Дж. Р. Уорд
Единствена любов (63)

59.

Използваха оставената до обора карета, за да превозят жената до дома на семейството й. Тормент пое юздите на капрата, а Дариъс седеше вътре при жената и му се щеше да може да й даде някаква утеха, но осъзнаваше колко малко можеше да й предложи. Пътят беше дълъг, а тропотът на копитата, скърцането на каретата и звънтенето на сбруята създаваха такъв шум, че правеха разговора невъзможен. Но Дариъс знаеше, че дори пътуването им да беше тихо като шепот и придвижването им да беше спокойно като вода в чаша, техният скъпоценен товар нямаше да промълви и дума. Беше отказала да яде и да пие и не правеше нищо друго, освен да се взира в пейзажа, докато преминаваха през ниви, села и гори.

Докато се придвижваха на юг, на Дариъс му хрумна, че може би след отвличането й симпатът беше блокирал съзнанието й по някакъв начин, ако се приемеше, че двамата бяха пътували към каменния дом в тази карета… В противен случай тя би могла да се дематериализира от движещия се затвор. Подобен ход от нейна страна не го тревожеше в момента, заради прекалената й немощ… Но все пак не изключваше тази възможност. Ако съдеше по изражението на болезнено смирение у жената, в него се пораждаше смътното впечатление, че тя все още се чувства пленница, макар да беше възвърнала свободата си.

Дариъс се беше изкушавал да прати Тормент напред, за да съобщи на родителите й, че са я спасили, но реши да не избързва. По време на пътуването можеха да се случат много неща, а и имаше нужда от Тормент, за да управлява конете, докато той пазеше жената. Заради заплахата от страна на хора, лесъри и симпати оръжията и на двама им бяха в готовност и все пак му се искаше да има по-голямо подкрепление. Ако само имаше начин да се свърже с другите братя и да ги повика…

Зората наближаваше, когато изтощените коне ги отведоха до селото в съседство с дома на жената. Сякаш разпознала къде се намира, тя вдигна глава и размърда устни, а очите й се разшириха и се напълниха със сълзи.

Дариъс се наведе към нея с протегнати ръце.

— Успокой се… Всичко ще бъде…

Когато очите й се взряха в неговите, той видя писъка, който тя сдържаше у себе си.

— Няма да бъде — произнесе беззвучно.

После се дематериализира навън от каретата. Дариъс изруга и удари с юмрук стената на каретата. Тормент спря рязко конете, а Дариъс изскочи навън…

Не беше стигнала далече. В полето вляво от него се мярна бялата й нощница и той я последва, а тя се затича. Поради липсата на всякаква сила, отчаяна и наранена, тя се движеше нестабилно и той я остави да продължи, докато не рухна.

По-късно щеше си спомни, че именно по време на този отчаян опит за бягство, който беше предприела, до съзнанието му бе достигнала мисълта, че тя не можеше да се прибере у дома. Причината не беше в онова, през което беше преминала… А заради онова, което щеше да й донесе бъдещето.

Когато жената се препъна и падна, не направи никакъв опит да предпази корема си. И продължи да пълзи в опит да избяга, но той не можеше да понесе повече да я гледа как се мъчи.

— Стига — нареди й той и я вдигна от студената трева. — Спри веднага…

Тя се съпротивляваше с цялата сила, която й бе останала, но накрая се отпусна в ръцете му. В този кратък миг на покой дъхът й беше накъсан, а сърцето й препускаше бясно… Той виждаше на лунната светлина как югуларната й вена пулсира и можеше да почувства как кръвта кипи във вените й. Гласът й беше слаб, но тя със сигурност държеше на онова, което изрече.

— Не ме връщайте там… Дори не ме водете до началото на алеята. Не ме карайте да се връщам.

— Не може да го мислиш наистина. — Той нежно отметна косата от лицето й и изведнъж си спомни русите коси върху четката й в стаята. Толкова много се беше променило, откакто за последен път беше седяла пред тоалетката си и се беше приготвяла за лягане в дома на скъпото си семейство. — Преживяла си прекалено много и не разсъждаваш трезво. Със сигурност имаш нужда от почивка и…

— Ако ме отведете там, ще избягам отново. Не обременявайте баща ми с тази гледка.

— Трябва да се прибереш у дома.

— Аз нямам дом. Никога вече няма да имам.

— Не е нужно никой да научава какво точно се е случило. Това, че не е бил вампир, ще бъде от полза, тъй като никой няма да…

— Нося в утробата си отрочето на симпат. — Очите й станаха студени и сурови. — Периодът ми на нужда настъпи в същата нощ, когато той ми се натрапи и оттогава не съм кървила, както това е нормално за жените. Нося неговото бебе.

Ахването на Дариъс отекна силно в настъпилата тишина, а топлият му дъх образува бяло облаче в студената нощ. Е, това променяше всичко. Ако износеше плода и го родеше, можеше и да успее да го представи за вампир, но подобни смесвания имаха непредвидим изход. Никога не можеха да бъдат сигурни как щяха да се комбинират гените и дали бебето щеше да прилича повече на вампир или напротив. Но може би имаше начин семейството й да бъде убедено…

Жената сграбчи реверите на дебелото му палто.

— Оставете ме да умра на слънцето. Оставате ме да срещна смъртта, която желая. Бих стиснала гърлото си със собствените си ръце, но не съм толкова силна.

Дариъс погледна към Тормент, който чакаше до каретата. Махна му да се приближи, а после се обърна към жената.

— Нека поговоря с баща ти. Ще го подготвя.

— Той никога няма да ми прости.

— Вината не е твоя.

— Проблемът не е чия е вината, а в изхода от ситуацията — отбеляза тя мрачно.

Тормент се дематериализира и прие форма пред тях, а Дариъс се изправи на крака.

— Отведи я в каретата и двамата отидете в онази горичка. Аз ще се срещна с баща й.

Тормент се наведе, пое непохватно жената в ръцете си и се изправи. Озовала се в силната, но нежна прегръдка на младежа, дъщерята на Сампсън се върна в същото безтегловно състояние, в което се беше намирала по време на пътуването до дома, с отворени, но празни очи, и глава, клюмнала настрани.

— Грижи се добре за нея — нареди Дариъс и загърна жената по-плътно в нощницата й.

— Не се тревожи — отговори Тормент и закрачи през тревата.

Дариъс остана, загледан за кратко към тях, докато се отдалечаваха, после се хвърли срещу вятъра, като отново прие форма в земите на нейното семейство. Отиде до входната врата и използва масивното чукче във форма на лъвска глава. Когато икономът отвори широко вратата, беше повече от ясно, че се е случило нещо ужасяващо. Цветът на лицето му беше сив и ръцете му трепереха.

— Господине! О, слава богу. Влезте.

Дариъс се намръщи и прекрачи прага.

— Който и да е… — Господарят на къщата се появи от кабинета си… И беше последван от симпата, чийто син бе сложил началото на серията от трагични събития.

— Какво правиш тук? — обърна се Дариъс към гълтана на грехове.

— Синът ми мъртъв ли е? Уби ли го?

Дариъс извади единия от черните кинжали, прикрепени към гърдите му.

— Да.

Симпатът кимна веднъж и сякаш не го беше грижа. Проклети влечуги. Дори към децата си ли не изпитваха чувства?

— А момичето? — настоя симпатът. — Какво се случи с нея?

Дариъс бързо извика в съзнанието си образа на цъфтящо ябълково дърво. Симпатите можеха да разчитат мислите, а той не искаше да сподели онова, което знаеше. Без да отговаря, погледна към Сампсън, който изглеждаше, като че е остарял с векове.

— Жива е. Дъщеря ти е… жива и в добро състояние.

Симпатът се насочи към вратата, а дългата му роба се стелеше по мраморния под.

— Тогава сме квит. Синът ми е мъртъв, а неговото потомство е съсипано.

Сампсън закри лицето си с длани, а Дариъс последва гълтача на грехове, хвана го за ръката и го извлече навън от къщата.

— Защо трябваше да се появяваш тук? Семейството изстрада достатъчно.

— О, налагаше се. — Симпатът се усмихна. — Загубите трябва да са равностойни. Със сигурност туптящото сърце на един боец би трябвало да уважава това.

Негодник.

Гълтачът на грехове се наведе към него.

— Нима предпочиташ да я бях убил? Това беше друг път, който можех да избера.

— Не е сторила нищо, че да заслужи това. Нито пък семейството й.

— О, така ли? Може би моят син просто е приел онова, което му е предложила.

Дариъс хвана симпата с двете си ръце и го завъртя, а после го блъсна в една от масивните колони, носещи сградата.

— Мога да те убия в този миг.

Гълтачът на грехове отново се усмихна.

— Така ли? Не съм сигурен. Честта ти няма да допусне да отнемеш живота на невинен, а аз не съм сторил нищо лошо. — След тези думи симпатът се дематериализира далече от хватката на Дариъс и прие форма на ливадата отстрани. — Пожелавам на тази жена цял живот изпълнен със страдание. Нека живее дълго и да носи бремето си, без да среща състрадание. Сега ще си вървя и ще се заема с тялото на сина си.

Симпатът изчезна, сякаш никога не беше съществувал… Но последствията от действията му бяха налице и Дариъс се убеди в това, когато погледна през отворената врата на къщата. Господарят на дома ридаеше на рамото на прислужника си и двамата търсеха утеха един в друг.

Дариъс премина през главния вход и ехото от стъпките му накара главата на семейството да погледне към него. Сампсън се откъсна от верния си доген, но не направи никакъв опит да спре сълзите си или да прикрие мъката си, докато приближаваше към него. Преди Дариъс да успее да заговори, мъжът каза:

— Ще ти платя.

Дариъс се намръщи.

— За какво?

— За да я… отведеш и да й осигуриш покрив над главата. — Господарят се обърна към слугата. — Иди в хранилището и…

Дариъс пристъпи към Сампсън и стисна рамото му в здрава хватка.

— Какво говориш? Тя е жива. Дъщерята ти е жива и би трябвало да се завърне под този покрив и между тези стени. Ти си неин баща.

— Върви и я отведи със себе си. Умолявам те. Майка й… няма да преживее такова нещо. Позволи ми да осигуря…

— Ти си изверг — изрече Дариъс. — Изверг, който е позор за рода си.

— Не — отвърна мъжът. — Тя е позор. Сега и завинаги.

За миг Дариъс загуби способността си да говори. Макар да познаваше порочната ценностна система на глимерата и сам да беше страдал от нея, всеки път се шокираше наново.

— Двамата с онзи симпат имате много общо помежду си.

— Как смееш…

— Никой от вас няма сърце да скърби за детето си.

Дариъс се запъти към вратата и не се обърна, когато мъжът извика:

— Парите! Позволи ми да ти дам парите!

Дариъс нямаше доверие на себе си как ще реагира, затова се дематериализира и се върна в горичката, която беше напуснал преди минути. Прие форма до каретата, а кръвта му кипеше. Самият той отхвърлен някога, познаваше отлично страданието от това да изгубиш корените си и да останеш без подкрепа сам на света. И то без товара, носен от жената в буквалния смисъл на думата. Макар слънцето да беше на път всеки миг да се покаже над хоризонта, той си даде няколко секунди, за да се стегне и да събере мислите си за онова, което му предстоеше да каже… Гласът на жената прозвуча иззад завесата на каретата.

— Каза ви да не ме довеждате, нали?

Дариъс осъзна, че няма какво да каже, за да представи случилото се в по-добра светлина. Опря длан върху хладното дърво на вратата на каретата.

— Аз ще се погрижа за теб. Ще ти осигуря нужното и ще те закрилям.

— Защо? — прозвуча изпълненият й с болка глас.

— Защото така е редно.

— Вие сте истински герой. Но онази, която сте готов да спасите, не се интересува от вашия дар.

— И това ще стане. С времето… ще започнеш да се интересуваш. — Не последва отговор, така че Дариъс скочи на капрата и пое юздите в ръце. — Ще отидем в моя дом. — Подрънкването на юздите и тропотът на копитата върху прашната земя ги съпровождаха през целия им път. Той ги преведе по друг маршрут, като избягваше имението и семейството, чиито социални амбиции бяха по-гъсти от кръвта. Колкото до парите, Дариъс не беше богат, но по-скоро би отрязал ръката, с която държеше кинжала си, отколкото да приеме и една монета от този малодушен баща.