Дж. Р. Уорд
Единствена любов (51)

47.

Когато Джон и Хекс най-накрая напуснаха своето уединено кътче, първата им спирка беше душът в съблекалнята. И тъй като след подобни упражнения храната беше от съществено значение, те решиха да се изкъпят един след друг, като Хекс беше първа. Докато Джон я изчакваше в коридора, беше странно, че не се чувстваше изтощен. Вместо това бе енергичен и жив, изпълнен с мощ. Никога не се беше чувствал така силен… Абсолютно никога.

Хекс се появи от съблекалнята.

— Твой ред е.

Тя изглеждаше толкова секси, късата й коса се къдреше, докато изсъхваше, облечена бе в медицинска униформа, а устните й искряха, зачервени от многобройните целувки. Образи от случилото се между тях накараха кръвта му да закипи и той влезе в съблекалнята заднешком, за да може да продължи да я гледа.

Когато тя му се усмихна, сърцето му едва не се пръсна. Излъчваше топлина и нежност, беше прекрасна. Тя беше неговата жена. Завинаги.

Когато вратата помежду им се затвори и езикът на бравата щракна, го завладя ужасяваща паника, сякаш не просто му беше отнета гледката, а бе напълно изчезнала. Което беше нелепо. Пребори се с параноята, изкъпа се и със светкавична бързина облече една медицинска униформа. Когато излезе, тя все още беше там и макар да възнамеряваше да я хване за ръка и да я отведе в имението, в крайна сметка я притисна в прегръдките си. Работата беше там, че всеки смъртен в някакъв момент загубваше този, когото обича. Такива бяха законите на живота. Но през повечето време мисълта за това е така дълбоко погребана в съзнанието ти, че я приемаш само като хипотетична възможност. Понякога обаче, това ти се напомня, а ситуациите, в които зависиш единствено от късмета си или от милостта на Бог, те карат да спреш и да се вслушаш в сърцето си. Както когато тежкото главоболие се оказва само мигрена или след сериозна автомобилна катастрофа цялата кола е смазана, но детските седалки са оцелели, а въздушните възглавници са спасили всички вътре.

Или когато някой отвлечен се върне в обятията ти… Последвалият шок те кара да искаш да се вкопчиш в него за опора.

Боже, преди никога не се беше замислял, но от първия удар на сърцето една камбана започва да бие и стрелките на часовника тръгват по своя път. Сделката, която дори не подозираш, че си сключил, вече е в сила и съдбата държи всички карти. Докато минутите, часовете, дните, месеците и годините се изнизват, историята се пише, а времето ти постепенно изтича, за да настъпи мигът за последния удар на сърцето ти, когато трябва да преброиш победите и загубите.

Странно как осъзнаването, че сме смъртни, прави моменти като този вечни. Докато притискаше Хекс към себе си и чувстваше как топлината й засилва неговата, той се чувстваше като нов, везните отново бяха в равновесие, а животът му категорично си струваше да се живее.

Бунтът на стомаха му беше онова, което ги раздели.

— Хайде — каза тя. — Трябва да нахраним този звяр.

Джон кимна, хвана ръката й и двамата поеха заедно напред.

— Трябва да ме научиш на езика на знаците — заяви Хекс, когато влязоха в офиса и отвориха вратата на килера. — Възможно най-скоро.

Той отново кимна и двамата пристъпиха в тясното пространство, а Хекс хлопна вратата зад гърба им. Хм… Нов миг на уединение. Затворена врата… Лесни за събличане дрехи…

Възбуденото му съзнание започна да измерва наличното пространство, а членът му потръпна в панталона на медицинската униформа. Ако тя обвиеше крака около таза му, щяха да се поберат… Хекс пристъпи към него, а ръката й се плъзна към ерекцията му зад фината памучна тъкан. Надигна се на пръсти и потърка устни в шията му, а единият й кучешки зъб одраска леко сънната му артерия.

— Ако продължаваме така, никога няма да се доберем до легло. — Гласът й прозвуча още по-гърлено, докато го галеше. — Боже, голям си… Казах ли ти колко дълбоко проникна в мен? Много дълбоко. Беше наистина прекрасно.

Джон се облегна назад и бутна от рафта купчина папки. Докато се опитваше да ги задържи, преди да са се озовали на пода, Хекс го спря и го накара да се изправи.

— Стой, където си — нареди и падна на колене. — Гледката наистина ми харесва.

Докато събираше падналото долу, тя се вгледа в члена му, който естествено се бореше за свобода, опитвайки се да пробие онова, което го делеше от погледа й, от устата й, от вагината й.

Джон стисна ръба на един от рафтовете, докато я гледаше как го наблюдава, а дъхът му почти спря.

— Мисля, че събрах всичко — обяви тя след малко. — По-добре да ги сложа на мястото им.

Хекс се опря в него, докато бавно се изправяше, а лицето й се отърка в коленете му, в бедрата му… Когато стигна до пениса му, устните й го докоснаха. Той отметна глава назад и се удари в един от рафтовете, а тя продължи да се надига, като гърдите й бяха следващото, докоснало най-нажежената му точка.

Завърши задачата си, като постави папките на мястото им… докато търкаше ханша си в него.

После прошепна в ухото му.

— Да хапнем бързо. Много бързо.

Тя отстъпи назад, след като ухапа леко меката част на ухото му, но той остана на мястото си. Защото ако долнището на медицинската униформа потъркаше дори съвсем леко зоната между краката му, той щеше да свърши в панталоните си.

Което при нормални обстоятелства не беше чак толкова лошо, особено ако тя беше наоколо. Но мястото не беше много усамотено. Във всеки един момент някой от братята или техните шелани можеха да влязат и да станат свидетели на нещо, което едва ли би ги накарало да се почувстват комфортно.

След ругатня и сериозно наместване на намиращото се от кръста надолу, Джон въведе кода и отвори вратата към тунела.

— Как изписваш „А“ с пръсти? — попита тя, когато пристъпиха в тунела.

Докато стигнат до скритата врата под главното стълбище, вече бяха на „Д“. „И“-то ги отведе до хладилника. На „М“ вече започваха да правят сандвичи… Но тъй като ръцете им бяха заети с печената пуйка, майонезата, марулята и хляба, не постигнаха по-нататъшен прогрес с азбуката. Докато се хранеха, също не успяха да минат много букви, само „Н“, „О“ и „П“. Но той виждаше, че тя се упражнява наум. Беше заковала поглед в пространството, като очевидно повтаряше мислено онова, което й бе показал.

Хекс учеше бързо, което не беше изненадващо. Раздигането на масата ги преведе през „Р“ до „Ч“ и точно излизаха от кухнята, когато той й показа „Ю“ и „Я“.

— Тъкмо щях да тръгвам да те търся — каза Зи от входа на трапезарията. — Рот свиква събрание веднага. Хекс, ти със сигурност ще искаш да присъстваш.

Братът се обърна, изтича през фоайето по мозаечния под с ябълковото дърво и се запъти нагоре по главното стълбище.

— Кралят ви често ли свиква събрания по средата на деня? — попита Хекс.

Джон поклати глава и едновременно произнесе с устни и изписа:

— Нещо става.

Забързаха нагоре по стълбите, като изкачваха по две стъпала наведнъж. На втория етаж всички братя се бяха скупчили в кабинета на Рот, а кралят седеше на трона на баща си зад бюрото. Джордж се беше свил на кълбо до господаря си, който го чешеше по главата с едната си ръка, докато с другата подхвърляше нож за писма във формата на кинжал.

Джон застана встрани и то не само защото това беше единственото свободно пространство при толкова много огромни мъже в помещението. Искаше да е близо до вратата.

Настроението на Хекс беше напълно променено.

Ако трябваше да сравни чувствата с дрехи, тя все едно беше заменила памучната си нощница с метална ризница. Застанала до него, прехвърляше нервно тежестта си от единия крак на другия, но и той се чувстваше по същия начин.

Джон се озърна наоколо. В другия край на помещението Рейдж свали обвивката на една близалка, а Ви запали ръчно свита цигара, докато набираше Фюри по телефона. Рив, Тор и Зи крачеха напред-назад, а Бъч беше седнал на любимото си канапе, облечен в копринена пижама. Куин стоеше прав в близост до светлосините завеси и очевидно съвсем скоро беше имал сексуално изживяване. Устните му бяха червени, косата му бе разрошена от многократно прокарвани през нея пръсти, а тениската му беше само донякъде прибрана в панталона и висеше отпред.

Което повдигаше въпроса дали ерекцията му все още е набъбнала.

Къде ли беше Блей, зачуди се Джон. И с кого ли се беше забавлявал Куин?

— Ви е получил интересно съобщение, оставено на гласовата ни поща. — Когато Рот заговори, тъмните му очила се насочиха към събралите се, макар че той беше напълно сляп зад тях. — Вместо да ви преразказвам, най-добре той да ви го пусне.

Вишъс пъхна цигарата между устните си, а пръстите му затанцуваха по бутоните на телефона, въвеждайки цифри и пароли.

И после Джон чу гласа. Този противен и гнусен глас.

— Обзалагам се, че не сте очаквали отново да чуете нещо от мен. — Тонът на Леш издаваше мрачно задоволство. — Изненада, нещастници. И познайте какво. Каня се да ви направя услуга. Може би ще ви е интересно да научите, че тази нощ беше осъществено масово приемане на членове в Обществото на лесърите. В една фермерска къща на шосе 149. Случи се около четири сутринта, така че ако си размърдате задниците и поемете натам веднага след падането на нощта, може да ги заварите все още да повръщат из къщата. За ваша информация, носете гумени ботуши… Голяма кочина е. О, и кажете на Хекс, че още усещам вкуса й…

Ви спря записа.

Устните на Джон се отдръпнаха, за да разкрият удължените му кучешки зъби и той издаде беззвучно ръмжене, а картината на стената зад гърба му завибрира. Джордж изскимтя, Рот го потупа успокоително и насочи ножа за писма напред.

— Ще получиш своя шанс за разплата, Джон. Кълна се в гроба на баща си. Но сега се нуждая от ясната ти мисъл.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Да потисне жаждата си за мъст беше като да се опита да обуздае питбул с едната ръка зад гърба.

Хекс се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Разбрахме ли се? — настоя Рот.

Когато най-накрая Джон подсвирна в знак на съгласие, Вишъс изпусна облак дим от устните си и прочисти гърло.

— Не остави конкретен адрес за въпросната касапница. Опитах се да проследя номера, от който се обади, но не стигнах до нищо.

— Имам следния въпрос — намеси се Рот. — Какво става, по дяволите? Той е водач на лесърите. Ако иска да демонстрира, че е най-големият храбрец от всички, хубаво, но на мен не ми прозвуча така.

— Доносничи. — Вишъс угаси цигарата си в един пепелник. — На мен така ми звучи… Макар че не бих заложил топките си за това.

Сега, когато Джон беше обуздал звяра в себе си и беше способен да разсъждава трезво, той беше склонен да се съгласи с Ви. Леш беше егоцентричен и на него можеше да се вярва колкото на гърмяща змия, но ако не можеше да се разчита на морала му, то със сигурност можеше да се заложи на нарцисизма му, а това правеше копелето толкова предсказуемо.

Джон беше сигурен в това до такава степен, сякаш вече го е преживявал и преди.

— Възможно е да е бил отстранен — промърмори Рот. — Татко Омега може би все пак е решил, че синчето не го бива толкова. Или може би новата лъскава играчка на Злото се е повредила. Дали пък няма нещо специфично в странната биология на Леш, което е излязло наяве едва сега? Искам да отидем подготвени, защото може да е капан…

Планът срещна бурната подкрепа на братята, наред с подмятания относно задника на Леш и разнообразието от големи предмети, които щяха да бъдат заврени в него, като най-често споменаваният, но едва ли най-оригиналният, бяха ботуши номер четирийсет и девет.

Например Джон имаше сериозни подозрения, че Рейдж би могъл да паркира понтиака си в задника на Леш. Или поне искаше да го направи.

Боже… Какъв обрат на събитията. Но не беше чак толкова изненадващо, ако онова, което предполагаха, се беше случило в действителност. Омега беше известен със склонността си да подменя главните лесъри най-внезапно и ако Леш наистина бе изритан, обаждането му до Братството, за да покаже среден пръст на баща си, беше прекрасен ход… Особено като се имаше предвид, че лесърите бяха изключително безсилни в първите часове след приемането си и по тази причина не биха могли да отвърнат на удара. Братята можеха да разчистят цялата къща.

Мили боже, помисли си Джон. Съдбата умееше да създава странни партньорства.

 

 

Хекс се намираше на ръба на яростта, докато стоеше до Джон в кабинета на Рот, който, ако не бяха бюрото и трона, можеше да бъде объркан с дамски будоар.

Гласът на Леш, звучащ от телефона, я накара да се почувства така, сякаш някой бе изсипал киселина в стомаха й, която направо съсипваше изядения с такава охота сандвич с пуешко.

А и предположението на Рот, че Джон ще се хвърли да защитава честта й, не подобри състоянието й.

— Значи ще атакуваме — заговори Слепия крал. — След падането на нощта всички излизате и…

— Аз ще отида сега — произнесе тя високо и ясно. — Дайте ми пистолет и ножове и ще отида да проверя ситуацията.

Добре. Ако беше активирала ръчна граната и я беше хвърлила насред стаята, едва ли би привлякла повече внимание. Когато емоционалната решетка на Джон потъмня и изпрати послание „О, не, няма да го направиш“, тя започна да отброява секундите до взрива.

Три… две… едно…

— Много любезно предложение — отбеляза галантно кралят, — но мисля, че ще бъде най-добре да…

— Не можеш да ме спреш. — Тя отпусна ръце от двете страни на тялото си… и после си напомни, че не може да го нападне физически. Наистина нямаше как.

Усмивката на краля беше топла колкото лед.

— Тук командвам аз. Което означава, че щом ти нареждам да стоиш мирно, ще го направиш.

— Аз съм симпат. Не съм твой поданик. И по-важното е, че си достатъчно умен, за да не позволиш най-добрите ти воини… — тя махна към заобикалящите я — да попаднат в евентуален капан, устроен от врага ви. Аз не съм незаменима като тях. Помисли по въпроса. Би ли загубил дори и един от тях, само защото не искаш да се изложа на малко слънце днес?

Рот се засмя рязко.

— Рив? Ще поемеш ли нещата в свои ръце като крал на нейния вид?

Нейният бивш шеф и скъп приятел се взря в нея от другия край на стаята, а в аметистовите му очи се четеше прекалено много разбиране.

Ще бъдеш убита, помисли той.

Не ме спирай, отвърна му тя. Никога няма да ти го простя.

Продължавай да се държиш така и прошката ще е последното, за което ще се тревожа. Твоята погребална клада ще бъде по-вероятната причина за грижите ми.

Аз не те спрях да отидеш в колонията, когато се налагаше. Ти ми върза ръцете, за да не мога да те последвам. Нима казваш, че не заслужавам да получа отмъщението си? Майната ти.

Ривендж стегна челюстта си така здраво, че когато най-накрая проговори, тя се изненада как не изплю някой зъб.

— Да върви и да прави каквото иска. Не можеш да избавиш някого, ако не желае да се качи в спасителната ти лодка.

Гневът на вампира погълна по-голямата част от въздуха в стаята, но Хекс беше толкова фокусирана върху случващото се, че и без това бе забравила да диша. Обсебването й действаше като кислород. А всичко свързано с Леш само още повече подклаждаше вътрешния й огън.

— Нужни са ми оръжия — обърна се тя към групата. — И кожени дрехи. И телефон за връзка.

Рот изръмжа глухо. Като че се канеше да я върже, въпреки че Рив беше вдигнал ръце.

Тя се приближи към бюрото на краля и опря ръце в него.

— Губиш мен или поемаш риска да загубиш някого от тях. Какъв е отговорът, Ваше Величество?

Рот се изправи на крака и за един кратък миг тя можеше да почувства, че макар вече да не се сражаваше, той продължаваше да е все така смъртоносен.

— Внимавай с тона си в моя дом.

Хекс пое дълбоко въздух и си наложи да се успокои.

— Извинявам се. Но трябва да разбереш причините ми.

Настъпи мълчание, но тя усещаше, че Джон кипи вътрешно… И знаеше, че дори и да успее да се пребори с краля, между нея и вратата имаше още едно препятствие. Но тръгването й не подлежеше на дискусии с когото и да било.

Рот изруга тихо и продължително.

— Добре. Върви. Отговорността няма да е моя, ако бъдеш убита.

— Ваше Величество, тя никога не е била ваша. Отговорността е единствено моя… и нито короната на главата ви, нито някой друг би променил това.

Рот се обърна към Ви и изръмжа:

— Искам тази жена да е добре въоръжена.

— Няма проблем. Ще се погрижа.

Тя се обърна, за да последва Вишъс навън и спря пред Джон… Прииска й се да можеше да постъпи по друг начин… Особено след като той хвана бицепса й в здрава хватка. Но нейният шанс беше там, навън, и тя имаше възможността да се възползва от него до залез-слънце. Ако съществуваха някакви следи за местонахождението на Леш, беше добре да ги проследи, ако искаше да се разправи лично с него. Паднеше ли нощта, Джон и братята щяха да поемат ситуацията в свои ръце… И в никакъв случай нямаше да се поколебаят да го убият. Да, Леш щеше да си плати за стореното, но не друг, а тя трябваше да се разплати с него. Когато ставаше въпрос за разплата с някой, който й е причинил зло, тя беше живото въплъщение на свирепата и отмъстителна кучка.

Съвсем тихо, така че да не я чуе никой друг, тя каза:

— Не съм някой, който се нуждае от закрила и си напълно наясно защо трябва да направя това. Ако ме обичаш толкова, колкото твърдиш, тогава пусни ръката ми. В противен случай ще се наложи да я освободя сама.

Джон пребледня, а тя отправи мислено молитва да не се налага да използва сила. Но не се наложи. Той освободи ръката й.

Тя се втурна навън от кабинета и докато минаваше покрай Вишъс, му се тросна през рамо:

— Губим време, Вишъс. Нужни са ми оръжия и муниции.