Дж. Р. Уорд
Единствена любов (39)

35.

Дариъс трябваше да се срещне с младия си помощник след залез-слънце, но преди да се насочи към имението, обитавано от хора, което бяха наблюдавали между дърветата, той се материализира в гората пред пещерата на Братството. Тъй като братята живееха отделно, комуникацията между тях се осъществяваше трудно. По тази причина бяха създали система за размяна на известия. Всички идваха тук по веднъж на нощ, за да видят какво е оставено от другите или самите те да оставят съобщение.

След като се убеди, че никой не го наблюдава, Дариъс се вмъкна в тъмната ниша, влезе през тайната врата в каменната стена, а после мина през няколкото порти, водещи към Светилището. „Системата за комуникация“ не беше нищо повече от вдлъбнатина в скалата, в която можеха да бъдат оставяни писмени съобщения и тъй като нишата беше леснодостъпна, се намираше в най-отдалечения край на пещерата.

Но Дариъс не успя да стигне до нишата, за да види дали братята имаха съобщение за него. Когато стигна до последната порта, видя на каменния под нещо на пръв поглед наподобяващо купчина дрехи. Извади черния си кинжал, а от купчината се надигна нечия тъмна глава.

— Тор? — Дариъс свали оръжието.

— Да. — Момчето се обърна върху парцаливото си легло. — Добър вечер, господарю.

— Какво правиш тук?

— Спя.

— Това всъщност е повече от очевидно. — Дариъс се приближи до него и коленичи. — Но защо не си в дома си?

Той наистина беше прогонен от баща си, но Харм рядко, много рядко се прибираше в семейното жилище. Със сигурност младият мъж можеше да остане със своята мамен. Момчето се изправи на крака и се облегна на стената.

— Колко е часът? Пропуснал ли съм…

Дариъс хвана ръката на Тор.

— Ял ли си?

— Закъснях ли?

Дариъс не си направи труда да задава повече въпроси. Отговорът на онова, което искаше да научи, беше повече от ясен заради начина, по който момчето отказваше да вдигне очи. Бил е помолен да не търси подслон в бащиния си дом.

— Тормент, колко нощи си прекарал тук? — На този студен под.

— Мога да намеря друго място, където да пренощувам. Няма да идвам повече тук.

В името на Скрайб Върджин, наистина нямаше да идва тук.

— Изчакай ме, моля те.

Дариъс мина през портата и провери за съобщения. Намери бележки за Мърдър и Агъни и се замисли дали да не остави послание до Харм. Нещо от рода на „Как си могъл да обърнеш гръб на родния си син и да допуснеш да прекарва деня на каменния под, като използва дрехите си за завивка, вместо да е на топло в леглото си? Проклет задник“.

Дариъс се върна при Тормент и откри, че момчето беше събрало вещите си и беше препасало оръжията си. Преглътна една ругатня.

— Първо ще отидем в имението на изчезналата жена. Има нещо, което трябва да обсъдя с… онзи прислужник. Вземи си нещата, синко.

Тормент го последва, по-пъргав, отколкото много други биха били след бог знае колко дни без храна и добра почивка.

Материализираха се пред къщата на Сампсън и Дариъс кимна надясно, за да покаже, че трябва да минат отзад. Когато се озоваха пред задния вход, през който бяха излезли предишната нощ, той позвъни с камбанката. Икономът им отвори и се поклони ниско.

— Господа, какво бих могъл да направя за вас?

Дариъс пристъпи вътре.

— Бих искал отново да разговарям с прислужника на втория етаж.

— Разбира се. — Още един нисък поклон. — Ще ме последвате ли до предния салон?

— Ще чакаме тук.

Дариъс се настани до вехтата маса за прислугата. Догенът пребледня.

— Господине, това е…

— Подходящото място за разговора ми с прислужника Фрицгелдър. Не виждам полза да добавяме още към страданието на господаря и господарката ти, ако се натъкнат на нас, без да сме обявили за пристигането ни. Ние не сме гости. Тук сме да помогнем за разрешаването на тази трагедия.

Икономът се поклони така ниско, че беше цяло чудо как не падна по чело.

— Така е, съвсем прав сте. Веднага ще доведа Фрицгелдър. Имате ли нужда от нещо друго?

— Да. Ще сме много благодарни, ако ни предложите храна и бира.

— О, разбира се, господине! — Догенът се поклони и се насочи към вратата. — Трябваше сам да ви предложа храна и напитки. Простете ми.

Когато останаха сами, Тормент каза:

— Нямаше нужда от това.

— От кое? — попита Дариъс, а пръстите му пробягаха по одрасканата повърхност на масата.

— Да молиш да ме нахранят.

Дариъс хвърли поглед през рамо.

— Мило мое момче, целта на искането ми беше да накарам иконома да се отпусне. Присъствието ни в тази стая му създава значителен дискомфорт, тъй като пожелахме да разпитаме отново прислугата. Молбата ми беше облекчение за него. Сега седни и когато храната пристигне, ще трябва да я изядеш. Аз се нахраних, преди да дойдем.

Чу се тътренето на стол и после изскърцване, когато Тормент се настани в него. Прислужникът пристигна веднага. А ситуацията беше неловка, тъй като в действителност Дариъс нямаше какво да го пита. Защо ли се бавеше храната…

— Господа — заяви икономът гордо, когато отвори вратата със замах.

Няколко догени влязоха с подноси, отрупани с какво ли не и масата беше подредена. Дариъс вдигна вежда по посока на Тормент и после се втренчи в изобилието пред себе си. Като любезен гост Тормент започна да си сервира. Дариъс кимна към иконома.

— Трапезата е наистина достойна за този дом. Господарят ти може да се чувства много горд.

След като икономът и другите догени си тръгнаха, прислужникът зачака търпеливо, а също и Дариъс, докато Тормент не изяде колкото можа. После Дариъс се изправи на крака.

— Бих искал да те помоля за услуга, Фрицгелдър.

— Разбира се.

— Ще бъдеш ли така любезен да намериш място за чантата на моя помощник за през нощта? Ще се върнем, след като направим огледа си.

— О, да, господине. — Фрицгелдър се поклони ниско. — Ще се погрижа за вещите му възможно най-добре.

— Благодаря ти. Хайде, Тормент, тръгваме.

Когато излязоха навън, той чувстваше гнева на младежа и не беше изненадан, когато той го хвана за ръката.

— Мога да се грижа за себе си.

Дариъс му хвърли остър поглед през рамо.

— По този въпрос нямам съмнения. Но все пак не ми трябва помощник, който е изнемощял заради празния си стомах и…

— Но…

— Ако мислиш, че това заможно семейство ще се поскъпи да сервира храна на онези, които издирват дъщеря им, си в огромна грешка.

Тормент пусна ръката му.

— Ще си намеря подслон. И храна.

— Да, ще го направиш. — Дариъс кимна към дърветата, заобикалящи съседното имение. — Сега може ли да се захващаме за работа?

Тормент кимна и двамата се дематериализираха в гората, после закрачиха навътре в имота. Докато се движеха към целта си, Дариъс почувства прилив на ужас, който се засили до такава степен, че му стана трудно да диша. Времето работеше срещу тях.

Всяка изминала нощ, в която не успяваха да намерят момичето, го приближаваше към смъртта.

Оставаше им толкова малко време.