Дж. Р. Уорд
Единствена любов (61)

57.

На втория етаж в къщата на Елиаху Ратбун, Грег Уин се опитваше да отвори с два пръста вратата на стаята, която вече обитаваха двамата с Холи, като се молеше искрено да не изпусне горещото кафе в краката си. Той лично беше напълнил двете чаши с напитката, приготвена от него с кафеварката за гости на една помощна масичка в дневната.

Така че само Бог знаеше какъв вкус имаше.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Холи, вдигнала поглед от лаптопа.

— Не. — Той ритна вратата, за да я затвори, и се запъти към леглото. — Справих се.

— Толкова си мил.

— Почакай първо да го опиташ… Наложи се да импровизирам с твоето — каза той и й подаде чашата със светлокафява течност. — Нямаха пълномаслено мляко, каквото поръча вчера на закуска. Така че отидох в кухнята и взех полуобезмаслено и сметана и ги смесих, като се опитах да докарам цвета. — Той кимна към монитора. — Какво мислиш за кадрите?

Холи погледна надолу към чашата, която държеше над клавиатурата. Беше се изтегнала на леглото, с гръб, облегнат на рамката, анализирайки данните, които се бяха превърнали в негова фиксидея… Изглеждаше толкова секси и съсредоточена.

А също и изпълнена с недоверие към онова, което й бе дал.

— Виж — каза той. — Просто го опитай… Ако е толкова лошо, ще събудя проклетия иконом.

— О, не в това е проблемът. — Тя наведе русата си глава и той я чу как отпива. Последвалият стон на задоволство надмина надеждите му. — Идеално.

Грег заобиколи леглото и седна върху завивката до нея. Отпи от собствената си чаша и реши, че ако се случеше нещо с кариерата му в телевизията, можеше да се преквалифицира в барман.

— Е… Хайде, кажи ми, какво мислиш за кадрите?

Той кимна към монитора и онова, което вървеше на него в този момент. Беше запис от предишната нощ, в който един силует преминаваше през дневната и се запътваше към входната врата. Можеше да е някой огладнял гост, станал за среднощна закуска, както беше постъпил самият Грег… ако се пренебрегнеше факта, че фигурата се беше дематериализирала през дървената плоскост. Просто беше изчезнала.

Беше същата сянка, заснета пред спалнята й първата вечер. Не че му допадаше да мисли за този случай. Или пък за нейния сън.

— Не си обработвал записа, нали? — попита Холи.

— Не.

— Боже…

— Знам. И докато бях долу, получих имейл. Всички са полудели по пилотните кадри… Сега само трябва да се молим това нещо да се появи след една седмица, когато ще излъчваме на живо. Сигурна ли си, че кафето ти е добро?

— О, да… Невероятно е. — Холи му хвърли поглед над ръба на чашата. — Преди никога не съм те виждала такъв.

Грег се облегна на възглавницата и не можеше да не се съгласи с нея. Беше трудно да каже какво се бе променило. Нещо вътре в него обаче беше различно.

Холи отпи отново.

— Наистина изглеждаш различен.

Той не беше сигурен какво да отговори и реши да се придържа към служебните въпроси.

— Никога не съм вярвал, че духовете наистина съществуват.

— Наистина ли?

— Да. Съвсем наясно си колко пъти съм нагласявал нещата. Но в тази къща… Казвам ти, тук има нещо и бих дал всичко, за да се кача на третия етаж. Сънувах някакъв откачен сън как отивам там… — Внезапно главоболие прекъсна потока на мислите му, той потърка слепоочията си и реши, че е преуморил очите си, защото бе прекарал последните седемдесет и два часа пред компютъра. — На тавана става нещо, повярвай ми.

— Икономът каза, че е забранено да се качваме.

— Да.

И той не искаше да го дразни прекалено. Имаха толкова много добър материал. Не им беше нужен още… И нямаше смисъл да проиграват шанса си. Последното, от което се нуждаеха, бе да обтегнат отношенията си с управата на хотела толкова скоро преди датата на живото предаване.

А и беше повече от ясно, че съвършеният иконом не ги харесваше.

— Ето, нека ти покажа отново… Тази част наистина ме поразява. — Грег се протегна и пусна файла отначало, за да видят отново как фигурата изчезва през масивната врата. — Това е направо невероятно, нали? Искам да кажа… Някога очаквала ли си да видиш нещо такова?

— Не, не съм.

Нещо в звученето на гласа й го накара да обърне глава. Холи се взираше в него, а не в екрана и притискаше чашата до сърцето си.

— Какво? — попита той и погледна да провери дали не беше разлял кафе върху ризата си.

— Всъщност става дума за кафето.

— Лош остатъчен вкус ли?

— Не, ни най-малко. — Тя се засмя леко и отпи още една глътка. — Никога не съм мислила, че помниш как пия кафето си, а още по-малко, че би си направил труда да ми го приготвиш. И преди никога не си ме питал за мнението ми по служебните дела.

Боже… Беше напълно права.

Тя вдигна рамене.

— И трябва да призная, че не съм изненадана, задето никога не си вярвал в онова, което вършим. Радвам се, че това се промени.

Неспособен да издържи погледа й, Грег вдигна очи и погледна към прозореца в далечния край на стаята. Меките отблясъци на луната на фона на тъмното нощно небе бяха едва видими през дантелените завеси.

Холи се покашля.

— Съжалявам, ако те карам да се чувстваш неловко.

— О… Да… Не. — Той се протегна и хвана свободната й ръка, като я стисна леко. — Чуй ме. Има нещо, което искам да знаеш. — Той почувства как тя се напрегна… А това ги правеше двама. Изведнъж той също се почувства притеснен.

Грег прочисти гърлото си в напрегнатата тишина.

— Боядисвам си косата.

Последва пауза… Или поне от негова страна. Защото Холи избухна в смях, онзи весел и палав кикот, предизвикан от чувство на облекчение. Наведе се към него и прекара пръсти през черните му кичури.

— Наистина ли?

— Слепоочията ми са прошарени. Сериозно прошарени. Започнах да го правя около година преди да те срещна… В Холивуд трябва да се поддържаш млад.

— Къде го правиш? Защото никога нямаш поникнали корени.

Той изруга, стана от леглото и отиде до куфара си. Зарови из него и извади една кутийка.

— Боя за мъже. Правя го сам. Не искам да бъда заловен в някой салон.

Холи му се усмихна така широко, че около очите й се образуваха бръчици. И най-неочаквано на него те му допаднаха. Придаваха характер на красивото й лице.

Погледна надолу към кутията. Докато се взираше в снимката на модела, му хрумнаха какви ли не истини, безспорни истини, които не можеш да отречеш.

— Знаеш ли какво, мразя тениските на Ед Харди. Могат направо да те ослепят. Изтърканите джинси ме влудяват… И мокасините с тъпи носове, които нося, са неудобни за краката ми. Уморих се да подозирам всеки и да работя за пари, които харча, за да си купя нещо преди всички други, а то да излиза от мода след по-малко от година. — Той хвърли кутията с боя обратно в куфара си и му стана приятно, че вече не трябва да се крие пред нея. — А що се отнася до файловете в този компютър, това са първите, които не са обработвани нито от мен, нито от Стан. Явно вече от прекалено дълго време работя в бранш, изпълнен с лъжи и измама. Единственото реално нещо в него са парите. И знаеш ли какво? Не съм сигурен, че това все още ми харесва.

Той се върна на леглото, а Холи допи кафето си, остави компютъра и чашата настрани и се притисна към гърдите му. Най-прекрасното одеяло, което някога го беше докосвало.

— И какво би искал да вършиш оттук нататък? — попита тя.

— Не знам. Не и това. Оттеглям се от преследването на духове. Дойде ми до гуша от продуцентската работа. — Погледна надолу към русата й коса и не можа да не се усмихне. — Ти си единствената, която знае, че съм побелял дъртак. — И той имаше странното усещане, че тайната му ще бъде запазена.

— За мен няма значение. — Тя погали гърдите му. — За теб също не би трябвало да има значение.

— Как така никога не съм знаел, че си толкова умна?

Смехът й отекна в собствения му гръден кош.

— Може би защото ти си бил глупав.

Грег отметна глава назад и се засмя с пълно гърло.

— Да, може би. — Той целуна слепоочието й. — Може би… Определено е така. Но вече приключих с това.

Боже… Той все още не беше сигурен какво точно се беше променило. Е, всичко… Но конкретната причина не беше ясна. Имаше чувството, че някой го беше вкарал в правия път, но не можеше да си спомни кой, кога или къде. Очите му се насочиха към компютъра и той се замисли за неясния призрак. По някаква причина в съзнанието му изникна празна стая на третия етаж на къщата… и огромен мъж, седнал на стол, а светлината от лампата осветява само коленете и ботушите му.

И после мъжът се навежда напред… Под светлината… Болката в главата на Грег го накара да си помисли, че някой забива в слепоочията му ледени шипове.

— Добре ли си? — попита Холи и седна. — Пак ли главата?

Той кимна и образите пред очите му се размазаха, а в стомаха си имаше усещане като от изпито развалено мляко.

— Да. Сигурно имам нужда от нови очила. Вероятно бифокални… Дявол да го вземе.

Холи погали косата му и докато се взираше в очите му, болката се изпари и той почувства нещо странно в гърдите си. „Нима е щастие?“, почуди се той. Да. Това трябваше да е. Защото през живота си на възрастен беше преминал през целия диапазон от емоции… И никога не се беше чувствал по този начин. Цялостен. Завършен. В покой.

— Холи, ти си нещо много повече, отколкото си мислех — прошепна той и погали лицето й.

Прекрасните й очи се навлажниха и тя каза:

— А ти се превърна във всичко, което съм желала да бъдеш.

— Е, не се ли оказа това шоуто на живота ни? — Той я целуна продължително. — И аз имам съвършения финал за него.

— Така ли?

Грег кимна и притисна устни към ухото й. После нежно прошепна:

— Обичам те.

За първи път произнасяше тези думи… и всъщност ги мислеше.

От устните й се откъсна:

— И аз те обичам.

Той продължи да я целува. И имаше чувството, че дължи този момент на призрака. Оказа се, че неговият Купидон представлява огромна сянка с грубиянско поведение. Която не съществуваше в „реалния“ свят.

Но пък… и по-странни неща бяха събирали хората, нали така? И онова, което наистина имаше значение, беше, че историята им имаше щастлив завършек. Начинът, по който го бяха постигнали, не беше от значение.

А и сега можеше да престане с боядисването на косата си. Да, животът беше хубав. Особено когато спреш да помпаш егото си с такава сила… И имаш в леглото си подходящата жена. Този път нямаше да остави Холи да си тръгне.

И щеше да се грижи за нея, както бе редно и както тя заслужаваше… Завинаги. Тази дума му звучеше чудесно.