Дж. Р. Уорд
Единствена любов (70)

66.

Джон тръгна след Хекс в мига, когато тя се отдели от групата и се затича. Не му допадаха нито независимите й действия, нито посоката, в която пое… Беше се насочила към уличка, за която никой не знаеше дали има изход или завършва с тухлена стена.

Той я настигна и хвана ръката й, за да привлече вниманието й. Това обаче, не доведе до нищо. Тя не спря.

— Къде отиваш? — опита се да изпише той, но това беше трудна задача, ако успоредно с това се налага да препускаш с всички сили, а събеседникът ти те пренебрегва… Би подсвирнал, но това можеше да бъде игнорирано прекалено лесно. Опита се отново да я хване за ръката, но тя го отблъсна, устремена към целта си, която той нито можеше да види, нито да почувства. Накрая просто скочи пред нея и препречи пътя й, после я принуди да погледне ръцете му.

— Къде отиваш, по дяволите?

— Усещам го… Леш… Наблизо е.

Джон посегна към кинжала си и произнесе с устни:

— Къде?

Тя го заобиколи и възобнови преследването си, а той я последва с Тор зад гърба си. Когато останалите понечиха да се присъединят към тях, Джон поклати глава и направи жест с ръка да останат по местата си. Допълнително подкрепление на бойното поле беше мъдър ход, но в тази ситуация прекалено много оръжия нямаше да са от полза. Той щеше да извлече Леш от дупката му и последното, от което се нуждаеше, бяха още пръсти, готови да натиснат спусъка към жертва, която му принадлежеше.

Тор го разбираше отлично. Интуицията му подсказваше много ясно защо той трябва да отмъсти за своята жена. Налагаше се и Куин да дойде. Но това беше всичко, на чаеното му парти нямаше място за повече чашки и чинийки.

Джон се придържаше близо до Хекс… която очевидно бе постъпила умно, избирайки уличката, по която да поеме. Вместо да ги отведе до задънен край, неравната пътека обикаляше между други празни складове и водеше към реката. Той знаеше, че вече са наистина близо до водата, защото до ноздрите му достигаше миризмата на мъртва риба и водорасли, а въздухът ставаше все по-хладен.

Откриха черния мерцедес, паркиран пред един противопожарен кран. Седанът вонеше на лесъри и докато Хекс се озърташе наоколо, чудейки се накъде да поеме, Джон не беше в настроение да чака. Сви дланта си в юмрук и удари предното стъкло. Алармата се задейства, а той хвърли поглед вътре. По волана имаше мазни следи, а кремавите кожени седалки бяха осеяни с петна… Беше повече от сигурен, че онези с цвят на мастило са от лесърска кръв… А ръждивокафявите бяха от човешка. Боже, задната седалка изглеждаше, сякаш бе атакувана от обезумяла котка. Драскотините бяха толкова дълбоки, че на места се показваше пълнежът.

Джон се намръщи, припомняйки си дните им в тренировъчния център. Леш винаги беше безкрайно придирчив към всичко, свързано с него — от дрехите, в които се обличаше, до начина, по който подреждаше шкафчето си.

Може би това не беше неговата кола.

— Неговата е — заяви Хекс с длани, опрени в капака. — Подушвам го навсякъде. Двигателят още е топъл. Обаче не знам къде е той.

Джон се озъби при мисълта, че нещастникът е бил толкова близо до жена му, та тя разпознаваше миризмата му. Проклет кучи син. Гневът беше на път да го завладее, но Тор го хвана за тила и го разтърси.

— Дишай дълбоко.

— Трябва да е някъде наоколо… — Хекс се загледа към сградата, намираща се пред тях и после хвърли поглед към уличката, от която бяха дошли.

Джон почувства болка в лявата си ръка и я вдигна към лицето си. Беше стиснал толкова здраво кинжала, че дръжката му проскърцваше в знак на протест.

Погледна към Тор.

— Ще ти падне в ръцете — прошепна братът. — Не се тревожи.

 

 

Леш донякъде очакваше, че хората на Бенлоиз може да пробват да му изиграят някой номер. Деляха го около десет метра от двете дебеловрати горили и всички бяха напрегнати.

Докато ги оглеждаше, искрено се надяваше да се опитат. Щяха да бъдат наистина отлично попълнение към увеличаващата му се колекция… Познаваха занаята и очевидно Бенлоиз им плащаше добре. Металните куфарчета в ръцете им очевидно бяха добре натъпкани, но хората се държаха хладнокръвно и спокойно.

Бяха въоръжени до зъби.

Също както и Леш. Но щеше да се чувства много по-спокоен, когато от него останеше по-малка част, където да бъде прострелян. Сянката със сигурност беше по-добра от плътта.

— Ето картините, господине — каза мъжът отляво и посочи куфарчетата.

А, да, това беше онзи, който беше наблюдавал сценката с Бенлоиз. Това обясняваше любезното му поведение.

— Да видим какво сте ми донесли — промърмори Леш, като не отместваше дулото на четирийсеткалибровото си оръжие. — Движете се спокойно и да ви виждам ръцете.

Двамата дружно се заеха да покажат съдържанието бързо и ефикасно, и резултатът бе удовлетворителен.

Леш кимна.

— Оставете стоката. И си вървете.

Хората демонстрираха изключително послушание — оставиха наркотиците, оттеглиха се заднешком, а после си тръгнаха забързано, като държаха ръце встрани от телата си.

Веднага щом завиха зад ъгъла и ехото от стъпките им започнала заглъхва, Леш отиде при куфарчетата и протегна призрачните си ръце към тях. Дръжките им застанаха в нужната позиция и куфарчетата се вдигнаха над асфалта, за да се наместят в ръцете му… Звук от аларма на кола го накара да обърне глава. Пронизителният вой идваше откъм алеята, където беше оставил мерцедеса си.

Проклети човешки отрепки…

Изведнъж Леш се намръщи, а инстинктите му се изостриха и той успя да локализира онази, която му бяха отнели.

Тя беше тук.

Хекс… Неговата Хекс беше тук.

Малкото, останало у него от вампирската му природа, накара чувството му за собственост да се разбушува. Почувства как тялото му вибрира и краката му биват освободени от тежестта му. Той се понесе над асфалта, без да стъпва, подобно на вятър, движен със силата на мисълта. По-бързо. По-бързо… Зави зад ъгъла и я видя. Тя стоеше до колата му и изглеждаше изключително сексапилна в кожените си панталони и якето. В мига, когато той се появи, тя се обърна към него, като че я беше повикал. Макар върху нея да не падаше директно осветление, Хекс сияеше. Светлините, идващи от града, се събираха върху тялото й, сякаш обаянието й ги привличаше. Тя беше една готина кучка, особено когато бе настроена на вълна за бой и Леш почувства трепет в празнината между бедрата си, а ръката му се плъзна надолу.

Нещо там беше твърдо. Зад ципа му имаше нещо и то беше готово за нея.

Приливът на адреналин му подейства по-добре от кокаина и той си представи колко забавно би било да я обладае пред публика. Членът му се беше завърнал под една или друга форма, а това означаваше, че е обратно в играта… Точно навреме.

Когато тя срещна погледа му, той намали темпото и огледа останалите присъстващи. Един от братята — Тормент. Куин — онази нещастна генетична грешка. И Джон Матю.

Идеалната публика. Прекрасно.

Леш се наведе и остави куфарчетата на земята. Идиотите, които я придружаваха, бяха заети да вадят всякакви видове огнестрелни оръжия… но не и неговата Хекс. Не, тя беше над това.

— Здравей, скъпа — рече той. — Липсвах ли ти?

Някой нададе ръмжене, подобно на ротвайлер, но какво значение имаше. Сега, когато бе привлякъл вниманието на всички, щеше да се наслади на излизането си на сцената. Свали качулката на дъждобрана от главата си със силата на волята и вдигна призрачните си ръце, за да развие черните ленти от лицето си и да разкрие истинската си същност.

— Мили боже… — промърмори Куин. — Приличаш на теста с мастилените петна^[1].

Леш не го удостои с отговор главно защото го беше грижа единствено за жената, облечена в кожа. Очевидно тя не беше очаквала неговата трансформация и се отдръпна ужасено. По-добре от целувка и прегръдка. Да я отвращава беше също така хубаво, както да я възбужда… И когато си я върнеше и организираше за двама им малък меден месец, щеше да е още по-забавно. Леш се усмихна и заговори с новия си подобрен глас.

— Имам големи планове за нас двамата, кучко. Ти, разбира се, ще трябва да ме молиш за…

Проклетата жена изчезна.

Във въздуха.

В един миг стоеше до колата, а в следващия на мястото нямаше нищо друго освен въздух. Все още беше наоколо обаче. Можеше да я почувства, само не можеше да я види…

Първият изстрел се чу някъде зад гърба му и го уцели в рамото… Или по-точно не го направи… Дъждобранът беше разкъсан и висеше като парцал на мястото, но липсващата плът под него нямаше как да пострада… И всичко, което почувства, беше само някакво странно смъдене.

Прекрасно. Иначе можеше да боли.

Той обърна глава, без да се впечатлява ни най-малко от това, колко предвидима беше тя и колко зле се беше прицелила. Но се оказа, че не Хекс беше стреляла. Момчетата на Бенлоиз се бяха върнали с подкрепление и добре, че не умееха да стрелят точно. Последния път, когато беше проверил, гръдният му кош все още беше от плът и кръв, така че няколко сантиметра по-надолу и към центъра и можеше да се сдобие с решето вместо сърце. Вбесен, заради проклетия кураж на наркодилърите, Леш призова огнено кълбо върху дланта си. Засили се и запрати енергийната топка към копелетата и тя избухна в грандиозен фойерверк, като освети телата им, отхвърлени настрани от ударната вълна, в типичен манга стил.

През това време вече бяха пристигнали още братя и всички започнаха да стрелят с всевъзможни оръжия… което не беше кой знае какво, докато Леш не беше уцелен в бедрото, а болката прониза цялото му тяло и накара сърцето му да подскочи. Изруга и падна на една страна, а очите му заоглеждаха уличката.

Джон Матю беше единственият, който не се прикриваше. Братята бяха приклекнали зад мерцедеса, а момчетата на Бенлоиз се бяха затътрили зад ръждясалото купе на някакъв джип.

Но Джон Матю беше заковал крака в земята, а ръцете му бяха спуснати от двете страни на тялото. Нещастникът се беше изложил на показ като отлична мишена. Чак да ти стане скучно. Леш призова ново кълбо енергия в дланта си и изкрещя:

— По този начин се убиваш сам, все едно си опрял дуло в главата си, смотаняко.

Джон тръгна към него, обгърнат от студена вълна, и оголи кучешките си зъби.

За миг Леш почувства как целият настръхва заради напрежението. Нещо не беше наред. Никой с мозък в главата си не би предприел подобно действие.

Това беше истинско самоубийство.