Дж. Р. Уорд
Единствена любов (41)

37.

Седнал в спалнята си в имението Ратбун, Грегуин би трябвало да се чувства по-добре, отколкото се чувстваше в действителност. Благодарение на няколкото емоционални кадъра, показващи портрета във всекидневната, съчетани с общ план на притихналото имение по здрач, ръководството в Ел Ей бе силно впечатлено от предварителния материал и им разреши да започнат истинските снимки. Нещата с иконома също се бяха подредили добре. Беше подписал официален документ, с който им даваше пълен достъп до всичко. Операторът Стан можеше буквално да завре обектива си във всяко кьоше на проклетата къща.

Но Грег не чувстваше вкуса на победата. Не, шестото чувство му подсказваше, че се случва нещо нередно, а освен това го измъчваше пулсиращо главоболие, започващо от основата на черепа и завършващо във фронталния му лоб. Проблемът беше свързан с онази скрита камера, която бяха поставили в коридора.

Заснетото от нея нямаше рационално обяснение. Каква ирония, че изведнъж „ловецът на духове“ получава главоболие, когато се сблъска с фигура, изпаряваща се във въздуха. Човек би си помислил, че ще се радва, задето поне веднъж няма да се налага да кара оператора си да фалшифицира заснетия материал.

Колкото до Стан, той никак не бе впечатлен. О, беше убеден, че видяното е дух, но това не го притесняваше ни най-малко. Но пък и той беше човек, който, ако се озовеше вързан на железопътни релси, би си казал: „Идеално, имам време да подремна, преди да бъда размазан“.

Да пушиш трева си имаше своите предимства.

Часовникът на долния етаж удари десет и Грег остави лаптопа си и стана. По дяволите, щеше да се чувства по-добре, ако не беше видял дългокосата фигура да обикаля по коридора предишната нощ, ако не беше видял мръсника с неговите трикове „Има ме, няма ме“. Холи се обади от леглото зад гърба му:

— Великденското зайче ли се надяваш да видиш там отвън?

Той й хвърли поглед и си помисли, че изглеждаше прекрасно, облегната на възглавниците, с нос, забит в някаква книга. Когато я беше извадила от багажа си, той с изненада установи, че е на Дорис Кърнс Гудуин и е свързана със семействата на Фицджералд и Кенеди. По-скоро си я беше представял да чете биографията на Тори Спелинг^[1].

— Да, нямам търпение да зърна пухкавата му опашка — промърмори той. — Всъщност ще сляза долу и ще се опитам да му задигна кошницата.

— Само не ми носи желирани бонбони. Шарени яйца, шоколадови зайчета, онази изкуствена трева… става. Желираните бонбони ме отвращават.

— Ще повикам Стан да стои при теб. Става ли?

Холи вдигна очи от книгата си.

— Не ми е нужна бавачка. Особено такава, която вероятно ще пуши трева в банята.

— Не искам да те оставям сама.

— Не съм сама. — Тя кимна към камерата в ъгъла на спалнята. — Просто я включи.

Грег се облегна на рамката на прозореца. Начинът, по който косата й улавяше светлината, беше наистина прекрасен. Цветът, разбира се, без съмнение беше заслуга на опитен фризьор… Но беше идеален нюанс на русото, който подхождаше на кожата й.

— Никак не си уплашена, нали? — попита той и се почуди кога точно си бяха разменили ролите в цялата тази история.

— Заради снощи ли? — Тя се усмихна. — Не. Мисля, че Стан ни играе номера, за да ни отмъсти, че го разкарвахме между стаите. Знаеш как мрази да си мести багажа. А и това ме върна обратно в леглото ти, нали така? Не че ти се възползва от това.

Той взе якето си и се приближи към нея. Хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Все още ли ме желаеш?

— Винаги съм те желала. — Гласът на Холи стана по-тих. — Аз съм прокълната.

— Прокълната ли?

— Хайде, Грег. — Когато той я погледна неразбиращо, тя скръсти ръце. — Ти си лош избор. Женен си за работата си и би продал душата си, за да се издигнеш. Използваш всичко и всички около себе си като разменна монета. А когато вече не са ти от полза, дори не помниш имената им.

Боже… Беше по-умна, отколкото си беше мислил.

— Тогава защо искаш да имаш нещо общо с мен?

— Понякога… наистина не знам. — Очите й се насочиха обратно към книгата, но не започна да чете. Просто се втренчи в страницата. — Предполагам, че когато те срещнах, бях прекалено наивна и ти ми даде шанс, когато никой друг не беше склонен да го направи. Ти ме научи на много неща. И онова първоначално привличане все още не е отмряло.

— Казваш го, все едно е нещо лошо.

— Може и така да е. Надявах се да го надживея… Но после ти проявяваш изключителна загриженост към мен и всичко се връща с нова сила.

Той се загледа в нея, преценявайки идеалните черти на лицето й, гладката кожа и невероятното й тяло. Почувствал се озадачен и объркан, като че й дължеше извинение, той отиде до камерата, поставена върху триножника, и я включи.

— У теб ли е мобилният ти телефон?

Тя бръкна в джоба на халата си и извади своето блекбери.

— Ето го.

— Обади ми се, ако се случи нещо странно.

Холи се намръщи.

— Добре ли си?

— Защо питаш?

Тя вдигна рамене.

— Просто никога не съм те виждал толкова…

— Загрижен? Да, в тази къща има нещо.

— Канех се да кажа… отдаден. Имам чувството, сякаш за първи път наистина ме забелязваш.

— Винаги съм те забелязвал.

— Не и по този начин.

Грег отиде до вратата и спря.

— Може ли да ти задам един странен въпрос? Боядисваш ли си… косата?

Холи вдигна ръка към русите си кичури.

— Не, никога не съм го правила.

— Естествено руса ли си?

— Би трябвало да го знаеш. — Тя повдигна вежда, а той се изчерви.

— Е, жените сигурно се изрусяват и там долу…

— Аз не го правя.

Грег се намръщи и се зачуди кой ли управлява съзнанието му. В главата му се въртяха какви ли не откачени мисли, като че главното командване беше превзето. Помаха й леко, излезе в коридора и се озърна в двете посоки. Не се чуваха стъпки. Нито проскърцване. Никой не се разхождаше с чаршаф на главата, правейки се на привидение. Облече якето си и се запъти към стълбите, а ехото от собствените му стъпки го дразнеше. Хвърли поглед зад гърба си. Нищо, освен празен коридор. Когато се озова на долния етаж, погледна към лампите, които бяха оставени включени. Една в библиотеката. Една в преддверието. Една във всекидневната. Зави зад ъгъла и се спря, за да огледа портрета на Ратбун. По някаква причина той вече не му се виждаше така романтичен и впечатляващ.

По някаква причина, друг път. Щеше му се никога да не беше показвал портрета на Холи. Вероятно тогава не би повлиял на подсъзнанието й до такава степен, че да започне да си фантазира как мъжът от картината е отишъл при нея, за да правят секс. Какво изражение на лицето само имаше, докато разказваше за съня си. Не заради страха си, а заради частта със секса, зашеметяващия секс.

Някога изглеждала ли бе така след секс с него? А той някога беше ли се спирал, за да се замисли дали я е задоволил по такъв начин? Дали изобщо я е задоволил?

Отвори входната врата и пристъпи навън, като че тръгваше на мисия, но в действителност нямаше конкретна цел. Е, като изключим желанието му да избяга от компютъра си и онези образи… И от онази тиха стая с жената в нея, която може би струваше повече, отколкото някога беше предполагал.

Боже… Колко чист беше въздухът отвън!

Той се отдалечи от къщата и след като беше извървял около стотина метра по тревата, спря и погледна назад. Видя светлината, идваща от неговата стая на втория етаж и си представи как Холи се е сгушила удобно във възглавниците с книга в дългите си слаби ръце. Продължи да върви, като се насочи към групата дървета и потока. Зачуди се дали призраците имаха души. Или може би самите те бяха души? Дали телевизионните продуценти имаха души?

Той бавно обиколи имота, като се спря, за да подръпне испанския мъх, да погали кората на дъбовете и да вдъхне аромата на пръстта и мъглата. Връщаше се към къщата, когато на третия етаж светна лампа… И нечия висока и мрачна фигура мина покрай един от прозорците. Грег закрачи бързо. После се затича. Влетя през входната врата и се заизкачва тежко по стълбите. Не го беше грижа за предупреждението да не ходят на третия етаж. Беше му все тая дали ще събуди другите гости. Когато стигна на втория етаж, му просветна, че не знаеше коя врата води към тавана. Забърза по коридора и реши, че номерата на вратите бяха повече от очевидно доказателство, че това са стаи за гости.

После мина покрай надписи „Склад“ и „Чистачка“.

Благодаря ти, боже, най-сетне намери търсеното от него: „Изход“. Отвори вратата, втурна се към задното стълбище и започна да прескача по две стъпала наведнъж. Когато стигна горе, откри заключена врата, под която се процеждаше светлина.

Почука силно. Не последва никакъв отговор.

— Кой е там? — извика той и дръпна топката на вратата. — Хей?

— Господине! Какво правите там горе?

Грег се обърна и видя иконома, който стоеше в подножието на стълбите… и въпреки късния час беше облечен в смокинга си. Може би не спеше в легло, а висеше на закачалка в гардероба, за да не измачка дрехите си.

— Кой е вътре? — настоя Грег и посочи с палец през рамо.

— Съжалявам, господине, но третият етаж е частна собственост.

— Защо?

— Не мисля, че това ви засяга. А сега, ако не възразявате, ще ви помоля да се върнете в стаята си.

Грег отвори уста, за да възрази, но после я затвори, без да обели и дума. Имаше по-добър начин да се справи с положението.

— Е, добре.

Демонстративно бавно слезе по стълбите и докато минаваше покрай иконома, го закачи с тялото си. После отиде до стаята си и се вмъкна вътре като послушен гост.

— Как мина разходката ти? — попита Холи, докато се прозяваше.

— Нещо случи ли се, докато ме нямаше?

Като например някой призрак да е бил тук, за да те оправи?

— Не. Е, освен че някой тичаше по коридора. Кой ли е бил?

— Нямам представа — промърмори Грег и отиде да спре камерата. — Нямам абсолютно никаква представа…