Дж. Р. Уорд
Единствена любов (43)

39.

— Това е някогашния дом на Бела — рече Хекс, когато прие форма на една поляна до Джон.

Той кимна, а тя огледа заобикалящата ги пасторална картина. Бялата къща с веранда и червени комини изглеждаше съвършена на лунната светлина и беше жалко, че бе останала необитаема, а единственият признак на живот идваше от външното аварийно осветление.

На чакълената алея пред една съседна сграда бе паркиран форд „Фокус“, чиито прозорци пламтяха от отразената светлина, което правеше чувството за пустота още по-натрапчиво.

— Бела те е открила първа?

Джон направи знак с ръка в смисъл „почти“ и посочи към друга къща в съседство. Започна да жестикулира, но после се спря, видимо вбесен от бариерата в комуникацията им.

— Някой в онази къща… Познавал си ги и те са те свързали с Бела?

Той кимна и бръкна в джоба на якето си, откъдето извади ръчно изработена гривна. Хекс я взе от ръката му и видя, че от вътрешната страна на гривната бяха гравирани символи на Древния език.

— Терър. — Когато той докосна гърдите си, тя попита: — Това е името ти? Но откъде си знаел?

Джон докосна главата си и вдигна рамене.

— Появило се е от само себе си в ума ти.

Тя се загледа към по-малката къща. Отзад имаше басейн и тя чувстваше, че там спомените му ставаха по-ярки, защото всеки път, когато погледът му пробягваше по терасата, емоционалната му решетка се възпламеняваше, превръщаше се в електрическо табло с безброй лампички.

Първо е дошъл тук, за да защити някого. Но не Бела е била причината.

Мери, помисли си тя. Жената на Рейдж, Мери. Но как са се срещнали? Странно… Всичко, което виждаше, беше бяла стена. Не можеше да проникне в тази част на съзнанието му.

— Бела се е свързала с Братството и Тормент е дошъл за теб.

Когато Джон отново кимна, тя му върна гривната и той докосна символите с пръсти. Хекс се изненада колко относителна величина е времето. Беше минал само час, откакто бяха напуснали имението, но тя имаше чувството, че са прекарали заедно цяла година. Боже, той й беше дал много повече, отколкото изобщо беше очаквала… И сега отлично разбираше защо беше проявил такова разбиране, когато тя си беше изпуснала нервите в операционната. Беше изстрадал много, и през ранните си години не толкова бе живял, колкото е бил влачен през живота.

Но основният въпрос беше как се бе изгубил в света на хората? Къде бяха родителите му? Кралят бе негов уорд в годините му на претранс… Така се казваше в онези документи, които беше видяла при първата им среща в „Зироу Сам“. Беше предположила, че майка му е умряла и посещението на автогарата не опровергаваше това… Но в историята имаше празнини. Някои от които Джон умишлено не бе запълнил, а други просто не беше способен да запълни.

Хекс се намръщи, чувствайки, че баща му до голяма степен му е близък, въпреки че явно не го е познавал.

— Ще ме заведеш на едно последно място, нали? — попита тя.

Джон хвърли прощален поглед наоколо и после изчезна, а тя успя да го последва, благодарение на неговата кръв, която течеше във вените й. Когато отново приеха форма пред впечатляваща модерна къща, тъгата го погълна до такава степен, че емоционалната му решетка започна да се руши. С усилие на волята обаче, той успя да спре разпадането навреме, преди да е стигнало до етап, от който няма връщане. Веднъж сринеш ли се, с теб е свършено. Ставаш подвластен на демоните си.

А това я накара да се замисли за Мърдър. Тя си спомняше много ясно как точно беше изглеждала емоционалната му решетка в деня, когато научи истината за нея. Здравите греди, които изграждаха основите на психическото му здраве, се бяха срутили. И единствено тя не беше изненадана, когато той загуби разсъдъка си и ги напусна.

Джон й кимна, приближи се до главния вход и пъхна ключ в ключалката. Въздухът вътре беше спарен и миришеше на прах, което означаваше, че и тук отдавна не живееше никой. Но в къщата нищо не гниеше, за разлика от някогашния дом на Джон.

Той светна лампите във фоайето и тя почти ахна. На стената вляво от вратата имаше свитък, указващ на Древния език, че това е домът на Тормент и неговата шелан Уелесандра. А това обясняваше защо Джон изпитваше такава болка от присъствието си тук.

Хелренът на Уелесандра не беше единственият, участвал в спасяването на младия претранс. Тази жена също беше означавала страшно много за Джон.

Той тръгна по коридора и запали още лампи, а емоциите му представляваха комбинация от горчиво-сладка обич и изпепеляваща болка. Когато стигнаха до впечатляващата кухня, Хекс се приближи до масата в средата. Той е седял тук, помисли си тя, опирайки ръце на облегалката на един от столовете… През първата си вечер в тази къща той е седял тук.

— Мексиканска храна — промърмори тя. — Толкова си се боял да не ги обидиш. Но после Уелесандра…

Подобно на копой, надушил прясна следа, Хекс проследи онова, което успяваше да долови от спомените му.

— Уелесандра ти е сервирала ориз с джинджифил. И… десерт. За първи път си се почувствал заситен, а стомахът не те е болял… И си бил така благодарен, че не си знаел как да го покажеш.

Когато погледна към стоящия в другия край на кухнята Джон, лицето му беше бледо, а очите му блестяха прекалено силно и тя знаеше, че се беше върнал в дребното си телце, седнал на масата, свит… смаян до крайност от първия мил жест, който някой беше направил за него от толкова много време.

Стъпките в коридора я накараха да вдигне глава и тя осъзна, че Куин все още беше с тях. Мотаеше се наоколо, а лошото му настроение го следваше като видима сянка.

Е, нямаше нужда да остава още дълго. Това беше краят на пътуването им, последната глава в историята на Джон, с която тя вече беше наясно. И за съжаление това означаваше, че трябваше да се връщат в имението… Където Джон без съмнение щеше да се опита да я накара да яде, а после да се храни от него.

Но тя не искаше да се връща там. Още не. Мислено беше взела решение да си почине и тази нощ, така че това бяха последните й часове, преди да се отправи на отмъстителната си мисия… и да разруши крехката връзка между себе си и Джон, както и пълното разбиране, което сега проявяваха един към друг. Защото тя нямаше намерение да се самозаблуждава. Тъжната истина беше, че колкото и силна да бе връзката помежду им, тя все пак беше изключително крехка и със сигурност щеше да се скъса, когато на преден план отново дойдеше настоящето вместо миналото.

— Куин, ще ни извиниш ли за малко?

Разноцветните очи на мъжа се насочиха към Джон и двамата си размениха няколко жеста.

— Майната ти — тросна се Куин, преди да се завърти на токовете си и да се запъти към изхода.

След като трясъкът от блъснатата врата заглъхна, Хекс хвърли поглед към Джон.

— Къде спеше?

Той посочи към коридора и тя тръгна с него, като подминаха много стаи с модерно обзавеждане и антични произведения на изкуството. Комбинацията между двете придаваше на къщата вид на обитаем музей на изкуствата и Хекс с любопитство разгледа наоколо, като надничаше през отворените врати на различни салони и спални. Стаята на Джон се намираше чак в другия край на къщата и когато тя влезе в нея, само можеше да предполага за изживяния от него шок. От пълна мизерия до такова великолепие. За разлика от мърлявия му апартамент стените тук имаха тъмносин цвят, мебелите блестяха, банята беше облицована с мрамор, а подът беше покрит с дебел килим с дълъг косъм. Освен всичко друго една плъзгаща се врата извеждаше на самостоятелна тераса. Джон се приближи до гардероба и отвори вратата, а тя надникна над масивната му тежка ръка към малките дрехи, висящи на дървени закачалки. Докато се взираше в тениските, пуловерите и панталоните, раменете му бяха напрегнати, а едната му длан беше свита в юмрук. Съжаляваше за нещо, сторено от него или за някаква своя реакция и това нямаше нищо общо с нея…

 

 

Тор. Беше свързано с Тор. Съжаляваше за отношенията им в последно време.

— Разговаряй с него — предложи тя тихо. — Обясни му какво се случва. И двамата ще се почувствате по-добре.

Джон кимна и тя можеше да долови как решителността му се засили.

Хекс не беше съвсем сигурна как точно се случи… Е, механизмът беше съвсем прост, но все пак се изненада от факта, че отново го прегръща. Беше се прилепила към гърба му и бе обвила ръце около кръста му. Положи лице между плещите му и се зарадва, когато неговите ръце се озоваха върху нейните…

Той умееше да общува по толкова много различни начини. И понякога допирът беше по-добро изразно средство от думите. В тишината тя го придърпа към леглото и двамата седнаха. Взря се в него мълчаливо и той произнесе с устни:

— Какво?

— Наистина ли искаш да ти кажа? — Когато той кимна, тя го погледна право в очите. — Знам, че пропусна нещо. Чувствам го. Има промеждутък между сиропиталището и апартамента ти, който ми показа.

По лицето му не трепна нито един мускул и той дори не мигна. Но не беше нужно да й казва каквото и да било. Тя знаеше каквото трябваше да знае за него.

— Всичко е наред. Няма да питам. Нито ще те притискам.

Никога нямаше да забрави леката руменина, заляла лицето му… И мисълта, че скоро ще го напусне, беше онова, което я накара да докосне устните му с върховете на пръстите си. Когато той трепна изненадано, тя съсредоточи погледа си върху устата му.

— Искам да ти дам нещо от себе си — каза тихо. — Не за да ти се отплатя, а защото искам да го направя.

Би било чудесно да можеше да го отведе на своите места и да му покаже своя живот, но колкото повече знаеше за миналото й, толкова по-трудно щеше да понесе самоубийствената й мисия. Каквото и да изпитваше към Джон, тя щеше да преследва мъчителя си и не се заблуждаваше какви бяха шансовете й за оцеляване.

Леш си имаше своите трикове.

Ужасяващи трикове, с които причиняваше ужасяващи неща.

Спомените за онова гадно копеле изплуваха в съзнанието й, отвратителни спомени, които я накараха да потрепери. Грозни картини, които въпреки всичко я тласкаха към нещо, за което може и да не беше напълно готова. Но не можеше да умре и Леш да бъде последния мъж в живота й.

Не и когато единствената любов на живота й седеше до нея.

— Искам да спя с теб — произнесе дрезгаво.

Шокираният поглед на Джон обходи лицето й, сякаш в търсене на признаци, че не я е разбрал правилно. И после гореща буйна страст помете абсолютно всичките му емоции, без да оставя нищо друго след себе си освен импулса на един чистокръвен вампир да се слее с любимата си. В интерес на истината тя трябваше да признае, че Джон положи всички усилия да потисне този повик и да запази поне донякъде благоразумието си. Но тя сложи край на битката между чувствата и разума му, като притисна устните му със своите.

О… боже, устните му бяха така меки.

Въпреки че можеше да почувства бушуващата му кръв, той продължаваше да се владее. Дори когато плъзна език в устата му. Но неговият самоконтрол правеше нещата по-лесни за нея, тъй като съзнанието й не спираше да препуска между онова, което правеше в момента… и онова, което й бяха причинили само преди дни.

За да успее да се фокусира по-добре върху настоящето, тя докосна гърдите му и плъзна ръце по мускулите над сърцето му. Побутна го леко назад на леглото и вдъхна аромата му, а онова, което подуши, беше желанието му да се обвърже с нея. Типичният наситен мирис на подправки беше пълната противоположност на отвратителната воня на лесърите.

И това й помогна да разграничи сегашното преживяване от случилото се неотдавна. Целувката започна колебливо, но не остана дълго такава. Джон се помести още по-близо до нея и с тежестта на мускулестото си тяло я притисна назад към леглото. В същото време я обгърна с ръце и я притегли още по-плътно към себе си. Като движенията му бяха внимателни и бавни, също като нейните.

И всичко беше наред, докато ръката му не се насочи към гърдите й. Допирът я зашемети, сграбчи я и я измъкна от тази стая и това легло, далеч от Джон и случващото се с него, за да я запрати обратно в ада.

Борейки се със съзнанието си, тя се опита да остане свързана с настоящето, с Джон. Но когато палецът му потърка зърното й, трябваше да наложи на тялото си да остане да лежи спокойно. Леш бе изпитвал огромно удоволствие да я държи здраво вързана и да отлага неизбежното, като през това време я опипва и драска. Защото колкото и да се наслаждаваше на оргазмите си, му доставяше още по-голямо удоволствие да я измъчва с продължителна любовна игра. Много хитър ход от негова страна. Разбира се, че би предпочела да приключат с всичко възможно най-бързо.

Джон притисна ерекцията си към ханша й.

Бум!

Самоконтролът й се пукна като балон. С едно рязко движение тя се отдръпна от Джон, като сложи край на близостта им и така разруши страстния момент. Когато скочи от леглото, тя почувства ужаса на Джон, но беше прекалено заета да се бори със собствените си страхове, за да му обясни реакцията си. Закрачи наоколо в отчаян опит да запази връзка с действителността и започна да диша дълбоко не от страст, а заради нарастващата паника.

Е, не беше ли това истински кошмар?

Проклетият Леш… Щеше да го унищожи заради това. Не заради своите терзания, а заради положението, в което поставяше Джон.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Не трябваше да започвам нещо, което не мога да довърша. Наистина съжалявам.

Когато почувства, че вече е в състояние да го направи, тя спря пред скрина и погледна във висящото на стената огледало. Джон се беше изправил от леглото и стоеше пред плъзгащата се стъклена врата с ръце, скръстени пред гърдите. Докато се взираше навън в нощта, челюстта му беше здраво стисната.

— Джон… не е заради теб. Кълна се.

Той поклати глава, без да поглежда към нея.

Хекс прокара ръце през лицето си, а тишината и напрежението между им подсилиха желанието й да избяга. Просто не можеше да се справи с тази ситуация, с чувствата си и с онова, което беше причинила на Джон, а също и с всичко сторено й от Леш. Очите й се насочиха към вратата и тялото й се напрегна, готово да се насочи към изхода. Което беше нещо отработено. През целия си живот беше разчитала на способността си да се изпарява, без да оставя след себе нито обяснения, нито някакви следи.

Това й беше служило добре в работата й като убиец.

— Джон…

Той извърна глава, а когато срещна отражението на погледа му в стъклото, в него се четеше съжаление.

Чакаше я да заговори. Тя смяташе да му каже, че е по-добре да си тръгне. Искаше да му предложи някакво приемливо извинение и после да се дематериализира далече от тази стая… Далече от живота му. Но всичко, което успя да направи, беше да произнесе името му.

Той се обърна с лице към нея и произнесе с устни:

— Съжалявам. Върви. Всичко е наред. Върви.

Тя обаче, не можеше да помръдне. И после устата й се отвори леко. Когато осъзна какво се канеше да каже, не можеше да повярва, че би могла да изрече думите. Откровението противоречеше на всичко, което знаеше за самата себе си.

За бога, наистина ли щеше да го направи?

— Джон… Аз… Аз бях…

Тя отмести погледа си от неговия и се загледа в собственото си отражение. Хлътналите й страни и сивкавата бледност далеч не бяха резултат само от недоспиване и недохранване. Във внезапен пристъп на гняв тя буквално изстреля думите:

— Леш не е импотентен. Ясно ли е? Не е… импотентен…

Температурата в стаята спадна рязко до такава степен, че дъхът й започна да излиза на облачета.

И онова, което видя в огледалото, я накара да се обърне и да отстъпи назад от Джон. Сините му очи искряха с ужасяващ блясък, а горната му устна се беше отдръпнала, за да разкрие кучешките му зъби, които бяха така удължени и заострени, че наподобяваха кинжали.

Всички предмети в стаята започнаха да вибрират, лампите върху нощните шкафчета, дрехите на закачалките, огледалото на стената. Потракването прерасна в глух тътен и на нея й се наложи да се задържи за бюрото, за да не се озове на пода.

Сякаш въздухът беше жив. Наелектризиран. Опасен.

И Джон беше в центъра на бушуващата енергия, юмруците му бяха така здраво стиснати, че мускулите на ръцете му трепереха, а краката му бяха заели бойна поза.

Джон отвори уста и отметна глава рязко назад… И нададе боен вик… Толкова интензивен, че тя трябваше да запуши ушите си. Толкова силен, че тя почувства ударната вълна върху лицето си.

За миг си помисли, че той е намерил гласа си… но не гласовите му струни бяха източникът на звука.

Стъклото на вратата зад него се беше пръснало и се беше разпиляло на хиляди парченца, които се сипеха наоколо, улавяйки светлината, подобно на дъждовни капки…

Или на сълзи.