Дж. Р. Уорд
Единствена любов (9)

5.

След като сянката съобщи искането си, Джон видя как Куин и Блей се напрегнаха и знаеше причината. Трез беше техен съюзник, но също така представляваше сериозна опасност. Сенките действаха според свои собствени правила, а освен това бяха способни на неща, които биха смаяли дори симпат. Но щом ставаше дума за Хекс, той беше способен да влезе и в огнен ринг.

— Стига да получа бележник и химикалка, нямам нищо против — изписа Джон. Нито Куин, нито Блей преведоха казаното, а той се намръщи и ги сръга с лакти. Куин прочисти гърло и закова поглед в стоящия от другата страна на бара Трез.

— Като негов аструкс нотрум аз съм там, където е и той.

— Не и на моя територия. Или пък на територията на брат ми.

Куин се изправи, сякаш готов за бой със сянката, ако това се наложеше.

— Такива са нашите правила.

Джон стана от канапето и блокира с тялото си пътя на Куин, преди да е предприел нещо. После кимна към задното помещение, където предполагаше, че ще отидат двамата с Трез и зачака сянката да мине напред.

Естествено Куин се почувства длъжен да се намеси.

— Зарежи това, Джон.

Джон се обърна и изписа:

— Нареждане ли трябва да ти дам? Отивам с него, а ти оставаш тук. Точка по въпроса. Край.

— Проклет задник — изписа Куин. — Не го правя за удоволствие…

Звукът от позвъняване на входната врата прекъсна спора им и двамата погледнаха към сенките. Ай Ем хвърли поглед към охранителния монитор под бара и каза:

— Посетителят за срещата в два и половина е тук.

Той заобиколи барплота и се запъти към вратата, а Трез се съсредоточи върху Куин за един дълъг момент и после се обърна към Джон.

— Кажи на твоето момче, че е трудно да защитаваш някого, ако си мъртъв.

Гласът на Куин беше твърд като юмручен удар.

— За него съм готов да умра.

— Продължавай със същото поведение и това няма да остане само хипотетична възможност.

Куин оголи кучешките си зъби и изръмжа дълбоко, превръщайки се в смъртоносно животно — от онези, които хората измисляха в своите страшни приказки. Втренчи се в Трез и беше повече от ясно, че в съзнанието си вече се е покатерил на бара, за да атакува гърлото на сянката. Трез се усмихна хладно и не помръдна и на сантиметър.

— Корав тип си, а? Или само се правиш на такъв?

Беше трудно да заложиш на някой от тях. Сенките си имаха своите тайни трикове, но пък Куин изглеждаше като булдозер, който се кани да изравни сграда със земята. А и бяха в Колдуел, не в Лас Вегас и Джон не беше букмейкър, че да приема залози.

Верният отговор беше да не допускаш сблъсък между две неконтролируеми сили.

Джон сви дланта си в юмрук и го стовари на масата. Ударът беше толкова силен, че накара всички да завъртят глави, а на Блей му се наложи да улови чашата си с кока-кола, която полетя във въздуха.

След като Джон привлече пълното внимание на двамата противници, той енергично показа среден пръст на всеки поотделно. Тъй като беше ням, това беше най-близкото до команда да укротят страстите.

Разноцветните очи на Куин се насочиха обратно към сянката.

— Ти би направил същото за Рив. Не можеш да ме виниш.

Последва пауза… И после сянката леко се отпусна.

— Вярно е. — Грохотът на тестостерона намаля до глух тътен и Трез кимна. — Да… Така е. И не се каня да го нараня. Ако той се държи като джентълмен, и аз ще бъда такъв. Давам ти думата си.

— Остани с Блей — изписа Джон, преди да се обърне и да тръгне след сянката.

Трез го поведе през широк коридор, запълнен с каси бира и алкохол. В далечния му край се намираше кухнята, отделена с летящи врати, които не издаваха никакъв звук при отваряне и затваряне. Ярко осветеното помещение, чийто под беше покрит с червени плочки, представляваше сърцето на ресторанта. Беше просторно и спретнато подредено с редиците си от печки и безброй работни плотове от неръждаема стомана. Навсякъде висяха тигани, а на един от котлоните вреше нещо с невероятен аромат. Трез приближи и вдигна капака. След като вдъхна дълбоко, той хвърли поглед към Джон и се усмихна.

— Брат ми е изключителен готвач.

Със сигурност беше така, помисли си Джон, макар че при сенките никога не се знаеше какъв може да е източникът на протеини. Според слуховете обичаха да ядат враговете си. Трез върна капака на мястото му и посегна към купчина с бележници. Взе един, плъзна го по плота и извади химикалка от една стойка.

— Това е за теб. — Трез скръсти ръце пред огромния си гръден кош и се облегна на печката зад себе си. — Когато се обадихте и поискахте да се видим, бях изненадан. Както вече казах, с Рив живеете под един покрив, така че сте наясно какво прави в колонията на север. Вероятно си чул, че тази седмица претърси най-северната част на лабиринта… И би трябвало да знаеш, че не намери абсолютно нищо, което да го кара да мисли, че Хекс е била пленена от симпат.

Джон не реагира по никакъв начин. Нито отрече, нито се съгласи.

— Също така ми се струва интересно, че ме питаш за сделките с наркотици, като се има предвид, че Рив знае всичко за търговията в Колдуел. — В този момент в кухнята влезе Ай Ем. Отиде до тенджерата и разбърка добре съдържанието й, после застана до брат си и зае абсолютно същата поза като него. Джон не беше чувал да са близнаци, но започна да се чуди по въпроса. — Та какво става, Джон? — рече Трез. — Защо кралят ви не знае с какво си се захванал и защо не желаеш да го обсъдиш с Ривендж?

Джон им обърна гръб, взе химикалката и започна да пише. Когато им подаде написаното, сенките се наведоха напред.

„Отлично сте наясно какво става. Стига сме си губили времето взаимно.“

Трез се засмя и дори Ай Ем се усмихна.

— Да, можем да разчетем чувствата ти. Просто реших, че ще имаш желание да обясниш. — Когато Джон поклати глава, Трез кимна. — Добре, разбирам и трябва да призная, че уважавам нежеланието ти да се говорят празни приказки. Кой друг знае, че имаш лични мотиви?

Джон отново написа нещо в бележника.

„Вероятно Рив, като се има предвид, че е симпат. Куин и Блей. Но никой от братята.“

Ай Ем се намеси.

— Татуировката, която току-що си си направил… с нея ли е свързана? — Джон се изненада за кратко, но после реши, че или успяват да подушат прясното мастило, или чувстват вибрациите на отмиращата болка. Бързо надраска отговора.

„Това не е ваша работа.“

— Добре, това го приемам — заяви Трез. — Чуй ме… Без да се обиждаш, но защо не можеш да се довериш на братята? Притесняваш се как ще приемат факта, че тя е симпат ли? Защото нямат проблем с Ривендж.

„Мисли с главата си. Разкрия ли се пред тях и обединим ли усилията си, за да я открием, всички ще очакват церемония по обвързването ни, когато се върне. Не мисля, че това ще й допадне. Ами ако е мъртва? Не искам да се взират в мен през масата по време на хранене и да се чудят кога ще се обеся в банята.“

Трез избухна в смях.

— Не мога да оспоря логиката ти.

„Така че имам нужда от съдействието ви. Помогнете ми да й помогна.“

Двете сенки се спогледаха и останаха смълчани задълго, а Джон реши, че провеждат безмълвен разговор един с друг.

След известно време насочиха вниманието си обратно към него и както винаги Трез беше този, който заговори.

— Ами… След като ти беше така любезен да си откровен с нас, ще ти отвърнем със същото. Този разговор ни поставя в много трудна ситуация. Отношенията ни с Ривендж са много близки, както знаеш. И той е въвлечен във всичко това лично, също като теб. — Джон се чудеше как да намери изход от ситуацията, когато Трез рече: — Но ще ти кажем… Никой от нас не знае нищо за нея. Нямаме представа къде е.

Джон преглътна тежко и си каза, че новините са лоши.

— Да, лоши са. Или е мъртва… или я държат някъде. — Трез изруга. — Аз също мисля, че Леш я е отвлякъл. И съм напълно съгласен, че той се опитва да изкарва пари по улиците и това е единственият начин да стигнем до него. Моето предположение е, че използва хора за дилъри, преди да ги привлече към Обществото на лесърите и залагам всичко, че ще започне да ги въвежда официално възможно най-скоро. Ще иска да упражнява пълен контрол върху пласьорите си и единственият начин да го постигне, е, като ги превърне в лесъри. Колкото до най-вероятните места за търговия, в моловете винаги се продава добре. Същото важи и за гимназиите, макар че те може да са проблем за вас заради дневната светлина. Търговците от фургоните, продаващи храна в общинските строителни зони, също винаги купуваха от нас. Много стока се пласираше и в парка на скейтбордистите „Екстрийм“. Под мостовете също се продава по нещо, но купувачите са главно бездомници, така че приходите от тях са минимални и едва ли биха заинтересували Леш.

Джон кимна и си помисли, че именно това беше информацията, за която бе дошъл.

„Ами доставчиците?“ — написа той. — „Ако Леш се надява да заеме мястото на Рив, няма ли да влезе във връзка с тях?“

— Да. Най-големият в града, Рикардо Бенлоиз, е доста трудно да бъде открит. — Трез хвърли поглед към брат си и последва ново мълчание. Когато Ай Ем кимна, Трез отново се обърна към Джон. — Добре. Ще се опитаме да ти набавим някаква информация за Бенлоиз или поне толкова, че да успееш да го проследиш при срещата му с Леш.

Джон заговори на езика на знаците, без да се замисли.

— Много ви благодаря.

Двамата кимнаха и Трез каза:

— Имам две условия. — Джон го подкани със знак да продължи. — Първо, не пазим тайни от Рив, така че ще му кажем за посещението ви. — Джон се намръщи, а Трез поклати глава. — Съжалявам, така стоят нещата.

— За нас е добре, че си решил да се разровиш надълбоко — намеси се Ай Ем. — Не че братята не го правят, но колкото повече са участващите в издирването, толкова повече шансове има тя.

На Джон това му беше ясно, но все пак искаше да запази нещата за себе си. Преди да успее да напише нещо, Трез продължи с условията си.

— Второ, трябва да ни предоставяш всяка информация, до която се добереш. Това властно чудовище Ривендж ни нареди да стоим настрана. Твоето идване при нас ни дава много удобно извинение да се намесим.

Джон се почуди защо Ривендж би вързал ръцете на двамата бойци, когато Ай Ем обясни:

— Реши, че може да бъдем убити.

— Със същия успех можеше да ни прикове с вериги към стената — сви рамене Трез. — Именно това беше причината да се съгласим да се срещнем с теб. В мига, когато получихме съобщението ти, знаехме…

— … че това е шансът…

— … който търсехме.

Докато сенките се допълваха един друг, Джон пое дълбоко въздух. Поне разбираха мотивите му.

— Наистина разбираме. — Трез вдигна юмрук и Джон го удари със своя, а той кимна. — Нека запазим казаното в този частен разговор помежду си.

Джон се наведе над бележника.

„Не каза ли, че ще уведомиш Рив за идването ми?“

Трез прочете написаното и отново се засмя.

— О, ще му кажем, че си дошъл и си поръчал храна.

Ай Ем се усмихна мрачно.

— Но не е нужно да научава за останалото.

 

 

След като Трез и Джон отидоха отзад, Блей допи колата си, като наблюдаваше с периферното си зрение Куин, който не спираше да крачи наоколо, сякаш му бяха отрязали крилете и това не му допадаше. Не можеше да понесе, че го бяха оставили встрани. Независимо дали ставаше дума за вечеря, среща или сбиване, той държеше да има право на пълен достъп. Мълчанието му беше по-ужасно и от ругатните. Блей стана и отиде зад бара с празната чаша в ръка. Докато си сипваше още от газираната напитка върху кубчетата лед, той се зачуди защо харесваше толкова приятеля си. Той самият беше от учтивите, докато Куин беше по-скоро от типа „разкарай се и умри“.

Явно противоположностите се привличаха. Или поне при него беше така.

Ай Ем се върна и водеше със себе си мъж, който можеше да бъде определен като впечатляващ. Облеклото му беше напълно безупречно, от кройката на тъмносивото палто до идеално лъснатите обувки. Вместо вратовръзка носеше шалче. Гъстата му руса коса беше къса отзад и по-дълга отпред, а очите му имаха цвят на перли.

— Мили боже, какво правиш тук, мамка му? — проехтя гласът на Куин, когато Ай Ем изчезна някъде отзад. — Ти, копеле наконтено!

Първоначалната реакция на Блей беше да се напрегне до крайност, тъй като допусна, че Куин се чувства привлечен от новодошлия. А точно сега най-малко му трябваше отново да се превърне в зрител на шоуто му.

Но после се намръщи. Беше ли възможно…?

Току-що пристигналият мъж се засмя и прегърна Куин.

— Много те бива с думите, братовчеде. Бих казал, че звучиш като… Нещо средно между шофьор на камион и моряк, в комбинация с дванайсетгодишно хлапе.

Сакстън. Това беше Сакстън, син на Тим. Блей си спомни, че вече го бе срещал веднъж или два пъти.

Куин се отдръпна.

— „Мамка му“ всъщност се използва вместо запетая. Не ви ли учат на това в Харвард?

— Повече наблягат на договори, вещно право и искове срещу посегателство от всякакъв характер. Изненадах се, че твоят случай не беше разгледан на последния изпит.

Кучешките зъби на Куин проблеснаха, когато се усмихна.

— Това е човешки закон. Не могат да ме хванат с него.

— Кой ли може?

— Защо си тук?

— Във връзка с имотни сделки на братята сенки. Да не би да мислиш, че изучих човешките закони само за забавление? — Сакстън насочи поглед към Блей. Изражението му мигом стана сериозно и заинтригувано. — Здравей.

Сакстън обърна гръб на Куин и приближи, показвайки такъв интерес, че Блей погледна през рамо, за да провери какво става зад гърба му.

— Блейлок, нали така? — Мъжът протегна изящната си ръка. — Не съм те виждал от години.

Блей винаги се беше чувствал с вързан език в присъствието на Сакстън, защото „наконтеното копеле“ винаги имаше остроумен отговор за всичко. И излъчването му беше като на някой всезнаещ, който не би те посветил в тайните, ако не отговаряш на стандартите му.

— Как си? — попита Блей, когато дланите им се докоснаха.

Сакстън миришеше наистина добре и имаше твърдо ръкостискане.

— Много си пораснал.

Блей почувства, че се изчервява и отдръпна ръката си.

— Ти си все същият.

— Така ли? — Очите му с цвят на перли проблеснаха. — Това хубаво ли е или лошо?

— О… хубаво е. Нямах предвид…

— Кажи ми как вървят нещата при теб. Имаш ли си някоя прекрасна спътница, избрана за теб от родителите ти?

Смехът на Блей беше рязък и скован.

— Боже, не. Никоя не е за мен.

Куин се намеси в разговора, като настани огромното си тяло между тях.

— Ти как си, Сакс?

— Много добре. — Сакстън дори не погледна към Куин, докато отговаряше, а задържа цялото си внимание върху Блей. — Въпреки че родителите ми искат да напуснат Колдуел. Аз обаче, не съм склонен да го направя.

Тъй като изпитваше необходимост да гледа в друга посока, Блей се зае да пие газираната си напитка и да брои плуващите вътре кубчета лед.

— А ти защо си тук? — попита Сакстън. Настъпи мълчание и най-накрая Блей вдигна поглед, учуден защо Куин не отговаря.

О, ясно. Сакстън не се беше обърнал към братовчед си.

— Няма ли да кажеш нещо, Блей? — настоя Куин и направи гримаса.

За първи път от… боже, струваше му се, че беше за първи път изобщо… той застана очи в очи с най-добрия си приятел. Не че му се налагаше да събере сили, за да го направи. И както винаги разноцветният поглед беше насочен към друг. Куин бе отправил към Сакстън преценяващ поглед, от който някой по-малодушен би се свил от притеснение. Но братовчедът на Куин или не забелязваше, или не го беше грижа.

— Отговори ми, Блейлок — промърмори мъжът и Блей прочисти гърло.

— Тук сме да помогнем на приятел.

— Възхитително. — Сакстън се усмихна и разкри блестящите си зъби. — Знаеш ли, мисля, че не е зле да излезем някой път.

— Разбира се. Звучи чудесно. Ето номера ми. — Гласът на Куин звучеше раздразнено.

Точно завърши да диктува цифрите, когато Джон, Трез и Ай Ем се върнаха. Последваха представяне и разговор, в който Блей не взе участие. Той допи напитката си и отиде да сложи чашата в миялната машина. Докато минаваше покрай Сакстън, той му подаде ръка.

— Радвам се, че се видяхме.

По рефлекс Блей пое предложената му длан… и след като си стиснаха ръцете, той осъзна, че в неговата имаше визитна картичка. Прикри изненадата си, а Сакстън се усмихна. Блей я пъхна в джоба си, а Сакстън погледна към Куин.

— Ще ти се обадя, братовчеде.

— Да. Разбира се.

Сбогуването беше значително по-малко дружелюбно от страна на Куин, но Сакстън отново не го беше грижа или не забеляза, като второто беше трудно да се повярва.

— Ще ме извините ли? — каза Блей, без да се обръща към някого конкретно. Излезе от ресторанта сам и в мига, когато пристъпи под козирката, запали цигара и се облегна назад на хладната тухлена стена, като опря тока на ботуша си във фасадата на сградата.

Докато пушеше, извади визитката. Беше изработена от плътен кремав картон, а буквите бяха гравирани, а не отпечатани — естествено. Шрифтът беше типичен за старата школа. Приближи я към носа си и вдъхна аромата на парфюм.

Беше хубав. Много хубав. Куин не признаваше такива неща… По тази причина през повечето време миришеше на кожа и секс.

Преди да прибере визитката обратно в джоба си, той вдъхна отново бавно и продължително. Не беше свикнал да получава внимание. Или да бъде заговарян. Винаги той правеше първата крачка. И откакто се помнеше, целта му винаги е била Куин.

Вратите се отвориха със замах и отвътре се появиха приятелите му.

— Не обичам цигарен дим — изсумтя Куин и размаха ръка, за да отпъди облака, който току-що беше излязъл от устата на Блей.

Блей изгаси цигарата в тока на ботуша си и я пъхна в джоба.

— Къде отиваме?

— В парка „Екстрийм“ — изписа Джон, — онзи до реката. Дадоха ни и друга следа, но тя изисква няколко дни планиране.

— Този парк не е ли свърталище на гангстери? — попита Блей. — Наоколо не гъмжи ли от полиция?

— Защо те тревожат ченгетата? — засмя се Куин рязко. — Ако загазим, Сакс винаги може да дойде и да ни отърве, нали така?

Блей погледна Куин и този път нямаше да е зле да се беше подготвил. Синьо-зеленият поглед на Куин беше закован в него и в мига, в който регистрира този факт, в гърдите му трепна старата и позната възбуда.

По дяволите… Това е мъжът, когото обичам, помисли си Блей. И винаги щеше да обича. Заради извивката на челюстта му и тъмните смръщени вежди, заради пиърсингите на ухото и плътната долна устна, както и гъстата и лъскава черна коса, златистата кожа и мускулестото тяло. Заради това как се смееше и никога не плачеше. Заради белезите в душата му, за които никой не знаеше, и убедеността, че без да се замисли, би се втурнал на помощ в горяща сграда, разпра или автомобилна катастрофа. Заради всичко, което Куин беше и щеше да бъде, докато е жив.

Но едно нещо никога нямаше да се промени.

— Какво никога няма да се промени? — попита Куин и се намръщи.

По дяволите. Беше го казал на глас.

— Нищо. Ще тръгваме ли, Джон?

Джон хвърли поглед към единия, а после към другия и кимна.

— Имаме само три часа до изгрева. Да побързаме.