Дж. Р. Уорд
Единствена любов (36)

32.

Джон Матю се събуди, почувства Хекс до себе си и изпадна в паника. Сън… Дали всичко бе само сън?

Изправи се бавно до седнало положение и когато почувства как ръката й се плъзва надолу по гърдите му, той я хвана, преди да се е озовала в скута му. Боже, ръката й, която държеше така внимателно, беше топла и…

— Джон? — произнесе тя във възглавницата.

Без да се замисли, той се обърна към нея и погали късата й коса. В мига, когато го направи, тя отново заспа. След бърз поглед към часовника установи, че беше четири следобед. Бяха спали с часове и ако се съдеше по протестите на стомаха му, тя сигурно също умираше от глад.

След като се убеди, че Хекс спи дълбоко, той стана и бързо й написа бележка, а после нахлузи тениската и кожените си панталони.

Зашляпа към коридора с боси крака. Беше тихо, защото вече не се провеждаха тренировки, а това беше наистина жалко. Би трябвало от залата да се носят звуци от битка, от учебните стаи да се чуват гласовете на лекторите и захлопването на шкафчетата в съблекалнята. Вместо това наоколо цареше тишина.

Но, както се оказа, с Хекс не бяха сами.

Когато стигна до стъклената врата на офиса, той замръзна с ръка на бравата. Тор беше заспал пред бюрото… По-точно на него. Беше опрял глава на ръката си, а раменете му бяха увиснали.

Джон беше така свикнал с гнева, който изпитваше към него, че се шокира, когато не почувства нещо подобно. Вместо това… Усети смазваща тъга. Тази сутрин се беше събудил до Хекс. А Тор вече никога нямаше да преживее такова нещо. Вече никога нямаше да се обърне на една страна и да погали косата на Уелси. Никога нямаше да се наложи да отиде до кухнята, за да й донесе нещо за ядене. Никога нямаше да има възможността да я прегърне и целуне. А наред с всичко това беше загубил и бебето им.

Джон отвори вратата, като очакваше братът да подскочи, но той не го направи. Спеше дълбоко. Което можеше да се очаква. Напоследък беше зает да влезе във форма, като ядеше и тренираше почти денонощно и усилията си личаха. Панталоните му вече не висяха, а блузите му не се вееха около него. Но очевидно процесът беше изтощителен.

Къде ли беше Ласитър, учуди се Джон, докато заобикаляше бюрото, за да стигне до килера. Ангелът обикновено не се отдалечаваше твърде много от Тор. Мина през скритата зад рафтовете с канцеларски материали тайна врата и пое през тунела, водещ към къщата. Докато вървеше, флуоресцентните лампи, простиращи се далече пред него му внушаваха усещането, че се движи по съдбоносна пътека… Което, като се имаше предвид как стояха нещата, беше успокоително. Когато стигна до полегатото стълбище, той го изкачи, въведе кода и изкачи още един ред стълби. Влезе във фоайето и чу, че телевизорът в билярдната зала работи, така че му стана ясно къде се намира ангелът. Никой друг в къщата не би гледал шоуто на Опра. Не и ако в главата му не е опрян пистолет.

Кухнята беше празна, тъй като без съмнение догените се хранеха в своето крило, преди да се заемат с приготовленията за Първото хранене и да сервират за обитателите на къщата. С бързи движения той взе една кошница от килера и я напълни догоре. Гевречета. Термос, пълен с кафе. Кана с портокалов сок. Нарязани плодове. Кифлички. Чаши за кафе и сок.

Избираше висококалорични продукти и се молеше тя да обича сладко. Като се замисли, реши да направи и сандвич с пуешко за всеки случай.

И по друга причина добави още един сандвич с шунка и сирене.

Мина през трапезарията и се насочи към вратата под главното стълбище…

— Толкова много храна за двама — отбеляза Ласитър с присъщия си ироничен тон.

Джон се обърна. Ангелът стоеше на прага на билярдната зала и се беше облегнал на резбованата рамка на вратата. Беше кръстосал единия си ботуш пред другия и беше сключил ръце пред гърдите си. Златните му пиърсинги блестяха и създаваха впечатление, че целият е покрит с очи, очи, които не пропускат нищо. Ласитър се усмихна леко.

— Значи сега виждаш нещата под различен ъгъл, така ли?

Едва предната нощ Джон би направил някой груб жест, но сега беше склонен да кимне. Особено като си спомнеше пукнатините в бетонната стена, причинени от болката, която бе изпитал Тор.

— Добре — каза Ласитър. — Крайно време беше. О, и в момента не съм при него, защото всеки има нужда да остане сам. Освен това, че имам нужда от своята доза „Опра“.

Ангелът се обърна, а русите и черни кичури на косата му се разлюляха.

— Спести си го. Опра е върхът.

Джон поклати глава и установи, че се усмихва. Ласитър може и да беше суетен досадник, но беше довел Тор обратно при братята, а това означаваше много.

През тунела. През килера. Обратно в офиса, където Тор все още спеше.

Когато Джон пристъпи към бюрото, братът се събуди и цялото му тяло се напрегна, а главата му отскочи нагоре. Половината от лицето му беше сплескано, като че някой го беше напръскал с разтвор с нишесте и после беше изгладил несръчно бузата му.

— Джон… — заговори той. — Здравей. Имаш ли нужда от нещо?

Джон бръкна в кошницата и извади сандвича с шунка и сирене. Постави чинията на бюрото и я плъзна към Тор, който примигна, като че никога преди не беше виждал парче месо между две филии ръжен хляб.

Джон кимна към сандвича.

— Изяж го — произнесе с устни.

Тор се пресегна и докосна хляба.

— Благодаря ти.

Джон кимна, като докосваше с пръсти повърхността на бюрото. Почука бързо с кокалчета за сбогуване. Имаха да си казват прекалено много неща, но най-голямата му грижа в момента беше, че Хекс можеше да се събуди сама. Запъти се към вратата, а Тор добави:

— Радвам се, че успя да я върнеш. Наистина много се радвам.

Когато думите достигнаха до него, погледът на Джон се закова в пукнатините в коридора. Биха могли да са оставени там и от него, осъзна изведнъж. Ако Рот и братята се бяха явили с лоши новини за неговата жена, вместо с добри, както се беше случило, той би реагирал по абсолютно същия начин като Тор. Щеше да изравни всичко със земята. И после би изчезнал. Джон погледна през рамо към бледото лице на мъжа, изиграл ролята на негов спасител, негов учител… Най-близкото до баща, което някога бе познавал. Тор беше наддал на тегло, но лицето му беше все така изпито и може би това никога нямаше да се промени, без значение колко ядеше.

Когато погледите им се срещнаха, Джон имаше чувството, че двамата бяха преживели много повече от броя на годините, през които се познаваха.

Джон остави кошницата на пода в краката си.

— Тази вечер ще изведа Хекс.

— Така ли?

— Ще й покажа къде съм отраснал.

Тор преглътна тежко.

— Искаш ли ключовете от къщата?

Джон се напрегна. Желанието му беше просто да информира Тор за случващото се, но само в най-общи линии, с цел да започне да оправя нещата помежду им.

— Не възнамерявах да я водя там.

— Иди. Няма да е зле да я нагледаш. Догенът се отбива веднъж, може би два пъти месечно. — Тор се размърда и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. Извади ключодържател с ключ и се покашля. — Ето.

Джон хвана ключа и го стисна в юмрука си, а гърдите му се стегнаха заради срама. Напоследък се беше държал така ужасно, но въпреки всичко братът се изправяше пред него и му предлагаше нещо, което вероятно го убиваше.

— Доволен съм, че двамата с Хекс се намерихте един друг. В това има космическа логика. Наистина е така.

Джон пъхна ключа в джоба си, за да освободи ръката си.

— Не сме заедно.

Усмивката, появила се за кратко върху лицето на стоящия срещу него мъж, беше многозначителна.

— Напротив, заедно сте. На вас ви е писано да бъдете заедно.

Боже, помисли си Джон, толкова ли беше отчетлив ароматът му на обвързан мъж? Все пак нямаше нужда да се впуска в подробности на тема, защо между тях с Хекс нямаше да се получи нищо.

— Значи се каниш да отидеш в сиропиталището? — Когато Джон кимна, Тор се наведе към пода и вдигна една пазарска торбичка. — Вземи и това със себе си. Пари от сделки с наркотици, конфискувани от къщата на Леш. Блей ги донесе. Сигурно ще им бъдат от полза.

Тор се изправи на крака, остави парите на бюрото, взе сандвича си и отхапа.

— Количеството на майонезата е идеално. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Благодаря. — После се запъти към килера.

Джон подсвирна леко и братът спря, но не се обърна.

— Всичко е наред, Джон. Не е нужно да казваш нищо. Просто се пази, когато излезеш тази нощ, става ли?

След тези думи Тор напусна офиса, оставяйки след себе си доброта и благородство, на каквито Джон само можеше да се надява, че ще е способен някой ден. Когато вратата на килера се затвори, той си помисли… Искаше да бъде като Тор. Докато вървеше по коридора, му се стори странно, че тази мисъл отново минаваше през главата му и завръщането й някак си беше сложило нещата по местата им. Когато се беше запознал с брата, дали причината беше в размера му, в интелигентността му, в отношението към жена му, в начина по който се биеше, или дори в плътния му глас… Но Джон беше пожелал да бъде като Тор.

Това беше добре.

Това беше… редно.

Докато се приближаваше към болничната стая, не можеше да се каже, че очаква с нетърпение нощта. В крайна сметка, често беше по-добре миналото да остане погребано… Особено в неговия случай, защото беше наистина отвратително.

Но така шансовете му да спре Хекс да хукне веднага след Леш бяха по-добри. Щеше да й е нужна още една нощ или може би две, за да възвърне напълно силите си. И щеше да й се наложи да се храни от него поне още веднъж. По този начин поне щеше да знае къде е и да я държи под око.

Без значение в какво вярваше Тор, Джон не се самозалъгваше. Рано или късно тя щеше да избяга и той нямаше да може да я спре.

 

 

От Другата страна Пейн крачеше из Светилището, а свежата зелена трева гъделичкаше босите й крака. Ноздрите й бяха изпълнени с аромата на орлови нокти и зюмбюл. Не беше спала дори и един час, откакто майка й я беше върнала към живота, и макар в началото това да й се беше сторило странно, вече не мислеше по въпроса. Просто нещата стояха така.

Твърде вероятно беше тялото й да е събрало достатъчно покой за цялото й съществуване. Мина покрай храма на Примейла, но не влезе вътре. Подмина и входа към градината на майка си… Беше прекалено рано за пристигането на Рот, а битките й с него бяха единствената причина да ходи там. Но когато стигна до Храма на уединението, отвори вратата, макар че не можеше да каже какво я беше накарало да завърти топката и да пристъпи през прага.

Купите с вода, използвани от Избраниците, за да наблюдават събития, случващи се в Далечната страна, бяха подредени в стройни редици върху множество бюра, а до тях имаше рула пергамент, мастилници и пера.

Някакво проблясване привлече погледа й и тя се приближи до източника му. Водата в една от кристалните купи се движеше в концентрични кръгове, като че току-що е била използвана.

Тя се озърна.

— Ехо?

Не последва отговор. Наоколо се носеше единствено сладкия аромат на лимон, което означаваше, че Ноуан е била тук с кърпата си за почистване. Всъщност това си беше загуба на време, защото в храма нямаше нито прах, нито петна. Нямаше мръсотия, за чието отстраняване да се грижи, но Ноуан спазваше великите традиции на Избраниците. Не се занимаваше с нищо друго, освен да служи на една голяма в собствените й очи цел. Пейн се обърна, за да си тръгне и мина покрай празните столове, а усещането за провала на майка й беше така натрапчиво, както и обгръщащата я тишина.

Истината беше, че не я харесваше. Но беше тъжно, че всичките й грандиозни планове бяха рухнали: програмата й за създаване на поколение без дефекти, за да направи расата по-силна, борбата срещу врага и неговото побеждаване, многобройно потомство, което да й служи с обич, покорство и радост.

Но какво се беше случило със Скрайб Върджин в действителност? Беше сама. Непочитана. Необичана. И ставаше все по-малко вероятно следващите поколения да следват принципите й, тъй като все повече семейства се бяха отклонили от традициите. Пейн напусна празното помещение, пристъпи навън във всепоглъщащата млечнобяла светлина и… Нечия облечена в искрящо жълто фигура танцуваше до водното огледало, подобно на лале, поклащано от вятъра.

Пейн закрачи към нея и докато приближаваше, реши, че Лейла най-накрая е изгубила ума си напълно.

Избраницата си тананикаше някаква песен, а тялото й се движеше в собствен ритъм. Косата й се вееше около лицето, подобно на знаме. За пръв път не я беше прибрала на кок, каквато беше традицията на Избраниците…

— Сестро моя! — заговори Лейла и спря. — Прости ми. — Лъчезарната й усмивка беше по-блестяща от жълтия цвят на робата й, а ароматът й беше по-наситен от всякога. Мирисът на канела се носеше из въздуха също като гласа й.

Пейн вдигна рамене.

— Няма за какво да ти прощавам. Песента ти наистина е ласка за ухото.

Лейла отново размаха грациозно ръце.

— Денят е прекрасен, нали?

— Така е. — Изведнъж Пейн почувства страх. — Настроението ти е значително по-добро.

— Да. — Избраницата се завъртя и направи елегантно движение с крака си, преди да подскочи във въздуха. — Денят наистина е прекрасен.

— Какво те направи така радостна?

Но Пейн вече знаеше отговора. Промяната в отношението към живота рядко е спонтанна… Обикновено имаше нужда от насърчаване.

Лейла забави танца си, а ръцете и косата й продължиха да се реят около нея, преди и те да застинат в покой.

Беше служила на някой от братята пълноценно, помисли си Пейн. Опитът й в изкуството на ерос вече не беше само теоретичен.

— Аз… — Поруменялото лице на Лейла беше изпълнено с живот.

— Не казвай нищо повече, само знай, че се радвам за теб — промърмори Пейн и това до голяма степен беше истина. Но някаква част от нея се почувства странно обезкуражена.

Сега само тя и Ноуан ли не бяха нужни никому? Така изглеждаше.

— Той ме целуна — промълви Лейла, загледана във водното огледало. — Притисна устните си към моите.

Избраницата приседна грациозно на мраморния ръб и вдигна ръка към спокойната вода. Миг по-късно Пейн се присъедини към нея, защото понякога беше добре да чувстваш нещо, каквото и да е. Дори да беше болка.

— Хареса ли ти?

Лейла се наведе напред и се взря в собственото си отражение, а русата й коса се спусна над раменете й, докато краищата не докоснаха повърхността на водата.

— Той беше… много пламенен с мен. Огънят му… ме погълна.

— Значи вече не си девствена?

— Спря, след като ме целуна. Каза, че иска да съм сигурна. — Чувствената усмивка на лицето на Лейла беше ясно отражение на страстта й. — Бях сигурна и все още съм. Също и той. Тялото му на боец беше готово за мен. Жадуваше за мен. Да бъдеш желана до такава степен беше дар отвъд всякакви измерения. Мислех… че завършването на обучението ми е единственото ми желание, но сега знам, че в Далечната страна ме чака много повече.

— С него ли? — промърмори Пейн. — Или чрез изпълняването на задълженията ти? — Лейла се намръщи, а Пейн кимна. — Мисля, че повече те е грижа за него, отколкото за позицията ти на Избраница.

Последва дълга пауза.

— Тази страст между нас със сигурност е съдбовна, не мислиш ли?

— По този въпрос нямам мнение.

Опитът й по отношение на съдбата беше свързан с един-единствен блестящ кръвожаден миг… последван от дълго бездействие. Нито едно от двете не й позволяваше да коментира страстта, за която говореше Лейла.

Или по-точно казано, от която се опияняваше.

— Съдиш ли ме? — прошепна Лейла.

Пейн вдигна очи към Избраницата и се замисли за празния храм с всички онези незаети бюра и купите, недокосвани от добре обучените ръце. Радостта на Лейла, която нямаше нищо общо с живота й на Избраница, беше още едно доказателство за неизбежния провал на плана. Което не беше лошо. Пейн се протегна и докосна рамото й.

— Ни най-малко. Наистина се радвам за теб.

Свенливата наслада на Лейла я правеше да изглежда красива и пленителна.

— Толкова се радвам, че мога да споделя всичко това с теб. На ръба съм да се пръсна и няма с кого… Наистина… Няма с кого да говоря.

— Винаги можеш да говориш с мен. — В края на краищата Лейла никога не беше осъждала мъжките й наклонности и тя с охота би й отвърнала със същото разбиране. — Ще се върнеш ли скоро пак там?

Лейла кимна.

— Каза, че мога да се върна при следващата му… Как се изрази… Свободна вечер. И ще го направя.

— Трябва да ме държиш в течение. Наистина… ще ми е интересно да разбера какво се случва с теб.

— Благодаря ти, сестро. — Лейла покри с ръката си тази на Пейн, а в очите й проблеснаха сълзи. — Толкова дълго време бях непълноценна… А исках именно това, което се случва сега. Чувствам се… жива.

— Радвам се за теб. Това е… много хубаво.

С една последна окуражаваща усмивка Пейн се надигна и се сбогува с Лейла. Докато вървеше към покоите си, установи, че болката, породила се в гърдите й, се засилва. Нямаше търпение Рот да се озове тук час по-скоро.