Дж. Р. Уорд
Единствена любов (40)

36.

Автогарата за междуградски превози се намираше в другия край на Колдуел, на границата с индустриалната зона, простираща се на юг от града. Старата сграда с плосък покрив беше заобиколена от телена ограда, сякаш имаше опасност автобусите да избягат, а козирката беше провиснала. Джон прие форма зад един паркиран автобус и зачака Хекс и Куин. Хекс пристигна първа и наистина изглеждаше много по-добре. Вторият опит да се нахрани се беше оказал успешен, беше задържала всичко в стомаха си и сега цветът на лицето й беше наистина добър. Все още носеше панталоните от медицинската униформа, дадени й от доктор Джейн, но отгоре беше облякла един от неговите черни суичъри и яке. Харесваше му, че е с неговите дрехи. Харесваше му как й стоят. Харесваше му, че й бяха твърде големи.

Харесваше му, че изглежда като момиче.

Не че не одобряваше кожените й панталони и прилепналата тениска, както и излъчването в стил „Ще ти сритам топките, ако не се държиш по правилата“. Този й вид също беше много впечатляващ. Но… начинът, по който изглеждаше сега, беше някак по-интимен. Вероятно защото обикновено тя полагаше всички усилия да не бъде виждана така.

— Защо сме тук? — попита Хекс и се озърна. В гласа й нямаше нито разочарование, нито гняв, слава богу. Просто беше любопитна.

Куин прие форма на около десет метра от тях и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да е сигурен, че няма да удари нещо. Беше в отвратително настроение. Напълно освирепял. Не беше произнесъл и две любезни думи, докато Джон му изброяваше във фоайето на къщата местата, където щяха да отидат. Каква бе причината, не беше ясно.

Е… поне докато не се беше появил Блей, който изглеждаше зашеметяващо в сивия си раиран костюм. Беше спрял само за да се сбогува с Хекс и Джон. Дори не беше хвърлил поглед към Куин, преди да се изгуби в нощта.

Беше си сложил парфюм. Очевидно отиваше на среща. Но с кого ли?

Един автобус потегли от паркинга с бучене, а дизеловите изпарения раздразниха носа на Джон.

— Хайде — подкани той с устни Хекс, прехвърли раницата си от едното на другото рамо и я дръпна със себе си.

Двамата закрачиха по влажния паваж и се насочиха към осветената от флуоресцентни лампи сграда на автогарата. Макар да беше хладно, Джон държеше коженото си яке разкопчано, в случай че му се наложеше да извади кинжала или пистолета си. Хекс също беше въоръжена.

Лесърите можеха да са навсякъде, а хората умееха да се държат като идиоти. Той задържа вратата, за да мине тя, и с облекчение забеляза, че с изключение на продавача на билети, който стоеше зад бронирано стъкло, вътре имаше само един старец, който спеше седнал на една от пластмасовите пейки, и една жена с куфар.

Гласът на Хекс беше тих.

— Това място… те натъжава.

По дяволите, вероятно беше така. Но не заради случилото се с него тук… По-скоро причината беше в онова, което беше изпитала майка му. Преживяла бе тук родилните си мъки съвсем сама.

Той подсвирна силно и вдигна високо ръка, а трите човешки същества в чакалнята погледнаха към него. Замъгли съзнанието им и те изпаднаха в лек транс. После тръгна към металната врата с надпис „Жени“. Опря ръка в студената повърхност и я бутна, а после се ослуша. Никакви звуци. Вътре беше празно.

Хекс мина покрай него, а очите й обходиха стените, иззидани от газобетонни блокчета, мивките от неръждаема стомана и трите кабини. Помещението миришеше на белина и мръсни влажни стени. Огледалата не бяха стъклени, а представляваха полирани метални повърхности. Всичко беше здраво завинтено — от контейнерите за течен сапун до надписа „Пушенето забранено“ върху кошчето за боклук. Хекс спря пред кабината за инвалиди, а очите й искряха. Бутна вратата, потръпна и придоби объркано изражение.

— Тук… — Тя посочи към пода в ъгъла. — Тук си бил роден.

Когато тя се извърна към него, той вдигна рамене. Не знаеше точно в коя кабина се е случило, но имаше логика, че ако ще раждаш бебе, ще избереш най-просторната.

Хекс се втренчи в Джон и имаше вид, сякаш гледа през него. Той се озърна да провери дали някой не се е присъединил към тях. Не. В тоалетната бяха само те двамата.

— Какво? — произнесе с устни, а тя остави вратата на кабината да се хлопне.

— Кой те е намерил? — Когато той направи движение сякаш миеше пода, тя промърмори. — Чистачката.

Той кимна и се почувства засрамен от това място, от миналото си.

— Недей. — Тя се приближи към него. — Повярвай ми, не съм аз тази, която може да те съди. Не съм дошла на този свят при по-добри обстоятелства. Спокойно може да се каже, че са били дори по-лоши.

Той можеше само да си ги представя, предвид факта, че беше наполовина симпат. Двете раси не се смесваха доброволно.

— Къде си се озовал след това?

Той я изведе от тоалетната и се озърна. Куин стоеше в далечния край на автогарата и се взираше във вратите. Като че ли се надяваше там да се появи нещо с мирис на бебешка пудра. Когато погледна към тях, Джон му кимна, после извади хората от транса и почисти съзнанието им. Сетне тримата се дематериализираха.

Когато отново приеха форма, се намираха до пързалката и пясъчника на сиропиталището „Дева Мария“. Режещият мартенски вятър брулеше из двора на църковния приют за нежелани деца. Веригите на люлките подрънкваха, а голите клони на дърветата не предлагаха никаква защита. Редиците прозорци на общежитието бяха тъмни… А също и тези на столовата и параклиса.

— Хора? — произнесе Хекс тихо, а Куин се приближи до една от люлките и седна в нея. — Отгледан си от хора? Мили… боже.

Джон тръгна към сградата и си помисли, че може би идеята му не е толкова добра. Тя изглеждаше потресена…

— С теб имаме много повече общо, отколкото си мислех. — Той се закова на място и тя явно разгада изражението му… Или разчете емоциите му. — Аз също не бях отгледана от себеподобни. Макар че като се има предвид каква съм наполовина, това би могло да се смята за благословия. — Тя пристъпи към него и се взря в лицето му. — Бил си по-смел, отколкото си предполагал. — Тя кимна към сиропиталището. — Когато си живял тук, си бил по-смел, отколкото си осъзнавал.

Той не беше съгласен с нея, но не смяташе да разколебава вярата й в него. След миг протегна ръка и когато тя я пое, двамата се приближиха към задната врата. Изчезнаха, за да се появят от другата й страна. О, по дяволите, още използваха същия препарат за под. С мирис на лимон. Обстановката също никак не се беше променила. Което означаваше, че кабинетът на директора се намираше в края на коридора. Той я поведе по износения дървен под и когато стигнаха до кабинета, свали раницата от рамото си и я закачи на бравата на вратата.

— Какво има вътре?

Той вдигна ръка и потърка един в друг палеца и показалеца.

— Пари. От обиска на…

Той кимна.

— Това е подходящото място за тях.

Джон се обърна и се загледа към другия край на коридора, където се намираха спалните. Изплувалите спомени го поведоха натам, преди съзнанието му да се е намесило и той тръгна към стаята, където някога бе леглото му. Беше толкова странно отново да бъде тук, припомняйки си самотата, страха и мъчителното усещане, че е различен… Особено когато се намираше сред други момчета на неговата възраст.

Това беше най-лошото: да е сред такива, за които се предполага, че са същите като него, винаги го беше карало да се чувства още по-различен.

 

 

Хекс вървеше по коридора, на няколко крачки след Джон. Той се движеше тихо, като стъпваше внимателно с тежките си ботуши и тя последва примера му, така че приличаха на два призрака в притихналия коридор. Хекс забеляза, че всичко в сградата, макар и старо, блестеше от чистота — от лъскавия линолеум до боядисаните в бежово стени и армираните стъкла на прозорците. Нямаше прах и паяжини, нито драскотини и пукнатини. Това й даде някаква надежда, че монахините и административният персонал се грижат със същото старание и за децата.

Когато двамата с Джон стигнаха до двойните врати, тя можеше да долови сънищата на момчетата от другата страна, а различните емоции зад спуснатите им клепачи възбудиха рецепторите й на полусимпат. Джон подаде главата си в помещението и докато се взираше в децата, които спяха там, където някога беше лежал и той самият, тя забеляза, че се е намръщил.

Емоционалната му решетка беше… засенчена от нещо. Аналогична, но напълно самостоятелна структура, която тя беше забелязала и преди, но сега беше очевидна. Никога не беше долавяла подобно нещо у някой друг и не можеше да го обясни… Според нея Джон не беше наясно какво прави. По някаква причина обаче, пътуването в миналото му бе направило видима пукнатината в психиката му.

Както бяха видими и други неща. Той е бил същият като нея, изгубен и съсипан, отглеждан по задължение, без истинска обич.

Хекс искаше да го помоли да спре с всичко това, защото чувстваше какво му струва… и още колко по-далече щяха да стигнат. Но беше като омагьосана от онова, което й показваше той. И то не само защото като симпат се хранеше с емоциите на другите. Не, тя искаше да научи повече точно за този мъж.

Докато той се взираше в спящите момчета, завладян от миналото си, тя се съсредоточи върху силния му профил, осветен от дежурната лампа над вратата. Когато вдигна ръка и я положи на рамото му, той подскочи леко.

Тя искаше да каже нещо нежно и мило, да изрече думи, с които да докосне душата му, така, както той бе докоснал нейната. Но истината бе, че в тази негова откровеност се таеше повече кураж, отколкото тя някога беше проявявала, и в свят, пълен с алчност и жестокост, той разбиваше сърцето й с онова, което й даваше. Тук беше изпитвал такава самота, че споменът за тази тъга го убиваше. Въпреки това щеше да довърши започнатото, защото й беше обещал.

Красивите сини очи на Джон срещнаха нейните и той наклони глава въпросително. Хекс осъзна, че в мигове като този няма място за думи. Пристъпи към масивното му тяло и обви ръка около кръста му. Със свободната си ръка се протегна нагоре, положи длан на тила му и го придърпа надолу към себе си.

Джон се поколеба, но после се наведе с охота, като обгърна тялото й с ръце и зарови лице в косата й. Хекс го притисна в обятията си, давайки му от силата си и дарявайки го с утеха. Докато стояха плътно прегърнати, тя погледна над рамото му към малките тъмни глави върху възглавниците в стаята.

В тишината почувства как миналото и настоящето се смесват, но това не беше нищо повече от илюзорна представа. Нямаше как да успокои изгубеното момче, което е бил тогава. Но поне можеше да го направи с порасналия мъж.

Притискаше го силно в обятията си и за един кратък миг си представи, че никога няма да го пусне.