Дж. Р. Уорд
Единствена любов (74)

70.

Трагедията се случи по време на една свирепа зимна буря и не беше предизвикана от продължителните родилни болки на жената. Крахът настъпи в рамките на едно мигване, но последствията промениха живота на мнозина.

— Не!

Викът на Тормент накара Дариъс, който държеше в ръце хлъзгавото новородено, да вдигне рязко глава. В първия миг не разбра причината за тревогата. Наистина имаше много кръв след раждането, но жената беше преживяла появата на бебето. Всъщност Дариъс тъкмо прерязваше пъпната връв и се канеше да увие малкото, за да й го покаже.

— Не! О, не! — Лицето на Тормент беше смъртно бледо, докато се протягаше напред. — О, най-скъпа Скрайб Върджин! Не!

— Защо…

В първия момент Дариъс не можеше да осъзнае ставащото. Като че ли… дръжката на кинжала на Тормент стърчеше между чаршафите, покриващи все още закръгления корем на жената. И бледите й, сега покрити с кръв ръце, бавно пуснаха оръжието и се плъзнаха от двете страни на тялото й.

— Тя го взе! — изстена Тормент. — От колана ми… Стана толкова бързо… Наведох се да я покрия и… тя го измъкна от ножницата.

Дариъс се взря в очите на жената. Погледът й беше прикован към огъня в огнището и докато животът я напускаше, по страната й се стече една-единствена сълза.

Дариъс се спъна в коритото с вода, докато се опитваше да стигне до нея, за да измъкне кинжала… Да я спаси… Да… Раната, която сама си беше причинила, беше смъртоносна, особено след тежкото раждане, което беше преживяла… Но той не можеше да не се опита да я спаси.

— Не изоставяй дъщеря си — каза и се наведе към нея с гърчещото се в ръцете му новородено. — Даде живот на съвсем здраво бебе! Погледни го! Погледни го!

Звукът от водните капки от преобърнатото корито му се струваше силен като оръжеен залп, но жената не отговори.

Дариъс почувства, че устните му се движат и му се струваше, че говори… но по някаква причина единственото, което успяваше да чуе, докато се молеше на жената да остане с тях, беше мекия ромон от разлятата вода. За доброто на дъщеря й, заради надеждата за бъдещето, заради връзката, която двамата с Тормент бяха готови да изградят, за да не се налага сама да отглежда детето си.

Почувства нещо върху панталоните си, намръщи се и погледна надолу.

Не беше вода. По пода се стичаше кръвта й.

— О, най-скъпа Скрайб Върджин… — прошепна той.

Жената беше избрала своя път и беше взела съдбата си в свои ръце. Последният й дъх не беше нищо повече от потръпване и тя отпусна глава на една страна, с очи, все още приковани към пламтящите цепеници… Но вече не виждаше нищо и беше напълно бездиханна. Плачът на новороденото и шумът от последните капки, стичащи се от коритото, бяха единствените звуци в колибата, които Дариъс успяваше да чуе. Именно жалният плач на малкото го накара да предприеме нещо, тъй като нямаше кой знае какво да се стори за разлятата вода и изгубения живот. Взе пелената, която бяха приготвили, внимателно пови миниатюрното невинно създание и го притисна към гърдите си. О, тази жестока съдба, довела до появата на това малко чудо. И сега какво?

Тормент погледна към него от другия край на окървавената родилна постеля, където лежеше вече изстиващото тяло, а очите му бяха изпълнени с ужас.

— Обърнах се настрани само за миг… Дано Скрайб Върджин ми прости… Но беше само за миг…

Дариъс поклати глава. Когато се опита да заговори, от устата му не излезе и звук, така че положи длан върху рамото на момчето и го стисна, за да му предложи поне малка утеха. Тормент придоби още по-унил вид, а плачът на малкото се усили. Майката я нямаше. Но дъщерята беше останала. Дариъс се наведе с този нов живот в ръцете си и изтръгна кинжала на Тормент от корема на жената. Сложи го настрани, а после склопи клепачите на невиждащите й очи и зави лицето й с чист чаршаф.

— Тя няма да отиде в Небитието — изстена Тормент и скри лице в шепите си. — Погуби се сама…

— Беше погубена от други. И най-тежкият от всички грехове е малодушието на баща й. Тя беше мъртва много отдавна. О, тази нейна безмилостна съдба, тя беше погубена отдавна… Дано Скрайб Върджин прояви такава милост в смъртта й, каквато тя не можа да срещне приживе.

О… Проклета… Жестока орис… Въпреки отчаянието си Дариъс доближи бебето до огнището, защото се тревожеше да не изстине на студения въздух. Когато двамата се озоваха пред огъня, то отвори уста в желание да засуче… И поради липса на по-добра алтернатива, той й предложи кутрето си.

С трагедията, все още носеща се във въздуха подобно на писък, Дариъс огледа на светлината от огъня миниатюрните черти върху дребното личице. Очите не бяха червени. И ръцете имаха пет пръста, а не шест. С нормални стави. Отгърна леко пелената, провери крачетата, корема… И установи, че ненормално удължените крайници, така характерни за гълтаните на грехове, ги нямаше.

В гърдите на Дариъс се надигна болка заради жената, която бе носила този живот в тялото си. Тя беше станала част от ежедневието им с Тормент… И макар че рядко говореше и никога не се усмихваше, той знаеше, че я е грижа за тях. Тримата бяха нещо като семейство. И сега тя им беше оставила това мъниче.

Дариъс загърна одеялцето и осъзна, че то беше единственото, с което жената беше признала неизбежността на предстоящото раждане. Собственоръчно беше изработила пелената, с която дъщеря й беше повита, и тя бе единственото, което я бе интересувало по време на бременността… Вероятно, защото е била наясно какъв ще бъде изходът. През цялото време е знаела какво ще стори.

Малкото отвори широко очи и се втренчи в Дариъс, повдигайки съсредоточено вежди. С усещането за поетото бреме, той осъзна колко уязвимо бе малкото вързопче… Оставено съвсем само на студа, то би умряло до часове.

Трябваше да направи онова, което беше редно. Трябваше да се погрижи за момиченцето и да стори нужното. Със започването на живота му, толкова много обстоятелства бяха против него, а сега беше останало и сираче. Най-скъпа Скрайб Върджин, той щеше да се погрижи за бебето, дори това да беше последното му дело на земята.

Чу се прошумоляване и когато Дариъс погледна през рамо видя, че Тормент беше увил тялото на жената в чаршаф и я беше взел на ръце.

— Аз ще се заема с нея — заяви момчето. Само че… гласът му не звучеше като на момче, а като на напълно зрял мъж. — Аз… ще се погрижа за нея. — Масивните и силни ръце на Тормент обгръщаха мъртвата, сякаш беше жива. Притискаше я към гърдите си с нежност и грижа.

Дариъс прочисти гърло, разтревожен дали раменете му бяха достатъчно силни да понесат такъв товар. Как щеше да поеме нова глътка въздух… как щеше да продължи да бие сърцето му… каква ще е следващата стъпка, която ще предприеме?

Истината беше, че се бе провалил. Беше освободил жената, но в крайна сметка я беше предал…

Но в следващия миг се стегна и се обърна към своя помощник.

— Ябълковото дърво…

Тормент кимна.

— Да. И аз си мислех за него. Ще я отнеса там, въпреки бурята.

Не беше изненадващо, че момчето беше готово да се сражава със стихиите, за да погребе жената. Без съмнение имаше нужда да се захване с нещо, за да облекчи агонията си.

— Ще се наслаждава на цветовете през пролетта и на песните на птиците, подскачащи по клоните.

— Ами бебето?

— Ще се погрижим и за нея. — Дариъс се взря надолу в малкото личице. — Ще я поверим на някой, който ще я отгледа по начина, по който заслужава. — Истината е, че не можеха да я задържат при себе си. Бяха навън, за да се бият по цяла нощ и войната нямаше да спре заради нечия лична трагедия… Войната не спираше заради никого и нищо. А и детето имаше нужда от неща, които двама мъже, макар и изключително добронамерени, не биха могли да му осигурят.

Имаше нужда от майчински грижи.

— Нощта настъпи ли вече? — попита дрезгаво Дариъс, когато Тормент се насочи към вратата.

— Да — отговори младият мъж и освободи резето. — И се боя, че ще остане нощ завинаги.

Вратата се отвори рязко, блъсната от силния вятър и Дариъс се преви, за да защити бебето. Когато студеният порив беше спрян, той погледна надолу към мъничкия нов живот. Проследи чертите на лицето на момиченцето с върха на пръстите си, разтревожен за годините, които й предстояха. Дали щяха да бъдат по-благосклонни към нея от обстоятелствата около раждането й?

Той се помоли да е така. Помоли се някой ден да си намери достоен мъж, самата тя да роди дете и да води нормално съществуване в техния свят. И той щеше да направи всичко възможно, за да й предостави именно това. Дори това да означаваше да се раздели с нея.