Т. С. Лърнър
Сфинксът (35)

33

В стаичката над бръснарницата имаше тясно желязно легло, малък примус с чайник, пълен с ментов чай, и нисък дървен стол. Върху една полица бяха подредени няколко книги, между които някакви революционни трактати и стихосбирка на Константинос Кавафис. Наоколо бяха разпилени различни фризьорски принадлежности. Имаше две прозорчета, едното гледаше към пазарната улица, а пред другото, в отсрещния край на стаята, се разкриваше обширна панорама от покривите на съседните къщи.

Рейчъл се отпусна на леглото, беше облечена в скромен традиционен кафтан, който Абдул й беше дал.

— Можем ли да бъдем напълно сигурни, че тези хора са били изпратени от Мосри?

— Видях белия микробус, който паркира пред хотела — отвърнах аз. — Най-вероятно експлозивите са били в него. Мъжете ме видяха, докато стоях на балкона, и вече знаеха къде да търсят астрариума, ако се предположи, че съм го носил със себе си. След като са се убедили, че не могат да го открият в хотела, са взривили бомбата.

— Всеки би могъл да извърши това, Оливър. Може да са сирийци, йорданци или либийци. Никой, освен Садат не иска мирният процес да успее.

— Рейчъл, ти сама ги чу, че споменаха името на Мосри.

Тя кимна.

— Така е, прав си. — След това мрачна сянка мина по лицето й. — Франсоа Паже от „Монд“, Ерик Тулберг от „Шпигел“, Джордж дел Соро от „Вашингтон Таймс“. Господи, всички те бяха в хотела.

Погледна ме, лицето й беше бяло като платно, в русата й коса се бяха заплели парченца мазилка. В този момент вече нямах никакви съмнения дали мога да й доверя цялата си история. Тя никога нямаше да ме предаде. Вече бях абсолютно убеден в това. А с аналитичните си умения и с познанията си относно политическата обстановка в региона можеше в голяма степен и да ми помогне.

Хвърлих поглед към раницата на пода. Рейчъл проследи погледа ми, но не каза нищо.

— Не мислиш ли, че беше истински чудо — осмелих се да проговоря най-накрая.

— Кое е чудо, това, че вдигнаха хотелската ни стая във въздуха ли? Според мен това беше ужасен късмет.

— Искам да кажа, цяло чудо беше, че оцеляхме.

— Като познавам Мосри, струва ми се, че следващия път няма да сме такива късметлии — заяви тя и се изправи. — Трябва да намеря телефон, за да предам новината.

— Не е ли по-разумно да отидеш на лекар?

— Това са само драскотини. В момента имам нужда да си взема душ и да изпия едно силно кафе. Ще се наспя по-късно, ако успея да си намеря стая в хотел. Сигурно трябва да съм благодарна, че Мосри издирва теб, а не мен.

Тя се усмихна мрачно и се отправи към малката баня, която беше отделена от стаята на Абдул само от една тънка, износена завеса.

— Виж какво — започнах колебливо, — ще те помоля да направиш някои неща за мен…

— Ако ще трябва да се изправя лице в лице с двамата огромни саудитци, да знаеш, че няма да стане — каза тя кисело и дръпна завесата.

— Можеш ли да предадеш едно съобщение на иконома ми и да ми вземеш някои неща от вилата? След това би ли отишла при свещеника от църквата „Света Екатерина“ да го помолиш да ми даде назаем едно расо на коптски монах? Кажи му, че е за мен, и той веднага ще разбере за какво става въпрос. Моля те, Рейчъл. Цял живот ще съм ти задължен.

Чух плискането на вода, след това тя отново се появи, беше успяла да се поизмие.

— Значи цял живот? Звучи доста примамливо.

Рейчъл извади голямо парче мазилка от разрошената ми коса и продължи:

— Мисля, че в крайна сметка от тази история би излязъл добър материал. Може ли да се има доверие на бръснаря?

— Напълно, макар че имаме известни разногласия относно художествената стойност на произведенията на Рилке и огромното му желание да ми обръсне брадата. Значи ще ми помогнеш, нали така?

Рейчъл кимна. Тръгна си след няколко минути, носейки едно писмо до Ибрахим и малко пари, които бях взел назаем от Абдул.

Щом тя излезе, веднага разопаковах астрариума. Бронзовите му части блестяха на светлината на свещта, беше трудно човек да избегне магията на тази старинна вещ. Не посмях да го докосна. В този момент ми се стори, че това е живо същество, поело в себе си мощта на онези, които са вярвали в него — Моисей, Банафрит, Клеопатра и на всички други, загинали заради него. Астрариумът едновременно ме привличаше и плашеше. Най-учудващото беше, че той бе съвсем невредим, магнитите му продължаваха да се въртят. Стоях като хипнотизиран, загледан в движещия се механизъм. Голямата стрелка все още сочеше рождената ми дата. Нищо друго не беше променено. Помислих си, че това е много странно, тъй като датата на смъртта на Гарет се бе появила почти незабавно. Дали устройството все още се чудеше какво да покаже? Изведнъж ми се стори, че някаква светлинка проблесна зад гърба ми. Обърнах се, очаквах да видя сянката на Банафрит, очертана по стената и тавана. Там нямаше нищо.

 

 

Почти не можах да разпозная лицето, което се отразяваше в парчето огледало, подпряно на стената. За първи път келтският ми произход наистина ми помагаше. Гъста черна брада покриваше по-голямата част от лицето ми. Бях почернял от времето, прекарано в „Абу Рудиз“ и само сините ми очи издаваха английския ми произход. Расото, ризата и черната свещеническа шапка, които отец Карлото бе дал на Рейчъл, ми бяха съвсем по мярка. Малко се тревожех, че аз, който бях убеден атеист, толкова убедително можех да се превъплътя в ролята на свещеник.

— Боже, изглеждаш съвсем като истински свещеник! — възкликна Рейчъл и впери поглед в мен. — Дори и аз не мога да те позная.

Взех сака, който Ибрахим ми беше изпратил, извадих от него слънчевите си очила и си ги сложих.

— А сега няма изобщо да разбереш, че съм европеец.

Рейчъл бе водила тежки преговори, докато успее да убеди полицаите да я пуснат да мине през барикадите, вдигнати около „Шератон“. Наложило й се бе да даде доста солидни подкупи. Когато отишла във вилата, заварила Ибрахим на ръба на истерията. Предишната нощ, докато той е бил на посещение при майка си, някой бе нахлул във вилата, бе претърсил спалнята и кабинета ми и бе отровил Тинин, нашата немска овчарка. Хората на Мосри стягаха обръча около мен. Бях много уплашен, но едновременно с това и страшно ядосан. Как се бяха осмелили да тормозят Ибрахим и след това отново да вандалстват във вилата? Сега повече от всякога бях твърдо решен да браня астрариума от тези главорези.

— Ибрахим разказа ли ти нещо повече за нападението? — попитах аз.

— Трудно можеше да се изкопчи нещо от него, беше толкова нервен. Каза ми обаче, че е уволнил нощната охрана. Беше убеден, че пазачът е бил подкупен.

— По-добре, отколкото да го убият. Сериозни ли са щетите?

— Изпочупили са някои от мебелите. Дрехите и книгите ти бяха разхвърлени из цялата спалня, а на някои места ламперията беше изтръгната от стената. Ибрахим каза да не се показваш поне една седмица и да не ходиш на местата, където те познават. Моля те, обещай ми, че няма да поемаш никакви рискове.

— Обещавам.

Погледнах Рейчъл. Струваше ми се, че бе изминало ужасно много време, откакто рано тази сутрин се бяхме любили. И сега въпреки всичко, за което съжалявах, въпреки чувството ми на вина пред Изабела, въпреки драскотините и синините, получени тази сутрин, споменът, че бяхме правили любов, отекваше във всяка клетка на тялото ми.

 

 

Малко след това Рейчъл си тръгна. Беше си намерила стая в хотел „Сесил“ и се надяваше да успее да изпрати статията си, преди Ню Йорк да се събуди. Само за няколко часа ние с нея се бяхме превърнали в екип, който работеше заедно, и когато си тръгна, се почувствах доста по-самотен и честно казано, по-уплашен. Мирната инициатива на Садат беше заложена на карта, както и много други неща, едно от които беше животът ми. Отговорността, която бях поел, беше прекалено голяма за мен. Астрариумът вече беше заплашил живота на достатъчно много хора. Не можех да въвлека и Рейчъл в тази история, трябваше сам да довърша започнатото. Така щеше да бъде много по-безопасно.

Ибрахим се беше справил идеално с възложената му задача. Освен слънчевите очила ми беше изпратил малко дрехи и бельо, някои от справочниците на Изабела, един бележник, пари, паспорта ми и един нож, който втъкнах в колана си. Освен това ми беше сложил и храна — парче от местното сирене „Домиати“ и един хляб. Чувах как отвън чистачът пее, докато мете улицата. Трябваше да остана в скривалището си за известно време, докато предугадя какъв ще бъде следващият ход на Мосри, а освен това не можех да нося астрариума повече със себе си. Огледах малката стая. В ъгъла беше оставен един манекен, сигурно направен някъде през четирийсетте години. Върху лъскавото му гипсово теме беше поставено черно мърляво тупе. По средата на манекена забелязах тънък като косъм процеп, където двете му части се свързваха. Изглежда на това място можеше да бъде разтворен на две. Реших да скрия астрариума вътре, докато разбера къде трябва да го оставя завинаги.

Както беше увит в плат, астрариумът чудесно се вместваше в кухия манекен.

— Стой тук и не мърдай — усетих се, че казвам на глас, докато сглобявах двете части на манекена.

Застанах до прозореца все още облечен в расото и започнах да ям хляба и сиренето. Купувачи и работници се бяха струпали на улицата, всички искаха да се върнат при семействата си. Точно в този момент покрай бръснарницата минаха няколко възрастни арабки, натрупали покупките си в кошници, които носеха на раменете си. Между тях си пробиваше път млада европейка с черна, дълга до кръста коса. Сърцето ми подскочи, когато я разпознах, беше Изабела. Ако не беше тя самата, то тогава това бе нейна двойничка. Тя вдигна поглед към прозореца, а аз се отдръпнах назад, за да не ме забележи. След миг отново погледнах надолу и този път успях да видя лицето й съвсем ясно. Бях напълно убеден, че това е тя, и макар че здравият разум в мен ми казваше, че не може да бъде истина, всяка клетка от тялото ми крещеше, че това е Изабела. Жената се обърна и започна да си пробива път през тълпата. Отлично познавах тази характерна походка. Без да се замислям за последствията, нахлупих свещеническата шапка на главата си и се спуснах тичешком по стълбите на магазина.

Опитах се да си пробия път през тълпата и да я настигна, но всеки път, когато я приближавах, тя избързваше напред. Водеше ме извън центъра на града, към стария арабски квартал. От време на време успявах да зърна профила й. В полумрака виждах правия й нос и ясно очертаната й брадичка. Тълпата постепенно започна да се разрежда, а старите улици, по които се движехме, ставаха все по-тесни. На мястото на високите осветени сгради и бензиностанции започнаха да се появяват ниски, измазани с кал къщи и лабиринти от тесни пазарски улички. Жената тичаше пред мен, дългата й коса подскачаше по раменете й. Опитвах се да се приближа колкото е възможно по-плътно до нея, но тя се криеше от сянка в сянка и ми се изплъзваше всеки път, когато си мислех, че вече я настигам.

Пред нас се появиха портите на катакомбите в Ком ел-Шугафа, за които отец Карлото ми беше споменал. Извиках й, но жената влезе през една странична врата и изчезна. Последвах я, без да се поколебая.

Въздухът в дъното на централната шахта, която водеше към катакомбите, беше студен и влажен. По варовиковите стени се стичаше влага и аз мислено благодарих на този, който бе поставил електрически крушки на всеки ъгъл. Хвърлих поглед към витата стълба, по която се бях спуснал, и с учудване установих, че се намирам под земята. Имах чувството, че някой ми е направил магия. Как се бях оставил да бъда подмамен на това забравено от бога място?

Завъртях се, вгледах се в сенките, търсех жената, която бях взел за Изабела. Сега със сигурност знаех, че е невъзможно да е тя, но така или иначе нито едно човешко същество не можеше да изчезне толкова бързо. Човек ли бе това или някакво видение, плод на болния ми мозък? Може би чувството за вина от това, че бях прекарал нощта с Рейчъл, и разстроените ми нерви си правеха шега с мен.

Опитах се да призова здравия си разум, който да ме предпазва като щит. Опитвах се да си припомня всички възможни факти, които знаех за катакомбите. Те щяха да ми помогнат да се придвижвам из тях. Знаех, че са от времето на римските императори Домициан и Траян, когато Александрия вече е била римска колония. Мъртвите са били отнасяни в гробниците си през тази централна шахта, която също така е била използвана и за вентилация, когато по време на празници хората са идвали тук, за да почетат своите мъртви близки.

Пред мен се намираше помещението, което се наричаше триклиниум. Това е малка квадратна зала с неподвижно закрепени каменни пейки и маси, изградени специално за тези подземни пикници. Върху студената каменна повърхност на масата са били поставяни смокини, грозде и сирене, а децата и възрастните са се събирали наоколо, пиели са вино и са разправяли анекдоти за починалите си роднини. Помислих си, че това е много по-добре в сравнение с тайната и срама, с които хората от двайсети век са обвили смъртта.

Движенията ми бяха затруднени от дългото расо, затова го свалих и го оставих в една ниша, щях да си го прибера на връщане. Сега, след като вече останах само по джинси и фланелка, ми беше много по-лесно да продължа пътя си. Чух шум зад себе си и бързо се извърнах, готов да се изправя лице в лице с жената. Вместо нея видях един плъх, който бързо се стрелна нанякъде. Добре че взех малкия нож, който бях втъкнал в колана си.

Къде беше тя? Продължих напред. Прескачах внимателно изпочупените плочи на входа на катакомбите. От двете страни на входа имаше по една колона с барелеф върху нея, който изобразяваше Агатодемон — бог от епохата на Птолемеите, изобразяван като двуопашата кобра, за който през втори век се е смятало, че е пазител на Александрия. Едната опашка беше обвита около жезъла на Хермес, който държеше над главата си щита на Персей с изображението на Медузата Горгона върху него. Огледах я внимателно — това беше първият знак. Двойницата на Изабела ме бе завела точно там, където истинската Изабела би искала да бъда. Но защо? Да не би да беше капан?

Потиснах страха си и внимателно навлязох по-навътре в залата, сърцето ми биеше силно. Чудех се дали жената не се крие зад някоя от надгробните каменни статуи, където изчакваше, за да ме нападне.

От двете страни на входа на гробницата имаше по една ниша. В лявата беше поставена статуята на жена, докато в срещуположната имаше статуя на мъж, зловещо застинал в тържествена поза. Имаше нещо злокобно в него, стоейки така неподвластен на времето. По статуите нямаше надписи, но според мен това бяха съпруг и съпруга, чийто брак беше обезсмъртен завинаги. Над входа бе издълбан слънчевият диск на Хор, а от двете му страни се виждаха крилата на императорския сокол. Навсякъде се забелязваше странна смесица от алегории, отразяващи културата на прехода. По онова време аристокрацията трудно е можела да се самоопредели. Искала е да бъде свързана както с миналото на фараоните, така и с елинистичното настояще, а защо не и с бъдещето, принадлежащо на Римската империя, страхувайки се да не обиди никого. Това е било култура на страха, което ме накара да се замисля за диктаторските режими в този район, за принц Маджид и марионетното му управление. Вдигнах глава. Дали Мосри не ме беше проследил? В абсолютния покой се долавяше някакъв шум, като че ли хиляди призрачни крила се движеха в тишината. Реших, че жената сигурно се крие зад някоя от статуите и влязох в гробницата.

Върху стената се виждаха два релефа на Анубис, богът с глава на чакал, покровителстващ изкуството на мумифициране. На единия от релефите, хилещата се глава на чакала беше поставена върху тялото на римски легионер, чийто мускулести крака бяха скрити под кожена престилка. Едната му ръка държеше копие, а другата бе подпряна на щита. Реалистичното изображение на статуята ми се стори много по-зловещо от стилизираната египетска иконография. Тя беше съвсем ясна илюстрация за това как един диктаторски режим може да асимилира местните религиозни вярвания, с цел да укрепи властта си. Струваше ми се, че дочувам дишането на легионера чакал и ниското му ръмжене, предвещаващо насилие.

Потреперих, като че ли духът на мъртвия се носеше в студения въздух в очакване на някаква проява на възхищение от величието на мястото му за вечен покой. Изведнъж усетих, че нещо гъделичка ухото ми. Стреснах се, извърнах се бързо и по лицето ми полепна паяжина. Огромен паяк се настани на бузата ми и усетих сърбеж там, където ме докосваха косматите му краченца. Бързо го бутнах с ръка, той падна на земята и се скри в сенките. Отново ме обгърна потискащата тишина, освен това имах все по-осезаемото чувство, че някой ме наблюдава. Но кой и как можеше да го прави? Опитах се да преодолея паниката и да продължа да се движа напред.

В центъра на гробницата се намираше големият саркофаг. В него бе положено тялото на някаква жена, а стените му бяха украсени с барелефи на цветни гирлянди и глави на Медузата Горгона. Релефът над главата изобразяваше древноегипетски погребален ритуал, балсамираното тяло беше положено върху погребалното ложе. Един жрец на Анубис стоеше до мъртвата жена, а до главата й бе застанал Озирис, богът на отвъдното царство, който носеше на главата си короната на Горен Египет в комбинация с типичните за култа към Озирис щраусови пера. В ръцете си държеше традиционните инсигнии, почетните знаци на фараона.

Протегнах се и докоснах поизтрития от времето релеф на една от Медузите, чийто образ бе поставен тук, за да плаши мародерите, тръгнали да обират гробове. Като че ли в нея бяха въплътени много от женските качества, които харесвах и на които се възхищавах — смелост, любознателност и красиво, интелигентно лице. Но къде бяха другите два знака, които Изабела ми беше посочила — бикът и рибата?

Чух шум от бързи стъпки. Затаих дъх и се притиснах до стената. Неочаквано настъпи тишина. Опитах се да си внуша, че сигурно са били плъхове. Огледах внимателно слабо осветената гробница, нищо не се движеше. Дори лампите по тавана и сенките на статуите бяха неподвижни.

От дясната ми страна имаше един по-малък саркофаг, релефът над който изобразяваше свещения бик Апис и една богиня, която бе протегнала крилете си, за да го пази. Значи тук беше и вторият символ. Оставаше да намеря и последния — рибата, свещеният знак на първите християни.

Точно в този момент чух шепота на гласове, които идваха откъм централната шахта. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите, като затворена в кафез птичка. Отдръпнах се от светлината, докоснах с пръсти ножа в колана си. Скрих се в нишата зад една от статуите, стъпките се чуваха все по-близо, като че ли група хора идваше право към мен. Краката им се движеха в ритъм, сякаш изпълняваха някакъв ритуал, а мирисът на тамян ставаше все по-силен. Идваха право към погребалната зала, в която се намирах.

Затаих дъх. Стъпките спряха на сантиметри от мен, дочух някакво стържене като на камък в камък. След това по звука разбрах, че тръгват надолу. Всяка следваща стъпка се чуваше все по-слабо, струваше ми се, че хората изчезват под земята. Стоях като парализиран, прилепил гръб до влажния камък. Опитах се да събера целия си разум, издишах безшумно и погледнах навън. За своя най-голяма изненада видях фигурата на последния човек от групата. Беше облечен в надиплена церемониална тога на древноегипетски жрец и носеше пламтяща факла в ръка. Но най-изумителното беше маската на ибис, която беше сложил на лицето си. Знаех, че тя изобразява бога на познанието Тот, извитият му клюн беше символ на полумесеца.

Фигурата изчезна в един отвор в каменния под. Шумът, който бях чул, е бил предизвикан от отместването на капака. Любопитството надделя над страха ми, но когато направих крачка напред, за да мога да виждам по-добре, подритнах едно малко камъче. Дочул шума, Тот се извърна бързо, птичата глава впери поглед към мен. Отдръпнах се назад в скривалището си, стараех се да не дишам, с цялата си воля исках Тот да продължи напред.