Дж. Р. Уорд
Единствена любов (57)

53.

Леш се събуди с лице на земята, а някой преравяше джобовете му. Опита да се завърти, но нещо притисна здраво тила му и го задържа на място.

Длан. Човешка длан.

— Вземи ключа от колата! — просъска някой вляво от него. Бяха двама. Двама души, които воняха на дим от трева и застояла пот.

Когато ръката, претърсваща джобовете му, се прехвърли от другата му страна, Леш сграбчи мъжа за китката и с едно завъртане, последвано от скок, си размениха местата с копелето, опитващо се да го обере.

Мъжът зяпна от изненада, а Леш оголи зъби, нахвърли се върху жертвата си, захапа румената му буза и я отдели от костта. Изплю я бързо встрани и после прегриза гърлото на нещастника. Вик. Онзи, дал нареждането за ключовете, нададе отчаян вик… На който бързо беше сложен край, тъй като Леш извади ножа си, метна го по бягащия автокрадец и го заби точно в средата между плешките му. Кучият син се строполи на земята, а Леш сви дланта си в юмрук и удари по слепоочието мъжа, който го беше възседнал по-рано.

След като заплахата беше неутрализирана, Леш се олюля и се строполи на една страна, за да повърне отново. Не се намираше в най-прекрасното си състояние… Особено като се имаше предвид, че онзи, когото беше уцелил с ножа си, запълзя пъшкайки, очевидно решен да се измъкне. Леш си наложи да се изправи и се затътри към него. Надвеси се над наркомана, натисна задника му с крак и измъкна ножа си от тялото му. После го изрита, за да го обърне по гръб и вдигна ръка… Точно се канеше да забие острието в гърдите му, когато осъзна, че копелето е сложено доста добре. Тялото му беше изключително мускулесто. Ако се съдеше по трескавия му поглед, очевидно се друсаше, но беше достатъчно млад и последствията от зависимостта му още не бяха засегнали тялото му. Не беше ли това щастливата нощ на кучия син? Благодарение на хубавото си тяло, от труп той току-що се беше издигнал до лабораторен плъх.

Вместо да го наръга в сърцето, Леш преряза китките му и проби югуларната му вена. Червената кръв започна да се стича на земята, а мъжът запъшка. Леш погледна към колата си и тя му се стори отдалечена на километри.

Имаше нужда от сили. Имаше нужда…

Бинго.

Докато кръвта се отцеждаше от вените на типа, Леш се довлече до мерцедеса, отвори багажника и вдигна постелката на дъното. Панелът, покриващ нишата за резервната гума, обикновено се отместваше лесно. Хайде, събуди се.

Пакетът с килограм кокаин трябваше да бъде разфасован за улична продажба още преди дни, но после светът се беше объркал и той беше останал именно там, където господин Д. го беше поставил.

Леш обърса ножа в панталона си и проби пакета в ъгъла, а после пъхна вътре върха на острието. Засмърка прашеца директно от стоманената повърхност, първо с дясната, а после с лявата от несъществуващите си ноздри.

За по-голяма сигурност повтори упражнението.

И… после още веднъж.

Подсмръкна няколко пъти, за да задържи кокаина на мястото му, а завладелият го прилив на енергия наистина му помогна да се изправи на крака въпреки повръщането и припадъка. Защо имаше такива проблеми беше истинска загадка… Може би причината беше в кръвта на онази отрепка или се дължеше на промяната в биохимията на Леш. При всички случаи белият прашец в багажника щеше да му е нужен, докато нещата се стабилизираха.

Определено му действаше добре. Чувстваше се чудесно.

След като скри запасите си обратно в нишата, той се върна при наркомана. Студът забавяше изтичането на кръвта, а да чака тук, докато нещастникът кървеше, не беше особено умна идея, колкото и добре да бяха скрити под моста. Възползвайки се от значителния прилив на сили, той отиде до онзи, с когото се беше държал като Ханибал Лектър, разпра мърлявото му яке и накъса тениската му на ленти, подходящи за превръзки.

Майната му на баща му.

Майната му на онова малко лайно.

Той щеше да си създаде собствена армия. Като започнеше с този пристрастен към наркотиците здравеняк.

Не му отне много време да превърже раните на мъжа, а после го вдигна и го хвърли в багажника с цялата грижливост, която някой таксиметров шофьор би проявил към евтин куфар.

Подкара колата и излезе изпод моста, а очите му не спираха да се стрелкат наоколо. Но дявол да го вземе… Всяка кола, която виждаше, и по страничните пътища, и по магистралата, всички до една бяха автомобили на колдуелската полиция без обозначителни знаци.

Беше абсолютно сигурен в това. Всички бяха полицаи. Хора със значки, хвърлящи погледи към колата му. Полиция… Колдуелската полиция…

По пътя към ранчото премина през всички светофари на червено и когато се налагаше да натисне спирачка, се взираше право напред, като се молеше полицаите пред него и зад гърба му да не усетят умиращия в багажника му и наркотиците.

Щеше да му коства прекалено много усилия да се справи със ситуацията, ако бъдеше спрян. Най-сетне бе дошъл на себе си, всеки удар на сърцето му пращаше кокаина да препуска с подковани обувки към мозъка му, създавайки какофония от творческо вдъхновение…

Момент. За какво беше мислил?

Какво значение имаше? Из съзнанието му кръжаха неясни мисли, заформяха се планове и после се разпадаха. Но всяко хрумване беше гениално. Бенлоиз. Трябваше да се добере до Бенлоиз и да възстанови контактите си с него. Да създаде повече собствени лесъри. Да открие онзи малък мухльо, да го наръга и да го прати обратно при Омега.

Да отмъсти на баща си.

Да чука отново Хекс.

Да се върне обратно във фермерската къща и да се бие с братята.

Пари, пари, пари… нужни му бяха пари.

Докато минаваше покрай един от парковете на Колдуел, кракът му отпусна леко газта. В началото не беше сигурен дали наистина виждаше онова, което си мислеше, че вижда… Или може би съзнанието му деформираше реалността заради действието на кокаина. Но не…

Случващото се сред сенките в близост до шадравана, му предлагаше неочаквана възможност, каквато той беше планирал сам да създаде.

Спря мерцедеса на едно от платените паркоместа, изключи двигателя и извади ножа си. Докато заобикаляше колата, донякъде осъзнаваше, че не разсъждава трезво, но въздействието на кокаина беше наистина приятно.

 

 

Джон Матю прие форма сред групичка дървета и храсти заедно с Хекс, Куин, Бъч, Ви и Рейдж. Запуснатата къща пред тях, обградена с жълта полицейска лента, изглеждаше като излязла от сериала „Закон и ред“.

Макар че дори при съвършена операторска работа, човек не би успял да добие точна представа за мястото на престъплението, освен ако към телевизора нямаше монтиран сензор за миризма. Въпреки че се намираха на няколкостотин метра от къщата, вонята на кръв беше така силна, че спираше дъха. За да проверят максимално цялата информация, свързана с Леш, братята се бяха разделили на две групи — другите се бяха насочили към адреса, отговарящ на регистрационния номер на лъскавата хонда „Сивик“. Трез и Ай Ем току-що си бяха тръгнали, за да се заемат със собствените си дела, но бяха готови да се върнат, ако ги повикаха. И по думите им, откакто Хекс си беше тръгнала, нямаше кой знае какво за докладване, освен че детектив Де ла Крус се беше върнал, беше прекарал в къщата около час и си беше тръгнал.

Джон огледа сцената пред себе си, като се фокусираше повече върху сенките, отколкото върху предметите, осветени от изгрялата луна. После затвори очи и освободи инстинктите си, като пусна на воля онзи невидим сензор, намиращ се в центъра на гърдите му. В моменти като този не знаеше защо върши това, което вършеше. Завладяваше го някакъв импулс и убедеността, че го е правил и преди… при това успешно… беше така силна, че не можеше да я пренебрегне.

Да… Можеше да усети, че става нещо… Вътре в къщата имаше духове. И това със сигурност му напомняше за усещането в онази зловеща спалня, където се беше доближил толкова много до Хекс, но в същото време бяха толкова далече един от друг. Бе доловил присъствието й, но беше блокиран и не бе успял да направи връзката.

— Телата са там вътре — каза Хекс. — Просто не можем да ги видим или да се доберем до тях. Но ви казвам, че са вътре.

— Тогава да не се мотаем повече отвън — отговори Ви и се дематериализира.

Рейдж го последва, озовавайки се право в къщата, докато на Бъч му бяха нужни повече усилия, за да се присъедини към тях. Закрачи бързо по неподдържаната морава с изваден пистолет, притиснат до бедрото му. Погледна през прозореца, докато чакаше Ви да му отвори задната врата.

— Ще влезеш ли? — попита Хекс.

Джон започна да изписва знаците внимателно, за да й даде възможност да ги разчете.

— Ти вече докладва какво има вътре. По-любопитен съм кой ще се появи пред входната врата.

— Съгласна съм.

Един по един братята се върнаха. Ви заговори тихо:

— Ако приемем, че Леш не се опитва просто да ни демонстрира колко много са новоприетите лесъри и ако допуснем, че Хекс е права…

— Няма какво да допускаме… — тросна се тя. — Права съм.

— … значи, който е причинил това на нещастните мръсници, ще се върне.

— Благодаря, Шерлок.

Ви й отправи гневен поглед.

— Ще бъдеш ли така добра да се държиш малко по-прилично, сладурче?

Джон се напрегна и си помисли, че колкото и да обичаше брата, никак не одобряваше тона му.

Хекс очевидно беше на същото мнение.

— Наречи ме „сладурче“ още веднъж и това ще е последната дума, излязла от устата ти…

— Не ме заплашвай, ела…

Бъч доближи Ви в гръб и запуши устата му с длан, а Джон хвана ръката на Хекс и я принуди да се успокои, докато гледаше към брата. Никога не беше разбирал враждебността помежду им, макар че тя съществуваше открай време…

Намръщи се. След кратката свада Бъч се беше втренчил в земята. Хекс се беше съсредоточила върху едно дърво над рамото на Ви, а Ви ръмжеше и се взираше в ноктите на ръката си.

Тук ставаше нещо.

О… боже.

Ви нямаше причина да не харесва Хекс… В действителност тя беше точно от типа жени, които обикновено уважаваше. Освен ако, разбира се, тя не е имала нещо с Бъч. Беше известно, че Ви беше обсебен от най-добрия си приятел и не проявяваше ревност единствено към неговата шелан.

Джон сложи край на разсъжденията си. Нямаше нужда да научава повече. Бъч беше сто процента верен на своята Мариса, така че дори нещо да се беше случило с Хекс… то е било преди цяла вечност. Вероятно преди Джон изобщо да я беше срещнал… Или докато е бил претранс.

Но всичко това бе минало. А и не би трябвало да…

Мисловният му поток милостиво беше прекъснат от приближаването на кола. Вниманието на всички мигом се насочи към автомобила, който изглеждаше като тоалета мечта на някое дванайсетгодишно момиченце. В средата на осемдесетте.

Сиво, яркожълто и отровно розово. Наистина ли някой смяташе, че това е красиво? Ако зад волана седеше лесър, Джон имаше още една причина да го унищожи.

— Това е модифицираната хонда — прошепна Хекс.

Изведнъж наоколо настъпи някаква промяна, сякаш отгоре им беше спуснато покривало. За щастие видимостта отслабна само за миг, после отново всичко се проясни.

— Спуснах мис — заяви Ви. — Ама че загубеняк. Тази кола е прекалено лъскава за такъв район.

— Кола? — изсумтя Рейдж. — Моля те. Това е шевна машина с прикрепени спойлери. Моят понтиак ще я накара да му диша прахта дори ако потегля от четвърта.

Чу се странен шум и Джон погледна назад. Както и тримата братя.

— Какво? — Хекс се наежи и скръсти ръце пред гърдите си. — Аз умея да се смея. А това е… наистина е смешно.

Рейдж се ухили.

— Винаги съм те харесвал.

Шевната машина отмина къщата и после се върна обратно… Само за да обърне отново и за трети път да мине покрай къщата.

— Това започва да ми доскучава. — Рейдж местеше тежестта си от крак на крак, а очите му блестяха в неоновосин цвят… което означаваше, че звярът в него ставаше все по-раздразнен. А това никога не вещаеше нещо добро. — Защо не му украся капака и не извлека копелето с главата напред през стъклото?

— По-добре да действаме спокойно и да му заложим капан — промърмори Хекс, а в главата на Джон се въртеше абсолютно същата мисъл.

Намиращият се зад волана може и да е имал пристъп на далтонизъм, когато е боядисвал колата, но едва ли беше пълен кретен. Той отново подмина къщата и пет минути по-късно, точно когато личността на Рейдж беше вече напълно раздвоена, се появи, крачейки гордо откъм царевичната нива отзад.

— Това хлапе е същински пор — промърмори Рейдж. — Хитър дребен пор.

Абсолютно вярно, но въпросният пор водеше двама придружители с такива размери, че едва ли биха се побрали в колата му. Очевидно се бяха срещнали някъде, където бяха оставили и колата.

И действаха внимателно. Не бързаха и оглеждаха съсредоточено полето, къщата и гората. Но благодарение на Ви, когато погледнеха към стволовете на дърветата, сред които се намираха те, очите им нямаше да видят нищо друго освен заобикалящия ги пейзаж. Мисът, разпръснат от Вишъс, беше оптическа измама, която ефективно обгръщаше с мъгла терена, по който се движеше противникът им. Тримата вървяха към задната врата на къщата, а студената твърда земя хрущеше под ботушите им. Малко по-късно се чу шум от счупено стъкло.

Джон изписа, без да се обръща конкретно към някого:

— Ще се приближа.

— Почакай…

Гласът на Вишъс не разколеба Джон ни най-малко, нито пък ругатнята, последвала дематериализирането му, което го отведе до самата къща. А това означаваше, че той беше първият, зърнал телата, когато те станаха видими.

В мига, когато порът се промъкна през прозореца на кухнята, къщата се разтресе и… вътре стана като във филм на ужасите.

По пода на дневната, коридора и трапезарията имаше около двайсет мъже, подредени в редица, с глави, сочещи към задната част на къщата. Кукли. Гротескни голи кукли със следи от черна бълвоч по лицата и леко потръпващи крайници. Джон почувства, че Хекс и останалите приеха форма зад гърба му до прозореца, точно когато порът се сблъска с гледката.

— Проклети задници! — изкрещя хлапето, докато се озърташе. — Да!

Триумфиращият му пронизителен смях граничеше с истерия… което при други обстоятелства щеше да е обезпокоително, но в случая той беше заобиколен от кръв и вътрешности. Така че невъздържаният му кикот беше в реда на нещата, просто досадно клише.

Но същото важеше и за колата му.

— Вие сте моята армия — закрещя той към окървавените мъже на пода. — Ние ще управляваме Колдуел! Ясно ли е, загубеняци? Време е да се захващаме за работа. Заедно ще…

— Нямам търпение да убия това малко леке — изсумтя Рейдж. — Дори само за да го накарам да млъкне.

Нямаше спор по въпроса.

Кучият син очевидно се смяташе за Мусолини с цялото това дърдорене, което изглежда подхранваше егото му, но в действителност не струваше и пет пари. Решаващ беше отговорът на мизерниците на пода…

Като че ли Омега беше направил добър избор — куклите бяха готови да му се подчинят. Множеството изкормени, изцедени, бездушни човешки същества започнаха да се надигат от пода и с мъка да се изправят на крака. Жалко за тях, усилията им щяха да отидат напразно.

— На три — прошепна Вишъс.

Хекс беше тази, която започна броенето.

— Едно… две… три…