Дж. Р. Уорд
Единствена любов (76)

72.

Отнесоха новороденото в новия му дом, яздейки бойните си коне. Семейството, което щеше да го осинови, живееше през няколко села и вечерта след раждането Дариъс и Тормент потеглиха напълно въоръжени, осъзнавайки, че можеха да бъдат нападнати по пътя. Със сламения си покрив и каменните си стени, къщата, която търсеха, не се различаваше много от дома на Дариъс. Ограждащите я дървета й осигуряваха защита от прищевките на времето, а в обора отзад имаше кози, овце и крави.

Домакинството имаше дори и доген, както Дариъс беше научил предишната вечер, когато беше дошъл да се срещне с това скромно, но почтено семейство. Не се беше запознал обаче с жената в дома. Тя не беше в състояние да приема посетители и той беше разговарял с мъжа под навеса пред къщата. Когато двамата с Тормент дръпнаха юздите, конете спряха, но отказаха да стоят кротко. Огромните жребци бяха отгледани, за да участват в битки, а не за кротка езда и когато Дариъс скочи от своето седло, помощникът му едва успя да подчини животното, благодарение на силните си ръце. През целия път Дариъс беше обмислял решението си, но сега, когато бяха пристигнали, знаеше, че мястото на бебето е тук.

Приближи вратата със скъпоценния товар в ръцете си. Отвори им господарят на дома. Очите на вампира блестяха на лунната светлина, но не от радост. Това добродетелно семейство беше преживяло много сходна загуба… и именно така Дариъс ги беше открил.

Вампирите поддържаха контакти помежду си също както хората, споделяха истории и изказваха съболезнования. Дариъс се поклони на мъжа въпреки по-високото си положение в обществото.

— Приветствам ви в тази студена нощ.

— И аз ви приветствам, сър. — Мъжът се поклони много ниско и когато се изправи, добродушният му поглед се насочи към малкото вързопче. — Вече почувствах топлина.

— Да, наистина. — Дариъс разгърна леко одеялцето и отново обходи с поглед малкото личице. Тези очи, тези запленяващи оловносиви очи се взряха в него. — Бихте ли искали… първо да я огледате? — Гласът му пресекна, защото не искаше никой да съди детето. Нито сега, нито когато и да било… Беше направил всичко по силите си, за да не позволи това да се случи. Разбира се, не беше споделил с вампира при какви обстоятелства е било заченато. Как би могъл да го стори? И тъй като нямаше очевидни белези, издаващи другата същност на момиченцето, никой никога нямаше да научи за това.

— Няма нужда да го правя. — Мъжът поклати глава. — Тя е благодат, която ще запълни празните ръце на моята шелан. Казахте, че е здрава, това е единственото, което има значение.

Дариъс въздъхна с облекчение — дори не беше разбрал, че е затаил дъх — и отново погледна към новороденото.

— Сигурен ли сте, че желаете да я дадете? — попита тихо мъжът. Дариъс хвърли поглед назад към Тормент. Очите на младия мъж пламтяха, когато отвърна на погледа му, възседнал тъпчещия на място жребец. Тялото му на боец, облечено в черни кожени дрехи, оръжията на гърдите и седлото му — всичко във вида му говореше за война, смърт и кръв. Дариъс беше наясно, че той самият представлява подобна гледка. Обърна се към мъжа и се покашля.

— Ще ми позволите ли едно своеволие?

— Да, господине. Можете да ме помолите за всичко.

— Аз… Бих искал да й дам име.

Мъжът отново се поклони ниско.

— Това ще бъде много мил жест.

Дариъс погледна над рамото на цивилния към вратата на къщата, която предпазваше от студа навън. Някъде вътре имаше жена, оплакваща детето си, умряло малко след раждането. В интерес на истината той самият изпитваше частица от тази огромна празнота, докато се готвеше да предаде на друг пеленачето в ръцете си. Когато си тръгнеше от тази гориста долчинка, част от сърцето му завинаги щеше да остане тук, при това разбито семейство, което сега отново щеше да бъде щастливо… Но малката заслужаваше любовта, очакваща я тук.

Дариъс произнесе със звучен глас:

— Ще се казва Хексания.

Мъжът отново се поклони.

— Благословена. Да, името й подхожда чудесно.

Последва дълга пауза, през която Дариъс отново насочи възхитения си поглед към ангелското личице. Не знаеше кога ще я зърне отново. Сега това беше нейното семейство. Не беше редно да бъде отглеждана от двама воини… и щеше да е по-добре, ако те не се намесваха в живота й. Започнеха ли двама бойци да посещават редовно това спокойно селце, без съмнение щяха да възникнат въпроси и вероятно това би застрашило тайната около зачеването и раждането й.

За да я защити, той трябваше да изчезне от живота й и така да й осигури нормално съществуване.

— Господине? — заговори вампирът кротко. — Сигурен ли сте в това, което правите?

— Простете ми. Да, разбира се… Напълно сигурен съм. — Дариъс почувства как гърдите му горят, когато се наведе и положи малкото момиченце в ръцете на непознатия. Нейният баща.

— Благодаря… — Гласът на мъжа пресекна, когато пое малкото вързопче. — Благодаря ви за светлината, която ни дарихте в непрогледния мрак. Има ли нещо, с което можем да ви се отплатим?

— Бъдете… Бъдете добри към нея.

— Ще бъдем. — Мъжът понечи да се обърне, но спря на място. — Няма да се върнете за нея, нали?

Дариъс поклати глава, неспособен да откъсне очи от пелената, изработена от майката.

— Тя ви принадлежи така, както ако беше ваша родна дъщеря. Поверяваме я на любезните ви грижи и вярвам, че ще се отнасяте добре към нея.

Мъжът се приближи към него и го стисна над лакътя, за да му покаже съчувствие и да му вдъхне увереност.

— Постъпихте мъдро, като ни се доверихте. И знайте, че винаги сте добре дошли да я посетите и да видите как е.

Дариъс наклони глава.

— Благодаря. Нека благословената Скрайб Върджин бъде щедра и милостива към вас.

— Също и към вас.

След това мъжът пристъпи през прага на дома си, вдигна длан, за да се сбогува и затвори входната врата зад себе си и бебето.

Жребците пръхтяха и потрепваха нервно с копита, а Дариъс ги заобиколи и хвърли поглед през прозореца, като се надяваше да види… Сред чистите чаршафи на леглото, близо до огнището, лежеше жена с лице, обърнато към пламъците. Беше бледа като завивките си, а празният поглед в очите й му напомни за жената, преминала в Небитието пред неговото собствено огнище.

Тя не се надигна, нито погледна към своя хелрен, когато той влезе в спалнята и за един кратък миг Дариъс си помисли, че е допуснал грешка. Но бебето очевидно издаде някакъв звук, защото жената внезапно обърна глава.

Докато съзерцаваше малкото вързопче, тя отвори уста. На красивото й лице най-напред се изписа объркване, а после благоговение. Бързо отметна завивката и се протегна към бебето. Ръцете й трепереха така силно, че на мъжа й му се наложи да положи малкото върху гърдите й… Но тя успя да задържи новородената си дъщеря на място без негова помощ.

Очите на Дариъс се напълниха със сълзи заради силния вятър. Наистина причината беше само във вятъра и в нищо друго.

Той потърка лицето си с длан и си каза, че сега вече всичко е на мястото си… Въпреки че чувстваше тъга в сърцето си. Конят зад гърба му изпръхтя, направи няколко крачки назад и опъна юздите, а огромните му копита заудряха по земята. При този звук жената погледна уплашено към прозореца и притисна безценния си дар още по-плътно до себе си, сякаш за да го защити. Дариъс се обърна и забърза с невиждащи очи към жребеца си. С един скок се озова на гърба на огромното животно и пое контрола над него, като овладя мощта и яростта, които се излъчваха от всеки мускул и всяка кост.

— Тръгваме към Девън — заяви Дариъс, който се нуждаеше от някаква цел много повече, отколкото се нуждаеше от въздух. — Говори се, че там имало лесъри.

Тормент хвърли поглед към къщата.

— Но дали… В състояние ли си да се биеш точно сега?

— Войната не се интересува от психическото състояние на който и да е мъж.

Понякога дори беше по-добре да не си съвсем на себе си.

Тормент кимна.

— Напред към Девън тогава.

Дариъс даде на жребеца си онова, което той искаше, и бойният му кон се понесе напред, галопирайки през гората и разоравайки пръстта с копитата си. Вятърът, който брулеше лицето на Дариъс, пресуши сълзите, но не направи нищо за болката в сърцето му.

Докато яздеше обратно към бойното поле, той се запита дали някога отново щеше да види бебето… но знаеше отговора. Нямаше начин пътищата им пак да се кръстосат. Как би могло да се случи подобно нещо? Какви странни събития и прищевки на съдбата биха ги събрали повторно?

Та това би било предизвикателство към провидението.

О, мъничка, родена в скръб, но незабравима.

Винаги щеше да притежава част от сърцето му.