Дж. Р. Уорд
Единствена любов (45)

41.

Партито във фермерската къща продължаваше. Хората не спираха да прииждат, паркираха колите си на моравата и се бутаха в помещенията на долния етаж. Леш беше виждал повечето от тях в парка „Екстрийм“, но не всички. И продължаваха да носят алкохол — стекове с бира, бутилки, малки буренца. Само бог знаеше каква незаконна стока носеха в джобовете си. Леш се зачуди какво става. Може би беше сгрешил и Омега е бил задържан някъде от перверзните си… От север задуха вятър и Леш застина на място, като продължи да поддържа защитата си и изключи съзнанието си. Сянка… Той проектира образа на сянка в себе си и около себе си.

Пристигането на Омега беше предшествано от лунно затъмнение и идиотите вътре нямаха никаква представа какво се случва… Но малкият боклук беше наясно. Хлапето пристъпи през външната врата и светлината от вътрешността на къщата освети входа.

Родният баща на Леш се появи на неподдържаната морава с развяваща се около него бяла роба, а пристигането му още повече понижи температурата на въздуха. В мига, когато прие форма, малкият мизерник се приближи до него и двамата се прегърнаха.

Леш изпита изкушение да отиде при тях, да заяви на баща си, че не е нищо повече от побъркан перверзник и да предупреди малкия плъх, че дните и нощите му са преброени… Покритото с качулка лице на Омега се извърна към него. Леш остана напълно неподвижен и проектира в съзнанието си напълно празна повърхност, която го направи невидим.

Сянка… Сянка… Сянка…

Като че мигът продължи цяла вечност. Ако Омега беше усетил Леш, без съмнение това щеше да е краят му.

След миг Омега насочи вниманието си обратно към своя любимец, а в този момент на вратата се появи някакъв олюляващ се нещастник, който размахваше ръце в опит да се задържи прав. Когато стигна тревата, се заклатушка към една леха със зеле, но преди да я е достигнал падна на колене и се просна по очи. Докато хората вътре се смееха, а шумът от купона отекваше в нощта, Омега се понесе към прага.

Партито течеше с пълна сила, когато той влезе в къщата, защото без съмнение тъпите копелета вътре бяха прекалено пияни, за да осъзнаят, че под белия плат се намира самото зло, което току-що е станало част от компанията им.

Неведението им не трая дълго обаче.

Задейства се гигантска светлинна бомба, а изригналото зарево изпълни къщата и заструи през прозорците към гората наоколо. Когато заслепяващият блясък избледня до меко сияние, стана ясно, че няма оцелели. Всички купонджии лежаха един върху друг на пода, а веселбата определено беше приключила. Мили боже. Ако целта на всичко това беше… Леш се придвижи към къщата, като внимаваше да не оставя следи в буквален и преносен смисъл и когато се приближи, чу странен стържещ звук.

Застана пред един от прозорците на дневната и погледна вътре. Малкото копеле влачеше тела из помещението, подреждаше ги в редица едно до друго на пода, така че главите им да сочат на север, като оставяше помежду им около трийсет сантиметра. Боже… Бяха толкова много, че редицата продължаваше в коридора и в столовата.

Омега наблюдаваше отстрани и беше видимо доволен от гледката, как новата му играчка влачи телата наоколо.

Каква идилия.

На копелето му отне близо половин час да подреди всички тела, като намиращите се на горния етаж бяха довлечени до долу, хванати за краката, а главите им се блъскаха във всяко стъпало и оставяха яркочервена кървава диря. В действията му имаше логика. Къде по-лесно е да теглиш мъртво тяло за краката. Когато всички бяха събрани заедно, копелето започна да действа с ножа и създаде поточна линия за въвеждане в Обществото на лесърите. Започна от столовата, като режеше наред гърла, китки, глезени и гръдни кошове, а Омега минаваше зад него, процеждаше по малко от черната си кръв в гръдните кухини, после ги удряше с електричество, преди да отстрани сърцата им. В този случай нямаше подготвени урни и когато извадеше сърцата, Омега просто ги захвърляше в някой ъгъл.

Къщата приличаше по-скоро на касапница.

Когато всичко свърши, в центъра на дневната, там където дъските бяха хлътнали, се образува кърваво езеро. Друга голяма локва се беше оформила в основата на стълбището в коридора. Леш не можеше да види добре, но беше повече от сигурен, че имаше още една в столовата.

Скоро след това започнаха да се чуват стоновете на новоприетите. Хленченето им щеше да се увеличава с напредването на трансформацията, докато не изповръщаха и последната капка от човешката си същност.

Омега се носеше насред хаоса и агонията, газеше с танцова стъпка гърчещите се тела, а бялата му роба се влачеше по засъхващата мръсотия на пода, но въпреки това по нея не се виждаше и петънце.

Застанал в ъгъла, малкият нещастник запали трева и си дръпна здраво, като че си отдъхваше след добре свършена работа.

Леш се отдалечи от прозореца и се запъти към дърветата, като държеше къщата под око. По дяволите, той самият е трябвало да предприеме нещо такова. Но не беше разполагал с контакти в света на хората, за да осигури нужното присъствие. За разлика от онова лайно.

Това щеше да промени цялата ситуация с вампирите. Нещастниците отново щяха да се срещнат с легион от лесъри. Леш се върна в мерцедеса, запали двигателя и напусна района на фермата по обходен маршрут, без да доближава къщата. Разярен седеше зад волана, а вятърът брулеше лицето му през отстреляния прозорец. Майната им на всички жени. Сега най-важната цел в живота му беше да се разправи с малкото копеле. Да отнеме трофея на Омега. Да унищожи Обществото на лесърите.

Е… добре, с жените до голяма степен беше приключил. Чувстваше се абсолютно изцеден, защото имаше нужда да се храни… Каквото и да се случваше с обвивката му, отвътре все още жадуваше за кръв и трябваше да разреши този проблем, за да бъде в състояние да се срещне лице в лице с татенцето. В противен случай с него беше свършено.

Докато шофираше към центъра на града, извади телефона си и сам се зачуди на онова, което се канеше да направи. Но пък общият враг често водеше до необичаен съюз.

* * *

В имението на Братството Блей се съблече в банята си и влезе под душа. Започна да се насапунисва и се замисли за целувката в онази тъмна пряка.

За вампира.

За… онази целувка.

Докато търкаше гърдите си, той наклони глава назад и остави топлата вода да се стича по косата и гърба му. Не бързаше, докато втриваше шампоана в косата си и докато прокарваше хлъзгавите си длани по цялото си тяло.

Отново се замисли за целувката.

Боже, като че споменът как устните им се бяха слели в едно беше магнит, който го привличаше обратно към себе си, отново и отново. Притеглянето му беше прекалено силно, че да се бори срещу него. Прекалено примамливо, че да се опитва да го избегне. Плъзна ръце надолу по тялото си и се запита кога ли ще види отново Сакстън.

Кога пак щяха да бъдат насаме?

Плъзгайки ръце все по-надолу той…

— Господарю?

Блей се завъртя толкова рязко, че петите му изскърцаха върху мрамора. Прикри възбудения си член с две ръце и подаде глава иззад стъклената врата.

— Лейла?

Избраницата му се усмихна срамежливо, а очите й пробягаха по тялото му.

— Бях призована, за да служа.

— Не съм те викал.

Може би се беше объркала. Освен ако…

— Куин ме призова. Реших, че става дума за тази стая.

Блей затвори очи за кратко, а ерекцията му спадна. После си заповяда да се стегне, спря топлата вода и се протегна за кърпа, която уви около кръста си.

— Не, Избранице — каза тихо. — Не тук. В неговата стая.

— О! Извинете ме, господарю. — Тя заотстъпва назад, а лицето й пламтеше.

— Всичко е наред… Внимавай! — Блей се протегна и я хвана точно когато тя се блъсна във ваната и загуби равновесие. — Добре ли си?

— Напълно, трябва да внимавам къде вървя. — Тя го погледна в очите и опря длани в голите му ръце. — Благодаря.

Той се взря надолу в съвършеното й лице и не му беше трудно да разбере защо бе заинтригувала Куин. Беше прекрасна, нямаше спор, но имаше нещо повече от това… Особено когато притвори клепачи, а зелените й очи проблеснаха. Невинна, но излъчваща еротика. Точно това беше. Тя представляваше тази запленяваща комбинация от невинност и неподправен сексапил, която я правеше неустоима за обикновените мъже… А Куин не беше обикновен. Той би изчукал всяка и всеки.

Почуди се дали Избраницата знаеше това. Дали би имало значение за нея, ако научеше?

Свъсил чело, Блей я отблъсна внимателно от себе си.

— Лейла…

— Да, господарю?

По дяволите… Какво се канеше да й каже? Беше повече от ясно, че не е била призована, за да храни Куин, защото това го бяха свършили предишната вечер… Боже, може би именно това беше причината. Вече бяха правили секс веднъж и тя се връщаше за още.

— Господарю?

— Нищо. По-добре върви. Сигурен съм, че те чака.

— Така е. — Ароматът на Лейла се усили и мирисът на канела погъделичка ноздрите на Блей. — И съм много благодарна за това.

Когато тя се обърна и си тръгна, на Блей му се прииска да закрещи. Не искаше да си представя как Куин прави секс в съседната стая… По дяволите, имението беше единственото място, неосквернено от всички тези безразборни връзки.

Сега обаче, единственото, за което можеше да мисли, беше как Лейла влиза в стаята на Куин и оставя бялата си роба да се свлече от раменете й, за да разкрие гърдите, корема и бедрата си пред разноцветните му очи. И щеше да се озове под него само след миг.

Куин щеше да се погрижи за нея подобаващо. Така стояха нещата, поне когато въпросът опираше до секс. Беше щедър по отношение на времето и уменията си. Щеше да вкара всичко в действие, ръцете си, устните… Добре. Нямаше нужда от такива подробности. Докато се бършеше с кърпата, му хрумна, че може би Лейла беше идеалната партньорка за приятеля му. Благодарение на своето обучение тя не само щеше да му достави удоволствие, но никога не би поискала от него да бъде моногамен, не би негодувала срещу подвизите му с други жени и не би го притискала за емоционална връзка. Дори най-вероятно би се присъединила към забавленията, защото от начина, по който се движеше, личеше, че се чувстваше комфортно в собственото си тяло.

Лейла беше идеална за Куин. Със сигурност много по-добра от него самия. Освен това Куин беше дал много ясно да се разбере, че възнамерява да изживее живота си с жена до себе си… Традиционна жена с традиционни ценности, за предпочитане от аристокрацията, стига да се намереше такава, склонна да го приеме с дефектните му очи. Едва ли би имало по-подходяща от Лейла — беше възпитана в традициите на старата школа и като Избраница имаше възможно най-чистото потекло. Освен това беше повече от ясно, че го желае.

С чувството, че е прокълнат, Блей отиде до гардероба и облече шорти и тениска. Нямаше начин да се настани удобно с книга в ръка, докато те правеха, каквото правеха, в съседната стая… Не. Не се нуждаеше от детайлна картина, пък била тя и въображаема. Излезе в коридора със статуите и мина на бегом покрай мраморните фигури, като им завидя за спокойните пози и ведрите лица. Със сигурност заради вечното им изражение „всичко е ОК“ си струваше да бъде неодушевен предмет. Дори това да означаваше да не изпитва радост. Поне нямаше да му се налага да понася тази изпепеляваща болка.

Когато стигна до фоайето, сви зад подножието на стълбите и мина през тайната врата. Когато се озова в тунела, се затича, за да загрее малко мускулите си, и мина през вратата на килера към офиса, без да намали темпото. Фитнес залата беше единственото място, където можеше да понесе да бъде в този момент. След около един час на тренажора може би щеше да спре да се чувства така, сякаш дере собствената си кожа с ръждив нож. Излезе в коридора и спря на място, когато видя една самотна фигура, облегнала се на бетонната стена.

— Хекс? Какво правиш тук? — Е, освен че се опитваше да пробие дупка в пода с втренчения си поглед.

Тя вдигна глава, тъмносивите й очи изглеждаха като бездънни ями.

— Здравей.

Блей се намръщи, докато се приближаваше.

— Къде е Джон?

— Там вътре. — Тя кимна към вратата на фитнеса.

Което обясняваше приглушения грохот, който се чуваше чак в коридора. Очевидно някой усилено тренираше.

— Какво стана? — попита Блей. Ако към изражението на лицето й прибавеше и тренировката на Джон, му хрумваха една камара не особено приятни възможности.

Хекс облегна глава на стената, на която вече бе подпряла и тялото си.

— За малко да не успея да го върна обратно тук.

— Защо?

Очите й го стрелнаха с поглед.

— Да кажем, че иска да тръгне след Леш.

— Напълно разбираемо.

— Да.

Когато думата се откъсна от устата й, той имаше чувството, че не е наясно и с половината от случилото се, но без съмнение тя не беше склонна да го осветли по въпроса.

Изведнъж очите й с цвят на буреносен облак го погледнаха остро.

— Значи ти си причината за лошото настроение на Куин.

Блей се сепна и поклати глава.

— Няма нищо общо с мен. Куин обикновено е в лошо настроение.

— Това се случва с всеки, който върви в погрешна посока. Някои неща не могат да бъдат постигнати насила.

Блей прочисти гърло и си помисли, че симпатите, дори и онези, които безспорно не са ти врагове, не са особено желана компания, когато си разстроен и уязвим. Като например, когато желаният от теб мъж предпочита Избраница с лице на ангел и тяло, създадено за грехопадение.

Само бог знаеше каква част от всички мисли, които се въртяха в главата му, успяваше да долови Хекс.

— Ами… аз ще потренирам. — Като че спортният му екип не говореше ясно накъде се е запътил.

— Добре. Може би е добре да поговориш с него.

— Ще го направя. — Блей се поколеба, като си помисли, че Хекс изглеждаше така, както той се чувстваше. — Чуй ме, не ме разбирай погрешно, но изглеждаш изтощена. Защо не се качиш в някоя от спалните за гости и не поспиш?

Тя поклати глава.

— Няма да го оставя. Но чакам отвън, защото го влудявам. Да ме вижда… не се отразява добре на психическото му здраве в момента. Надявам се, че когато види сметката и на втората пътека, вече ще се е поуспокоил.

— Втората?

— Почти съм сигурна, че трясъкът и димът отпреди петнайсет минути означаваха, че първата е готова за боклука.

— По дяволите.

— Да.

Блей пое дълбоко въздух и пристъпи в залата.

— Господи… Джон!

Гласът му изобщо не се чу. Бученето на тренажора и крачките на Джон биха заглушили и ауспуха на кола. Масивното му тяло работеше на пълни обороти, а тениската му беше подгизнала от пот. От стиснатите му в юмруци длани се стичаха вадички и образуваха локви от двете му страни. Върху белите му чорапи на мястото на петите се бяха образували червени петна, сякаш кожата там се беше нацепила и протрила. А черните му шорти плющяха като мокра кърпа около бедрата му.

— Джон? — изкрещя Блей и хвърли поглед към изгорелия тренажор в съседство. — Джон!

След като дори крясъкът не го накара да обърне глава, Блей отиде до него и размаха ръце пред самото му лице. Прииска му се да не го беше правил. В очите, които се приковаха в неговите, се четеше така свирепа омраза, че Блей отстъпи крачка назад.

Джон отново се съсредоточи върху въздуха пред себе си и беше повече от ясно, че се кани да продължи, докато не станеше с един метър по-нисък, изтърквайки краката си.

— Джон, какво ще кажеш да поспреш за малко! — изкрещя Блей. — И то преди да си се строполил.

Никакъв отговор. Чуваше се само тропането на уреда и шумът от стъпките на Джон.

— Джон, хайде стига. Самоубиваш се.

Явно нямаше да стане така.

Блей заобиколи машината и дръпна щепсела от контакта. Рязкото спиране на пътеката накара Джон да полети напред, но той се хвана за дръжките. Или може би просто се срина върху тях.

Дишането му беше насечено и той отпусна глава върху ръката си.

Блей дръпна една лежанка и така седна върху нея, че да може да гледа приятеля си в лицето.

— Джон… Какво става, по дяволите?

Джон пусна контролния панел на пътеката и се срути назад, тъй като краката му поддадоха. След няколко резки вдишвания той прокара пръсти през мократа си коса.

— Говори с мен, Джон. Ще си остане между нас. Кълна се в живота на майка си.

Мина известно време, преди Джон да вдигне глава и когато го направи, очите му блестяха. Но не от потта или напрежението.

— Говори с мен и казаното ще си остане тук — прошепна Блей. — Какво стана? Кажи ми.

Когато най-накрая Джон започна да обяснява със знаци, движенията му бяха объркани, но Блей разчиташе думите съвсем ясно.

— Наранил я е, Блей. Той… наистина я е наранил.

— Да, знам. Чух в какво състояние е била, когато…

Джон стисна очи и поклати глава.

В напрегнатото мълчание, което последва, тилът на Блей настръхна. О, по дяволите! Явно имаше и още нещо.

— Колко е зле? — попита Блей.

— Възможно най-зле — произнесе Джон с устни.

— Копеле. Гадно, мръсно копеле. Шибан плъх.

Обикновено Блей не ругаеше, но понякога нищо друго не ти оставаше, освен да проклинаш с пълно гърло. Хекс не беше негова жена, но според него никой нямаше право да наранява нежния пол. По каквато и да било причина… И никога, абсолютно никога по този начин.

Боже, болката, изписана върху лицето й, не се дължеше само на тревогата за Джон. А и на спомените. Ужасяващи и грозни спомени…

— Джон… съжалявам.

Нови капки започнаха да се стичат от брадичката му върху черната пътека на тренажора. Джон избърса няколко пъти очи, преди да вдигне поглед. Върху лицето му се отразяваше борбата за надмощие между мъката и яростта му. Което беше напълно логично. След всичко, което беше преживял, случилото се го нараняваше по толкова много начини.

— Трябва да го убия — изписа Джон. — Няма да се помиря със себе си, ако не го убия.

Блей кимна, като напълно разбираше причината за това силно желание за мъст. Обвързан вампир с тежко минало.

Смъртната присъда на Леш току-що беше подписана. Блей сви длан в юмрук и го протегна към приятеля си.

— От каквото и да имаш нужда, аз съм насреща. И няма да кажа нито дума пред никого.

Джон се поколеба за миг и после удари юмрука на приятеля си със своя.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — произнесе с устни.

— Винаги — отвърна Блей. — Винаги.