Дж. Р. Уорд
Единствена любов (55)

51.

Седнала в личната си стая, Пейн се взираше навън към пейзажа на Другата страна. Зелената трева, лалетата и орловите нокти се простираха до група дървета, ограждаща ливадата. Над кичестите им клони се издигаше млечният купол на небето, подобно на капак на огромна ракла.

Тя знаеше от личен опит, че ако вървиш до края на гората и преминеш отвъд сенките й, ще се озовеш… точно там, откъдето си влязъл.

Нямаше път навън, освен ако не получиш позволение от Скрайб Върджин. Единствено тя притежаваше ключа за невидимата ключалка и не би допуснала Пейн да излезе… Не би я оставила да отиде дори до къщата на Примейла в Далечната страна, както беше позволено на останалите.

А това означаваше, че тя прекрасно знае какво е родила. Беше наясно, че озовеше ли се веднъж на свобода, дъщеря й няма да се върне. А Пейн беше дала това ясно да се разбере — при това с крясъци, от които ушите й бяха забучали. Като се върнеше назад, осъзнаваше, че избухването й, макар и искрено, в никакъв случай не можеше да се нарече добра стратегия. По-добре да беше запазила всичко това за себе си и тогава може би щеше да получи разрешение да отиде до Далечната страна… и после да остане там. Все пак майка й не би могла да я върне насила в земята на живите статуи. Е, поне на теория.

Във връзка с това се замисли за Лейла, която тъкмо се беше върнала от среща със своя мъж. Тя грееше, излъчвайки щастие и задоволство, каквито Пейн никога не беше изпитвала. И това до голяма степен обясняваше потребността й да се махне оттук. Дори онова, което я очакваше в Далечната страна, да бе различно от всичко, което си спомняше от малката частица свобода, която бе познала, тя все пак щеше да има възможност за избор.

Наистина, неописуемо проклятие беше да си роден и да не можеш да живееш живота си. Ако не стигнеше дотам, да убие майка си, тя щеше да остане блокирана тук, но колкото и да я мразеше, тя не би предприела такава стъпка. От една страна, не беше сигурна, че би победила в подобен конфликт. А от друга… вече се беше отървала от баща си. Да убие майка си не беше изживяване, което да крие някакво очарование за нея.

О, миналото, това болезнено и окаяно минало. Колко ужасяващо беше да си в плен на безкрайно еднообразно бъдеще, когато на плещите ти тежи бремето на история, прекалено страшна, че да размишляваш над нея. Състоянието на летаргия беше твърде щедър дар в сравнение с това наказание… Поне докато съзнанието й бе застинало, нямаше възможността да броди наоколо и да си мисли за неща, които й се искаше никога да не са се случвали, и такива, които никога няма да има възможност да изживее…

— Бихте ли желали нещо за ядене?

Пейн погледна през рамо. Ноуан стоеше на прага, приведена в поклон и с поднос в ръцете.

— О, да, моля. — Пейн се отърси от мислите си. — Защо не се присъединиш към мен?

— Любезно ви благодаря, но ще ви сервирам и ще си тръгна. — Прислужницата постави храната до Пейн на пейката пред прозореца. — Когато с краля привършите тренировката си, ще се върна да взема подноса…

— Може ли да те попитам нещо?

Ноуан се поклони отново.

— Разбира се. Как мога да ви бъда полезна?

— Защо никога не ходиш в Далечната страна, както правят другите?

Настъпи дълго мълчание… После жената изкуцука до леглото на Пейн и с треперещи ръце заоправя завивките, проявявайки изключително старание.

— Не проявявам интерес към онзи свят — отговори тя. — Тук съм в безопасност. Там… няма да съм на сигурно място.

— Примейлът има здрава ръка и отлични умения с кинжала. Нищо няма да те застраши, докато си под негова закрила.

Гласът, който дойде изпод качулката, беше спокоен.

— Обстоятелствата там често се променят и започват да царят хаос и безредици. Прости решения могат да доведат до потресаващи последствия. Тук всичко е подредено.

Казано от оцеляла след случилия се преди около седемдесет и пет години набег, помисли си Пейн. През онази ужасна вечер вампири от Далечната страна бяха проникнали през бариерата и бяха донесли със себе си насилието, което беше често явление в техния свят.

Мнозина бяха загинали или ранени… включително и тогавашният Примейл. Пейн отново се загледа в прекрасния статичен пейзаж… и изведнъж разбра логиката на другата жена, макар да не я споделяше.

— Именно редът е онова, което ме дразни тук. Бих предпочела да се отърва от това лицемерие.

— Не можете ли да си тръгнете, когато пожелаете?

— Не.

— Това не е редно.

Очите на Пейн се заковаха в другата жена… която сега се беше заела да сгъва прекроените роби на Пейн.

— Никога не съм очаквала, че би казала нещо против Скрайб Върджин.

— Обичам нашата най-скъпа майка на расата… Моля, не ме разбирайте погрешно. Но да бъдете държана в затвор, дори и луксозен, не е редно. Аз сама съм избрала да остана тук завинаги… Вие обаче трябва да сте свободна да си тръгнете.

— Завиждам ти.

Ноуан сякаш се сви под робата си.

— Не трябва дори да си го помисляте.

— Наистина ти завиждам.

В настъпилата тишина Пейн си припомни разговора с Лейла до водното огледало. Същата размяна на реплики, но ролите бяха сменени. Тогава Лейла й беше завидяла, че не копнее за мъже и секс. А сега на самата нея й се стори ценно доволството на Ноуан от инертния й живот. Какъв дяволски кръг, помисли си Пейн.

Сетне отново обърна глава към „гледката“ навън и се взря в тревата с неприязън. Всяко стръкче беше идеално подрязано до нужната дължина, сякаш пред нея се простираше килим, а не морава. И това, разбира се, не беше дело на някой градинар, така, както и вечно цъфтящите лалета, издигащи се на деликатните си стъбла, минзухарите, които никога не се разлистваха повече от нужното, и розите, които винаги бяха увенчани с нежни пъпки. Нямаше никакви насекоми, плевели и болести.

Нямаше и растеж.

Иронията се състоеше в това, че всичко изглеждаше идеално поддържано, без да бъде докосвано от никого. В края на краищата на кого му беше нужен градинар, когато имаше Бог, който е способен да сътвори всичко абсолютно съвършено… и да го запази такова. По начин, който превръщаше Ноуан в някакво чудо. Беше й позволено да оцелее след раждането си и да диша несъществуващия въздух, въпреки че не беше съвършена.

— Не желая това — заяви Пейн. — Наистина не го желая.

Когато не получи отговор, тя погледна през рамо… и се намръщи. Жената си беше тръгнала по същия начин, както беше дошла, без шум и суетня, и беше оставила всичко подредено от грижовните й ръце.

У Пейн се надигна вопъл и тя знаеше, че трябва да бъде освободена. Иначе щеше да полудее.

* * *

В района на фермите край Колдуел Хекс най-сетне получи възможност да влезе в къщата, след като полицаите си тръгнаха в пет следобед. Докато напускаха, униформените изглеждаха така, сякаш се нуждаеха от цяла седмица почивка… Но пък газенето с часове из съсирваща се кръв имаше върху хората този ефект. Те заключиха навсякъде, запечатаха предната и задната врата и оградиха двора с жълта лента. После се качиха в колите си и отпътуваха.

— Да влезем — обърна се тя към сенките.

Дематериализира се и прие форма насред дневната, а Трез и Ай Ем я последваха. Без да си разменят нито дума, те се разпръснаха и заоглеждаха бъркотията в издирване на неща, които хората не биха се сетили да потърсят.

След двайсетминутно шляпане из кървавата каша на долния етаж и ровене из прахоляка на горния, разполагаха с едно голямо нищо.

Хекс можеше да почувства телата и емоционалните им решетки, белязани от преживяваното страдание, но те бяха като отражение във вода… Тя просто не можеше да ги достигне.

— Имате ли отговор от Рив? — попита Хекс и вдигна единия си крак, за да погледне изцапания ток на ботуша си. Кръвта беше стигнала до кожата. Страхотно.

Трез поклати глава.

— Не. Но мога да се обадя отново.

— Не си прави труда. Сигурно спи.

По дяволите! Тя се беше надявала да е получил съобщението й и вече да е започнал да издирва номера. Застанала в антрето, заоглежда трапезарията и олющената маса, която очевидно беше използвана като дъска за кълцане.

На малкото приятелче на Омега щеше да му се наложи да се върне за новоприетите. Ако са изолирани, така както тя беше изолирана от Леш, от тях нямаше да има никаква полза, тъй като те не биха могли да се освободят сами от паралелната равнина.

Освен ако невидимият им затвор не можеше да бъде отключен от разстояние.

— Ще трябва да останем — каза тя. — И да видим кой още ще се появи.

Заедно със сенките претърсиха кухнята, като крачеха из нея, оставяйки пресни кървави следи по нацепения балатум…

Такива, които без съмнение щяха да объркат мозъците на разумните и добросъвестни полицаи. Но проблемът не беше неин.

Погледна часовника на стената. Преброи празните бъчвички, бутилки и метални кутии от бира. Отбеляза фасовете марихуана и следите от магистралите от кокаин.

Отново погледна часовника.

Навън слънцето като че беше спряло да се снижава, сякаш златният му диск се боеше да не бъде прободен от клоните на дърветата.

След като не можеше да продължи с преследването си, тя нямаше за какво друго да мисли, освен за Джон. Сигурно досега вече беше на нокти от безпокойство, а това определено не беше състоянието, в което е добре да срещнеш врага си. Щеше да е гневен, разсеян и свръхнапрегнат. Не беше възможно да му се обади, за да поговорят. Той не можеше да й отговори. А онова, което искаше да му каже, не беше нещо, което да напишеш в съобщение.

— Какво има? — попита Трез, когато тя започна да нервничи.

— Нищо. Просто съм в бойна готовност, а наоколо няма мишена.

— Глупости.

— И няма да е зле да сложим точка на този разговор.

Десет минути по-късно тя отново се взираше в часовника на стената. Повече не можеше да понася това.

— Ще се върна обратно в имението на Братството за половин час — рече тя. — Вие останете тук и ми се обадете, ако някой се появи.

Даде им номера си, а те бяха достатъчно любезни да не задават въпроси… Но пък сенките, подобно на симпатите, умееха да разгадават състоянието на околните.

— Разбрано — отговори Трез. — Ще се свържем с теб в секундата, когато нещо се случи.

Тя се дематериализира и прие форма пред къщата на Братството. Мина по чакъла и се озова пред достойните за базилика стълби. След като влезе във вестибюла, погледна към обектива на камерата.

След миг Фриц отвори вратата и се поклони.

— Добре дошли у дома, мадам.

Думата „дом“ я накара да потръпне.

— А… благодаря. — Тя огледа празното фоайе. — Ще се кача горе.

— Подготвих ви стаята, в която бяхте отседнали преди.

— Благодаря. — Но тя не отиде там.

Водена от усещането за кръвта на Джон, тя изтича по главното стълбище и се запъти към спалнята му. Почука, изчака и като не получи отговор открехна вратата към тъмната стая. Чу шума от душа. Срещу нея върху килима се виждаше вертикална светла ивица, подсказваща, че той е в банята.

Мина по ориенталския килим, като съблече коженото си яке и го хвърли на един стол. Стигна до банята и отново почука. Без да се поколебае. Силно.

Вратата се отвори рязко от само себе си и разкри влажния въздух и приглушеното осветление, идващо от лампите над джакузито. Джон стоеше в душкабината с лице към нея, а водата се стичаше надолу по гърдите, корема и бедрата му. Възбуди се в мига, в който очите им се срещнаха, но той не помръдна и не изглеждаше доволен, че я вижда.

Всъщност, горната му устна се изкриви в гримаса и той изръмжа, но това не беше най-лошото. Емоционалната му решетка беше затворена за нея. Той я блокираше и Хекс дори не беше сигурна дали беше наясно, че го прави. Не можеше да се докосне дори до частица от онова, което преди беше чувствала така ясно. Хекс вдигна дясната си ръка и изписа нескопосано.

— Върнах се.

Веждите му помръднаха. А после започна да пише с пръсти гладко и бързо.

— Предполагам с информация за Рот и братята. Сигурно се чувстваш като герой. Поздравления.

Той спря водата, излезе от кабината и се протегна за кърпа. Не се покри, а просто се избърса и при всяко негово движение не беше трудно да се забележи възбудата му. Никога не беше вярвала, че ще дойде момент да проклина периферното си зрение.

— Не съм говорила с никого — заяви тя.

Това го накара да спре насред движението, докато бършеше гърба си, като естествено тази поза накара мускулите на гърдите и корема му да изпъкнат още по-ясно. После той преметна небрежно кърпата на рамото си и изписа:

— Защо дойде тук?

— Исках да те видя. — Болката в гласа й я накара да се разкае, че не беше използвала езика на знаците.

— Защо?

— Тревожех се…

— Искаше да видиш как го понасям ли? Искаше да знаеш как се чувствам, след като прекарах последните седем часа в безпокойство дали си жива…

— Джон…

Той дръпна кърпата и я размаха във въздуха, за да я накара да млъкне.

— Искаше да знаеш как понасям мисълта, че се биеш сама, или си мъртва, или още по-лошо — попаднала си отново там, където беше? Или може би симпатската ти страна има нужда от малко отмора и развлечение?

— Боже, не…

— Сигурна ли си? Не носиш обръчите си. Може би задоволяваш глада си, като се връщаш тук…

Хекс се обърна и се насочи към вратата, неспособна да се справи с многобройните си емоции, задушавана от гняв и огорчение. Джон я хвана за ръката и тя се озова до стената, притисната от тялото му, а той започна да изписва пред самото й лице.

— О, не, няма да ти се удаде да избягаш. След като ме накара да премина през всичко това, няма да избягаш само защото не можеш да се справиш с кашата, която сама си забъркала. Аз нямах възможността да избягам от днешния ден. Наложи ми се да остана тук като в капан и сега ще ти върна жеста.

Тя искаше да фокусира очите си върху нещо друго, за да не може да следи изписваното от ръцете му.

— Искаш да знаеш как съм? Абсолютно непоколебим, ето как се чувствам. Предишната вечер с теб достигнахме много важен момент. Казваш, че имаш право да тръгнеш след Леш? Аз също имам това право.

Съблекалнята, помисли си тя. Предателството, за което тя не знаеше подробности, но чувстваше, че беше пряко свързано със случилото се с Джон, когато е бил млад, самотен и беззащитен.

— Ето каква е сделката и тя не подлежи на преговори. Ще работим заедно, за да го открием, заловим и убием. Ще работим като екип, което означава, че където е единият, там ще е и другият. И накрая, който го притисне на земята, ще получи честта. Така стоят нещата.

Хекс въздъхна с облекчение. Верният отговор й хрумна на момента. Не й беше харесало да бъде в онази фермерска къща без него. Не й се струваше редно.

— Дадено — отговори.

По лицето му не пролича изненада или задоволство… което й даде да разбере, че каквото и да беше планирал при отрицателен отговор от нейна страна, то беше нещо крайно.

Но после веднага разбра защо той беше толкова спокоен.

— След като всичко свърши, всеки ще поеме по пътя си. Приключваме един с друг.

Кръвта се отдръпна от лицето й и изведнъж краката и ръцете й станаха безчувствени. Което беше глупава реакция. Предложението му беше възможно най-добрата уговорка и най-добрият изход от ситуацията. Двама бойци щяха да работят заедно и когато постигнеха целта си, между тях не беше нужно да остава каквато и да било връзка.

В действителност, след края на кошмара с Леш, тя си беше представяла бъдещето именно по този начин. Да се добере до кучия син и го убие. А после да приключи с това фиаско, наречено живот.

Бедата беше… че така ясните й по онова време планове постепенно се бяха размили. По пътеката, която беше начертала в ума си, когато се беше освободила, постепенно се бяха появили препятствия, нямащи нищо общо с намеренията й, а по-скоро с голия мъж срещу нея.

— Добре — произнесе дрезгаво. — Става.

Това вече предизвика реакция у него. Тялото му се отпусна върху нейното и той опря ръце в стената от двете й страни. Когато очите им се срещнаха, тялото й се изпълни с топлина.

Когато ставаше дума за Джон Матю отчаянието й действаше като запалена клечка кибрит в резервоар с бензин. И ако се съдеше по движението на таза му, той се чувстваше по същия начин.

Хекс вдигна ръка и стисна врата му. Тя не беше нежна, когато го придърпа надолу към себе си, нито пък той, когато впиха устни един в друг, а езиците им не толкова се срещнаха, а по-скоро започнаха дуел. Когато тя чу внезапен шум от разкъсване, осъзна, че той беше хванал тениската й и беше съдрал предницата й на две… Голите й гърди изскочиха, докоснаха неговия гръден кош и зърната й се отъркаха в кожата му, а женствеността й жадуваше отчаяно за него. По дяволите с отчаянието, потребността й да го поеме в себе си стигаше по-далече от това. Празнотата, която чувстваше, когато бе далеч от него, беше истинска агония.

Кожените й панталони бяха на земята само след секунда. После с един бърз скок тя се оттласна от земята и обви крака около кръста му. Посегна надолу и го намести, а после заби пети в задните му части и направи проникването реалност. Пенисът му потъна дълбоко и тя го погълна изцяло. Плъзгането му навътре беше достатъчно да я доведе до див оргазъм.

Изживяното облекчение я накара да оголи кучешките си зъби, а Джон прекъсна целувката им и отметна глава назад, за да й предостави вената си.

Ухапването беше неописуемо. Мощта, струяща от него, беше зашеметяваща. Тя я поглъщаше със силни засмуквания, а той се движеше в нея, като отново я беше довел до ръба на екстаза и беше готов да я запрати надолу в един луд полет, който нямаше да завърши с твърдо приземяване… Последва я в този божествен скок без парашут, а възбудата му потръпваше в нея, достигнал до оргазъм.

Имаше една много кратка пауза… И после Джон отново започна да се движи… Не, носеше я към леглото в тъмната стая, а крачките му го караха да прониква по-дълбоко в нея и после да се отдръпва леко.

Тя се стараеше да запомни абсолютно всяко усещане, като складираше всичко дълбоко в съзнанието си, правейки мига вечен, благодарение на съкровището, наречено памет. И когато той се настани върху нея, тя направи същото като него — предложи му вената си и така те щяха да се превърнат в най-могъщия възможен екип.

Партньори.

Просто не постоянни.