. Сливаха се с планината зад гърба им. Аз продължавах да налагам Мая.

— Ако… докоснеш… сестра ми… дори… с пръст, ще те убия! Чуваш ли? Чуваш ли, Мая?

Тя мълчеше. Сякаш и тя се превърна в скала. Чух друг глас. Тя хвана ръцете ми и ме изправи със спокойни, внимателни, но категорични движения. Не беше нито ядосана, нито доволна, нито изненадана.

— Достатъчно, Герд. Стига толкова — рече тя с глас, който не звучеше тихо, както обикновено.

Сестра ми говореше високо, ясно и отчетливо. Макар да не бях чувала този неин глас от години, бих го познала винаги. Защото приличаше на татковия.

След това се случиха много неща наведнъж. Робин Андре донесе аптечка и одеяла. Сив почисти раните върху лакътя на Мая.

— Не исках да я обидя — хлипаше тя.

Сив и Робин се спогледаха. Той явно искаше да разбере какво мисли тя за случилото се. Постъпката му ми хареса. Беше хубаво, че държи на мнението й. Накрая Робин се обърна към Мая:

— Стой мирно и не говори.

Сив мълчеше. Напои щедро тампон с риванол и притисна раната на Мая.

— Дали… дали… — подхвана Хасе.

— Ще й остане ли белег? — попита Айнар.

— Според мен и на двете ще им останат белези — обади се Сив.

— Големи ли?

— Да. На бузите, а Мая ще има и белег на челото.

— Айде бе! — възкликна Хасе.

Айнар подсвирна:

— Ще имате доказателство, докато сте живи.

Опитах се да се усмихна, но на Мая изобщо не й стана весело:

— Не ми трябват доказателства! — извика тя. — Не искам никакви белези! Исках само да разбера защо Сив е станала такава.

— Мълчи! — смъмри я Робин.

— А и не само аз не я харесвам. Мама също смята, че Сив не е подходяща компания. Дали в болницата ще ми дадат мехлем срещу белези?

От очите й хвърчаха искри. От очите на Робин — също. Кой знае какво щеше да стане, ако на небето не се бяха появили светкавици.

Бурята прииждаше на талази. Понякога идва точно така — на тласъци, друг път се промъква около теб и се надига постепенно, а в някои случаи я забелязваш чак когато запищи пронизително пред теб, все едно маскирано като призрак хлапе се връща от скучен карнавал.

Забелязах, че гребените на вълните се превърнаха в бита сметана, а дъждовните капки от комари заприличаха на плюнки. Усетих как вятърът се усилва и си обух чорапите и обувките, защото ми стана студено. Бурята се изви изведнъж. Вятърът ни заудря с мощните си пориви и преобърна палатката. Вероятно щяхме да я вдигнем, ако не бяхме забелязали малка червена лодка — вълните я подмятаха на няколко метра от сушата. Не беше лодката на Хасе, нито нашата яхта. Носът на непознатата лодка пореше разпенената вода и приближаваше острова. Всеки път когато светла ивица прорежеше небето, я виждахме малко по-близо до нас. Но най-ужасното беше, че зад нея плаваше парче пластмаса, а върху него лежеше нещо като вързоп. Погледнах Сив. Тя се бе вторачила към вързопа с разширени неспокойни очи.

— Да не би… — подхвана Мая, — … да не би да е… Едва ли е…

— Не — прекъсна я Сив с татковия глас. — Той си отиде. Според мен е един от двамата изчезнали рибари.

За наш ужас нито лодката, нито тялото приближиха достатъчно брега. Обиколихме острова, без да ги изпускаме от очи, но през цялото време течението ту ги отнасяше навътре в морето, ту ги тласкаше към сушата.

— Ето, косата му се подава над вълните — посочи Сив. — Виждате ли я?

— Мамка му — изруга Айнар.

— Става ми лошо — оплака се Мая.

— Да продължаваме ли да следваме лодката? — попита Робин Андре.

— Да — кимна Сив.

— Да — настоях и аз.

Катерехме се по скалите, слизахме върху пясъка, а на места се налагаше да се държим за ръце, за да не се подхлъзнем върху лепкавите водорасли. Хасе хвана Мая. Няма да те огрее, колкото и да се стараеш, помислих си подигравателно аз. Внимавах къде стъпвам. Питам се колко ли комична гледка сме представлявали: Мая с охлузени ръце, аз, увита в одеяло, Сив и Робин, хванати за ръце, Айнар и Хасе с прогизнали дрехи, полепнали по тялото. Накрая стигнахме до противоположната страна на острова, където вятърът още не бе успял да отнесе палатката на Сив и Робин. Яхтата стоеше завързана за тежък каменен къс.

— Така нищо няма да постигнем — предупреди Робин. — Ще се наложи да издърпаме лодката на брега. Освен ако някой не се осмели да преплува до нея?

Погледна ме и се усмихна. В усмивката му нямаше злорадство, напротив. Изглеждаше добронамерен. Опитах се да се усмихна и аз. Получи се гримаса. Сив поклати глава:

— Никой няма да плува до лодката. Падат мълнии. Ще изчакаме вълните да я изхвърлят на брега.

Неочаквано нещо се разтресе. Не идваше от сърцето ми. По-точно, и сърцето ми биеше бързо, но видях, че зад скалата се приближава лодка. Лодката на момиче с шия, покрита с червени петна, с малко пухкаво лице и розови бузи, с две къси руси опашки и червени херпеси в ъгълчетата на устните. Лодката на Кайса. Сив се разкрещя:

— Седни долу, Кайса! Клекни! Намери нещо пластмасово! Долепи си петите! Опасно е! Седни и направи всичко възможно да стигнеш до брега!

За миг онзи плах глас на Сив, който прилича на фонова музика, се появи отново. Вятърът отнесе виковете й и Кайса не я чу. Тя само сви дланта си във фуния зад ухото и насочи лодката към нас. Право към брега.

Небето се разтресе и над главите ни прогърмя.

Ако се возиш сам в морето по време на буря, се смаляваш и мълнията се възползва от възможността да те удари. Бурята те напада, а ти си напълно безсилен. Никой не може да я спре, няма къде да се скриеш. Дори да умееш да се гмуркаш, въздухът в дробовете ти все някога ще свърши, а и под вода пак не си в безопасност. Рибите също умират, ако ги удари мълния. В лодката ти представляваш най-високата точка. И да легнеш върху дъното на лодката, няма да ти помогне. Може да те спаси единствено пластмасов капак. Всичко друго е безполезно. Е, в случай че си християнин, има и друг изход: да се помолиш на Исус и на всички ангели да те закрилят още малко. Но ако не си достатъчно религиозен и са те кръстили в кухненска мивка, ако лъжеш прекалено често, държиш се подло с приятелите си и ги принуждаваш да ядат мравки, ако им се присмиваш, задето се напикават в леглото, тогава ангелите едва ли ще ти се притекат на помощ. А пък ако към всичко това добавим постоянно недоволство, просто легни в лодката и очаквай ада. Всяко кокалче започва да гори, но не изгаря. Целият лумваш в пламъци, костите ти се разтапят, кожата — също, но никога не ставаш на пепел. Никога не изчезваш. Обречен си, освен ако някой ангел не чуе молбите ти и не се смили над теб. И ето, той те вдига на ръце и започва да те върти във въздуха на поляната под лятното слънце. Роклята ти се вее. Все по-високо и по-високо, а ти крещиш от въодушевление.

— Мила моя Герд — прошепва ангелът. — Радвам се, че в семейството ни има мъжко момиче.

А ти се заливаш от смях, докато ти секне дъхът.

Никой от нас не откъсваше поглед от пламналото дърво: брезата на острова. Стига да се покатериш на някой от ниските й клони, пред теб се открива целият свят: Ангелския залив, Нурвик, Релинген, Южния риф. В далечината се намира Дания и ако присвиеш очи и ги заслониш с ръка, може дори да се престориш, че виждаш град Скаген. От брезата се открива хубава гледка. Единствена Кайса не гледаше към дървото. Или пък го бе забелязала, докато буташе мъртвия рибар с греблото на лодката. За първи път виждах мъртвец. Този бе престоял близо седмица във водата. Някъде бях чела, че след като умреш, започваш да гниеш. Нямах представа какво е тялото на допир. Кайса го докосна с греблото и внимателно започна да го тика към брега. От това нямаше да й останат белези, но тя не се нуждае от белези, за да докаже, че е преживяла това-онова. Хасе и Робин й помогнаха да издърпа лодката на сушата.

— Не ми се щеше да го оставя да се носи по водата — обясни тя, — Би било… много… мъчително за близките му.

Погледна ме. Захапа бузата си. Не можех да продумам и затова мълчах. Всички мълчаха. Мая се наведе предпазливо над мъртвеца. После се обърна, побягна настрани и повърна поне двайсет изгорели мокри бонбони маршмелоус върху пясъка.