Дж. Р. Уорд
Единствена любов (44)

40.

Блей нямаше представа какво му беше подал току-що Сакстън. Е, ясно, че беше пура, при това скъпа, но не беше разбрал каква е марката.

— Мисля, че ще ти хареса — заяви вампирът, облегна се назад в коженото кресло и запали собствената си пура. — Приятни са за пушене. Силни, но наистина приятни.

Блей извади запалката си „Монблан“ и се наведе напред, за да запали пурата си. Докато вдишваше, усещаше, че Сакстън го наблюдава съсредоточено.

Отново.

Все още не можеше да свикне с вниманието му и остави погледа си да се рее из заведението. Куполовиден тъмнозелен таван, лъскави черни стени, тъмночервени кожени кресла и канапета. Много на брой мъже от човешката раса с пепелници до себе си.

Накратко: нямаше нищо, което да отклони вниманието му от очите на Сакстън, от гласа му или от парфюма му.

— Кажи ми — заговори Сакстън, като изпусна от устните си идеално оформено синкаво облаче, което за кратко замъгли лицето му. — Преди или след като ти се обадих избра костюма на райе?

— Преди.

— Знаех си, че имаш стил.

— Така ли?

— Да. — Сакстън се втренчи в Блей над ниската махагонова масичка, която ги разделяше. — Иначе не бих те поканил на вечеря.

Ястията, сервирани им в „Ресторанта на Сал“, бяха… наистина прекрасни. Бяха се хранили в кухнята на частна маса, а Ай Ем им бе подготвил специално меню от ордьоври и паста. Десертът беше кафе с мляко и тирамису. Предястията бяха придружени с бяло вино, а основното блюдо — с червено. Разговаряха за общи неща, но пък интересни… и напълно несъществени. Въпросът, дали ще го направят или не, остана да виси във въздуха през цялата вечер, като определяше всяка тяхна дума, всеки поглед и всеки жест.

Значи… това беше да си на среща, помисли си Блей. Прикрити преговори под формата на разговор за книги и музика. Нищо чудно, че Куин търсеше просто секс. Никога не би имал търпение за такава завоалираност. А и не обичаше да чете, а музиката, която продънваше ушите му, можеха да понесат само умопомрачени или глухи.

До тях се приближи облечен в черно сервитьор.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Сакстън завъртя пурата между палеца и показалеца си.

— Две чаши порто. Крофт Винтидж 1945, моля.

— Отличен избор.

Погледът на Сакстън отново се насочи към Блей.

— Знам.

Блей погледна през прозореца, до който седяха, и се почуди дали в някакъв момент щеше да спре да се изчервява.

— Вали.

— Така ли?

Боже, какъв глас. Прекрасен като пурата.

Блей се размърда и кръстоса глезените си. Докато се ровеше в съзнанието си за тема, с която да запълни мълчанието, му стана повече от ясно, че няма да измисли нищо по-оригинално от коментари за времето. Въпросът беше в това, че краят на срещата неизбежно наближаваше и макар да бяха установили, че и двамата са тъгували за загубата на Доминик Дън, а също и че бяха фенове на Майлс Дейвис, той не знаеше какво да направи, когато дойдеше моментът на раздялата.

Дали щяха да си кажат: „Звънни ми и отново ще излезем заедно!“. Или щяха да изберат по-усложнената, но, разбира се, по-приятна опция: „Да, с удоволствие ще дойда у вас, за да разгледам колекцията ти от графики“.

Но при втория вариант съвестта му настояваше да добави: „Макар че досега не съм го правил с мъж, и всеки друг, освен Куин, би бил просто заместител“.

— Кога за последно си излизал на среща, Блейлок?

— Аз… — Блей дръпна продължително от пурата. — Мина много време.

— С какво запълваш времето си? Само работа и никакви забавления?

— Нещо такова.

Добре, несподелената любов не спадаше към никоя от тези категории, макар частта с липсата на забавления да беше абсолютно вярна. Сакстън се усмихна леко.

— Зарадвах се, когато ми се обади. И малко се изненадах.

— Защо?

— Братовчед ми има определени… териториални претенции към теб.

Блей се взря в светещия връх на пурата.

— Мисля, че много сериозно си се заблудил по отношение на интересите му.

— А аз мисля, че ми заявяваш любезно да не се бъркам.

— Няма в какво да се бъркаш. — Блей се усмихна на сервитьора, докато той поставяше двете чаши на кръглата маса, а после се отдалечи. — Повярвай ми.

— Куин е интересна личност. — Сакстън протегна елегантната си ръка и взе чашата си с порто. — Всъщност той е един от любимите ми братовчеди. Нежеланието му да се подчинява на установените норми е достойно за уважение и е преживял неща, които биха пречупили някой по-слаб от него. Но не мисля, че на този, който се влюби в него, ще му е лесно.

— Често ли идваш тук? — смени темата Блей.

Сакстън се засмя, а светлите му очи проблеснаха.

— Не искаш да говорим за това. — После се озърна намръщено. — Всъщност напоследък не излизам често. Прекалено много работа.

— Каза, че си адвокат по Древно право. Сигурно е интересно.

— Специализирал съм попечителски фондове и завещания. Затова увеличаването на работата не ме радва особено. Небитието се напълни с прекалено много невинни души миналото лято…

Групичка от шишкави снобари със златни часовници и копринени костюми, седнали на канапето в съседство, се изсмяха пиянски, а най-шумният от тях се облегна рязко назад и се блъсна в Сакстън. Което не беше добър ход, защото Сакстън, макар и джентълмен, не беше страхливец.

— Извинете, ще възразите ли да бъдете малко по-тихи?

Грубиянът се обърна, а огромният му корем над колана заплашваше да се пръсне.

— Да. Възразявам. — Зачервените му очи се присвиха. — И бездруго мястото на типове като вас не е тук.

Нямаше предвид факта, че са вампири. Блей отпи от портото си, а скъпото питие му се стори като оцет… и лошият вкус в устата му не беше причинен от напитката.

Миг по-късно наглият тип отново се отпусна с такава сила на облегалката си, че Сакстън едва не разля питието си.

— Дявол да го вземе — промърмори Сакстън и посегна към салфетката.

Малоумникът от съседната маса пак се наведе към тях и малко оставаше коланът му да се скъса и да избоде очите на някой от седящите наоколо.

— Красавци, пречим ли ви да смучете от тези мъжки напитки?

Сакстън се усмихна хладно.

— Определено да.

— О, съжалявам. — Мъжът демонстративно вирна кутрето си. — Не исках да ви обиждам.

— Да си вървим — намеси се Блей и се наведе да угаси пурата си.

— Можем да се преместим на друга маса.

— Каните се да избягате ли, момчета? — попита провлечено нахалникът. — Може би отивате на парти, където има различни видове пури. Дали да не ви последваме, за да сме сигурни, че сте стигнали невредими?

Блей не отместваше поглед от Сакстън.

— И бездруго става късно.

— Което означава, че за нас е само средата на деня.

Блей се изправи и посегна към джоба на сакото си, но Сакстън не му разреши да извади портфейла си.

— Не, позволи на мен.

Последваха още коментари от страна на двамата поклонници на стадиони и стриптийз клубове, които нагнетиха още повече обстановката, и Блей изскърца със зъби. За щастие, на Сакстън не му отне дълго да плати на сервитьора и те се отправиха към изхода.

Хладният нощен въздух отвън подейства като балсам за сетивата им и Блей пое дълбоко дъх.

— Невинаги е така — промърмори Сакстън. — Иначе никога не бих те довел тук.

— Всичко е наред.

Блей закрачи напред и Сакстън го последва. Когато стигнаха до ъгъла, спряха, за да изчакат една кола да завие.

— Как се чувстваш? — попита Сакстън.

Блей обърна лице към другия вампир и реши, че животът е прекалено кратък, за да се преструва, че не знае какво точно означаваше въпроса.

— Честно казано, малко странно.

— Но не е заради онези задници, нали?

— Излъгах. Преди никога не съм ходил на среща. — Сакстън повдигна едната си вежда и това накара Блей да се разсмее. — Да, истински играч съм.

Сакстън въздъхна тихо, а в погледа му пролича истинска топлина.

— Радвам се, че аз съм първият.

Блей срещна очите му.

— Как разбра, че съм гей?

— Не съм. Просто се надявах да е така.

Блей отново се засмя.

— Имало е защо. — След кратка пауза той протегна ръка. — Благодаря ти за вечерта.

Сакстън също отвърна на ръкостискането и между тях сякаш протече електричество.

— Ясно ти е, че срещите не завършват така, нали? Особено ако и двете страни проявяват интерес.

Блей се почувства неспособен да пусне ръката на другия вампир.

— О… Наистина ли?

Сакстън кимна.

— Една целувка би била по-подходящ завършек на вечерта.

Блей насочи вниманието си към устните му и изведнъж се запита какъв ли вкус имаха.

— Ела — рече тихо Сакстън и го поведе към едно по-закътано място.

Блей го последва в тъмнината, въвлечен в еротична игра, която не искаше да прекъсва. Когато се озоваха в сенките, хвърляни от сградите, почувства, че гръдният кош на другия мъж се притиска към неговия, а после същото се случи и с тазовете им. Така че беше напълно наясно точно колко възбуден бе Сакстън.

А Сакстън беше наясно, че той също е възбуден.

— Кажи ми нещо — прошепна Сакстън. — Преди целувал ли си мъж?

Блей не желаеше да мисли за Куин в този момент и поклати глава, за да се отърси от образа. Когато това не подейства и синьо-зелените очи на приятеля му не изчезнаха от съзнанието му, той направи единственото възможно, за да спре да мисли за своя пирокант.

Сведе до нула разстоянието между устните на Сакстън и своите.

 

 

Куин знаеше, че трябва да се прибере направо у дома. След като беше отпратен така безцеремонно от дома на Тор, без съмнение за да могат Джон и Хекс да изпълнят някои упражнения в хоризонтално положение, трябваше да се върне в имението, да потърси утеха в текилата и да си гледа собствената работа.

Но нееее. Беше приел форма пред единствения бар за пури в Колдуел и беше наблюдавал… в дъжда като пълен неудачник… как Блей и Сакстън се бяха настанили на една маса до самия прозорец. Беше проследил внимателно как братовчед му гледа най-добрия му приятел със сдържана страст, а после някакви тъпаци се държаха просташки с тях и те си тръгнаха, оставяйки пурите си едва започнати, а чашите си с порто — недопити.

Тъй като нямаше желание да бъде заловен в сенките, Куин се дематериализира в пряката зад бара… Но веднага разбра, че е сбъркал времето и мястото.

До ушите му достигна гласът на Сакстън, носен от студения вятър.

— Ясно ти е, че срещите не завършват така, нали? Особено ако и двете страни проявяват интерес.

— О… Наистина ли?

— Една целувка би била по-подходящ завършек на вечерта.

Куин почувства как свива длани в юмруци и за част от секундата обмисли варианта да се покаже иззад контейнера за боклук, където беше застанал. Но какво можеше да стори? Да застане между тях, да им покаже червен картон и да ги прати на резервната скамейка? Доста абсурдно.

— Ела — промърмори Сакстън.

По дяволите, копелето звучеше като оператор на секс-телефон, гласът му беше дрезгав и приканващ. И… о, боже, Блей го беше последвал в мрака.

Понякога невероятният слух на вампирите беше истинска гадост. Положението не стана по-добро, когато подаде глава иззад контейнера, за да вижда по-ясно.

Двамата се притиснаха един към друг и челюстта на Куин увисна. Но не защото беше шокиран, нито защото искаше да се включи. Просто не можеше да диша. Сякаш гръдният кош заедно със сърцето му бяха замръзнали.

Не… Не, по дяволите, не!

— Кажи ми нещо — прошепна Сакстън. — Преди целувал ли си мъж?

Да, целувал е, искаше да изкрещи Куин.

Блей поклати глава. Той действително поклати глава!

Куин стисна здраво очи и си наложи да се успокои достатъчно, че да успее да се дематериализира. Когато прие форма пред имението на Братството, трепереше неконтролируемо… И за кратко имаше чувството, че ще натори храстите с вечерята, която беше изял, преди да тръгне с Хекс и Джон.

След няколко глътки въздух реши, че повече го привлича идеята да се върне към план А и да се напие. Когато Фриц му отвори, той влезе във вестибюла, все още завладян от тази мисъл.

По дяволите! Може би щеше да си позволи нещо повече от леко опиянение. Бог му беше свидетел, че Сакстън нямаше да се задоволи с една или две целувки в студена и влажна пряка, а Блей беше изглеждал така, все едно най-накрая щеше да получи онова, за което толкова дълго е копнял.

Така че имаше предостатъчно време да се напие до безпаметност.

„Двойно, по дяволите!“, помисли си Куин и разтри гърдите си, продължавайки да чува гласа на братовчед си отново и отново: „Кажи ми нещо. Преди целувал ли си мъж?“.

Образът на Блей как поклаща глава беше като гравиран в съзнанието на Куин и това го изстреля директно към килера в другия край на кухнята, където се съхраняваха кашоните с алкохол.

Какво клише. Канеше се да се напие, защото самият той отказваше да оправи приятеля си. Но поне едно нещо в живота си можеше да направи според традициите. Докато минаваше обратно през кухнята, му хрумна утешителната мисъл, че каквото и да бяха намислили да правят, то трябваше да се случи в дома на Сакстън, защото в дома на краля не се допускаха случайни посетители. Никога.

Излезе във фоайето и замръзна на място. Блей тъкмо прекосяваше вестибюла.

— Връщаш се рано — излая Куин сърдито. — Не ми казвай, че братовчед ми е толкова бърз.

Блей не спря дори за секунда. Просто продължи нагоре по стълбите.

— Братовчед ти е истински джентълмен.

Куин последва най-добрия си приятел.

— Така ли мислиш? Според моя опит само изглежда такъв.

Това накара Блей да се обърне.

— Преди винаги си го харесвал. Беше ти любимец. Помня, че говореше за него като за бог.

— Надживях този етап.

— Е, аз го харесвам. Много.

На Куин му се прииска да изреве, но потисна импулса, като отвори бутилката текила и отпи една глътка.

— Браво на теб. Много се вълнувам за вас двамата.

— Наистина ли? Тогава защо дори не използваш чаша?

Куин заобиколи приятели си и не спря, когато Блей попита:

— Къде са Джон и Хекс?

— Навън. По света. Насаме.

— Мислех, че ти трябва да останеш с тях.

— Бях освободен за кратко. — Куин поспря на върха на стълбището и докосна сълзата, татуирана под окото му. — Тя е убиец, за бога. Ще се погрижи за него без проблем. Между другото те са в бившата къща на Тор.

Когато стигна до стаята си, Куин затвори вратата с ритник и съблече дрехите си. Отпи от бутилката, затвори очи и изпрати ментална покана.

Точно в този момент Лейла щеше да е добра компания. Щеше да му пасне идеално. В крайна сметка тя беше обучавана за ерос и всичко, което искаше да прави, бе да го използва за еротичните си упражнения. Не се налагаше да се притеснява, че ще нарани чувствата й или че тя ще се привърже към него. Лейла беше професионалистка, така да се каже. Или поне щеше да е такава, когато той приключеше с нея.

Колкото до Блей? Нямаше представа защо се беше върнал, вместо да отиде право в леглото на Сакстън, но едно беше ясно: между тях двамата имаше привличане и Сакстън нямаше навика да чака, когато желаеше някого.