Дж. Р. Уорд
Единствена любов (22)

18.

От другата страна Пейн крачеше из фонтана на майка си, а стъпалата й образуваха концентрични кръгове в басейна, събиращ водата от шадравана. Докато шляпаше във водата, тя държеше робата си високо вдигната и слушаше песента на разноцветните птички, накацали по бялото дърво. Те чуруликаха весело, подскачаха от клон на клон, кълвяха се леко една друга и пърхаха с криле.

Пейн нямаше и най-малка представа как, по дяволите, успяваха да намерят смисъл в еднообразното си съществуване.

В Светилището не съществуваше понятието „време“ и все пак й се щеше да има джобен часовник или пък стенен, за да разбере с колко беше закъснял Слепия крал. Срещаха се, за да се бият всеки следобед. Е, следобед за него. За нея, която беше блокирана от тази страна, всичко беше един вечен ден.

Почуди се колко точно време беше минало, откакто майка й я беше освободила от дълбокия й сън и беше получила частична свобода. Нямаше как да знае. Рот беше започнал да идва редовно от… Може би я беше посещавал около петнайсет пъти, а тя беше върната отново към живота… много преди това. Може би преди около шест месеца?

Но най-важният въпрос бе колко дълго е държана под ключ — не че би попитала майка си за това. Те не си говореха изобщо. Докато тази „божествена“ жена, която я беше дарила с живот, отказваше да я освободи от тук, тя нямаше какво да й каже.

Истината беше, че като я наказваше с мълчание, Пейн не постигаше нищо, но пък не беше и очаквала кой знае каква промяна. Когато майка ти е Създателка на расата и не носи отговорност пред никого, дори пред краля…

Беше много лесно да се окажеш в капана на собствения си живот.

Тя закрачи по-бързо из фонтана, а робата й подгизваше все повече и повече, после изскочи навън и се затича, с юмруци, вдигнати пред себе си. Замахванията й разсичаха въздуха около нея. Да бъде послушна и съвестна Избраница не беше в природата й и именно в това се кореняха всички проблеми между нея и майка й. О, какво разхищение. О, какво разочарование.

Приеми го най-накрая, скъпа майко.

Безпрекословната вяра и правилата за поведение на Избраниците бяха за някой друг. И ако Скрайб Върджин търсеше поредния призрак, облечен в роба, който да се носи наоколо като мълчалива сянка, значи е трябвало да избере някой друг баща за децата си.

Кръвта на Блъдлетър течеше във вените на Пейн и неговата същност се беше предала на следващото поколение…

Пейн се обърна, за да посрещне летящия към нея юмрук на Рот, блокира го с ръка и го ритна право в черния дроб. Кралят не й остана длъжен и лакътят му полетя подобно на чук, като обещаваше мозъчно сътресение. Светкавичното й навеждане едва я спаси от удара. Друго нейно замахване с крак го накара да отскочи назад… макар да беше сляп, той знаеше безпогрешно къде точно се намираше тя.

Което означаваше, че би разбрал, ако се опиташе да го нападне странично. И наистина, той вече завърташе тялото си, готов да я фрасне с тока на ботуша си право в гърба.

Пейн промени решението си, хвърли се на земята, плъзна крака настрани, уцели глезените му и наруши равновесието му. Бързо се дръпна вдясно и се озова далече от огромното му клатушкащо се тяло, с още един скок се метна на гърба му, а той се стовари на земята. Тя изви главата му назад и уви ръка около гърлото му. За да подчертае надмощието си, тя хвана здраво собствения си юмрук и още повече затегна хватката си около гърлото му.

Реакцията на краля? Притисна я под гърба си.

Рот се възползва от невероятната си сила, която му даде възможност да стъпи на крака под тежестта на двама им и да се изправи. После се отпусна назад и се приземи върху нея, като я размаза на мрамора. Чудно легло… Тя на практика почувства как костите й се огъват. Ала кралят беше на първо място мъж с достойнство и заради по-слабата й мускулатура никога не я държеше на земята прекалено дълго. Което я вбесяваше. Би предпочела да премерят силите си без задръжки, но това, че бяха от различен пол, не подлежеше на дискусия, а мъжете просто бяха по-едри и съответно по-силни.

Колкото и да негодуваше срещу биологията, нямаше какво да бъде сторено по въпроса. Затова всеки път, когато пъргавината й надделееше, тя се наслаждаваше.

Кралят скочи чевръсто на крака и се завъртя, а дългата му черна коса се развя, преди да се разстеле върху бялото му кимоно. С черните очила на лицето си и тези невероятно оформени мускули той беше впечатляващ, във вените му течеше възможно най-чистата вампирска кръв, без никакъв човешки или друг примес.

Макар че именно в това се състоеше проблемът му. Тя беше чувала, че слепотата му е резултат именно на тази чиста кръв. Когато Пейн се изправи, почувства спазъм в гърба си, но не обърна внимание на острата болка и отново застана лице в лице със съперника си. Този път юмруците й се разлетяха наоколо и за слепец Рот я блокираше наистина умело.

Може би заради това никога не се оплакваше от увреждането си. Но пък те и не говореха много, което я устройваше отлично. Все пак се чудеше какъв ли е животът му в Далечната страна. Така му завиждаше за свободата.

Продължиха борбата, като обикаляха фонтана, а после се насочиха към колоните и вратата, водеща към Светилището. И отново се върнаха. Направиха нова обиколка около шадравана.

Когато срещата им завърши, и двамата бяха натъртени и кървяха, но това не ги тревожеше. В мига, когато отпуснеха ръце от двете страни на телата си и престанеха да си разменят удари, нараняванията им щяха да започнат да заздравяват. Последният нанесен удар беше неин и представляваше отличен ъперкът, който улучи краля под брадичката, отметна главата му и накара косата му отново да се разхвърчи.

Винаги се разбираха без думи кога беше време да сложат край.

Охладиха страстите, крачейки рамо до рамо около фонтана, като разтягаха мускулите си и раздвижваха шиите си, за да се отпуснат. Заедно измиха лицата и ръцете си в бистрата прозрачна вода, а после се обърсаха в чистите кърпи, които Пейн беше помолила да им приготвят. Въпреки че си разменяха юмруци вместо думи, тя беше започнала да мисли за краля като за свой приятел. И да му се доверява като на такъв. Това й се случваше за първи път.

И наистина беше само приятелство. Колкото и да се възхищаваше от разстояние на физическите му качества, между тях не съществуваше привличане… и това беше част от причината нещата да се получават. В противен случай тя не би се чувствала спокойна с Рот.

Не, тя не проявяваше сексуален интерес към него или към когото и да било. Мъжките вампири имаха навика да командват, особено онези от добро потекло. Вината не беше тяхна — поведението им се диктуваше от кръвта. А тя вече имаше някой, който се месеше достатъчно в живота й. Не й беше нужен още един такъв.

— Добре ли си? — попита Рот, когато седнаха на ръба на фонтана.

— Да. А ти?

Пейн не възразяваше, задето той винаги я питаше дали е добре. Първите един или два пъти се беше обидила… Сякаш той се съмняваше дали би понесла болката, причинени от битката. Но после осъзна, че полът й нямаше никакво значение. Той би задал същия въпрос на всеки, с когото е тренирал по този начин.

— Чувствам се чудесно — заяви той, а усмивката му разкри огромните му кучешки зъби. — Между другото, блокът в началото беше наистина майсторски.

Пейн се ухили така широко, че лицето я заболя. Това беше още една от причините да й харесва да общува с него. Тъй като той беше незрящ, нямаше нужда да прикрива емоциите си… А нищо не я караше да се усмихва повече от признанието му, че е впечатлен от нея.

— Е, Ваше Величество, мятането ви по гръб за малко да ме убие.

Сега той се усмихваше дори още по-широко и за миг тя се почуди дали похвалата й означаваше толкова много за него.

— Огромното тегло може да е от полза понякога — промърмори той.

Внезапно се обърна към нея. Тъмните очила, които винаги носеше, го правеха да изглежда свиреп. И все пак той отново и отново й доказваше, че това не е истина.

Рот прочисти гърлото си.

— Благодаря ти за добрата битка. Нещата у дома никак не са добре.

— Защо?

Той погледна встрани, сякаш се взираше в хоризонта. Което вероятно беше навик, останал от времето, когато бе прикривал чувствата си от околните.

— Изгубихме една жена. Врагът я плени. — Той поклати глава. — И един от нашите страда много заради това.

— Обвързани ли бяха?

— Не… Но той се държи като че са били. — Кралят вдигна рамене. — Така и не съм разбрал за връзката помежду им. Всъщност никой не беше наясно. Но… Тя е съществувала и тази нощ всичко излезе наяве с гръм и трясък.

Жаждата за подробности от реалния живот, който макар и труден беше истински, я накара да попита:

— Какво се случи?

Кралят отметна няколко кичура назад, линията на косата му се подчерта от контраста със златистата кожа.

— Разкъса един лесър. Просто разчлени мръсника.

— Това не е ли негово задължение?

— Не се случи на бойното поле, а в къщата, където убийците са държали жената. Лесърът трябваше да бъде пленен за разпити, но Джон просто го е размазал. Джон е добро момче… Но това с обвързването може да бъде много опасно, ако ме разбираш.

Спомени от живота в Далечната страна, от разплата и битки с…

Скрайб Върджин се появи на вратата на покоите си, а черната й роба се развяваше на известно разстояние над мраморния под. Кралят се изправи на крака и се поклони… И все пак не изглеждаше сервилен. Още една причина да го харесва.

— Най-скъпа Скрайб Върджин.

— Рот, син на Рот.

И това беше всичко… Никой нямаше право да задава въпроси на майката на расата и тъй като майката на Пейн остана мълчалива, нищо повече не се случи.

Да, защото — Боже опази — никой не би желал да я обременява с каквито и да било запитвания. И беше повече от ясно защо ги беше прекъснала. Майка й не желаеше да има никакви допирни точки между Пейн и външния свят.

— Ще се оттегля — обърна се Пейн към краля.

Не искаше да бъде отговорна за онова, което би излязло от устата й, ако майка й посмееше да я отпрати.

Кралят протегна юмрука си.

— До скоро. Какво ще кажеш за утре?

— С удоволствие.

Пейн удари юмрук в неговия, както той я беше научил, и се запъти към вратата, водеща към Светилището.

От другата страна на белите стени яркозелената трева беше като шок за очите й и тя примигна, докато минаваше покрай Храма на Примейла, за да стигне до покоите на Избраниците. Жълти, розови и червени цветя растяха в неправилно оформени групички. Свежите лалета се смесваха с нарциси и перуники. Все пролетни цветя, ако си спомняше правилно от краткия си престой в Далечната страна. Тук винаги беше пролет, но никога не изживяваха знойния пек на лятото. Или поне онова, което беше чела за лятото.

Сградата с колонади, където живееха Избраниците, беше разделена на отделни помещения, предлагащи някакво подобие на усамотение на своите обитателки. Повечето от тях бяха празни в момента и то не само защото Избраниците изчезваха като вид. Откакто Примейлът ги беше „освободил“, личната колекция на Скрайб Върджин от бездействащи безплътни създания оредяваше, благодарение на пътешествията им до Далечната страна.

Изненадващо, никоя от тях не беше решила да се откаже от ролята си на Избраница, но за разлика от преди, ако решаха да отидат в частното имение на Примейла, после имаха право да се върнат в Светилището.

Пейн отиде право в банята и с облекчение установи, че е сама. Беше наясно, че „сестрите“ й не можеха да разберат онова, което правеха с краля, затова се наслаждаваше на релаксацията след тренировките далече от очите им.

Общото място за къпане представляваше облицовано с мрамор помещение, в чийто далечен край имаше огромен басейн с водопад. Както навсякъде в Светилището, природните закони не съществуваха. Топлата струя, стичаща се върху белия камък, беше винаги чиста, макар да нямаше нито извор, нито канал за отводняване.

Свали робата си, която беше различна от тези на останалите, защото тя я беше преправила, така че да съответства на бойното кимоно на Рот, както го наричаше той, и влезе в басейна по бельо. Температурата винаги беше идеална… И я накара да си мечтае за вана, която беше или прекалено топла, или прекалено студена.

В центъра на мраморния басейн беше достатъчно дълбоко, че да се плува, и тялото й се наслади на разтягането при маховете й. Да, наистина това беше най-хубавата част от срещите им. Освен когато успееше да нанесе на Рот някой добър удар.

Когато стигна до водопада, тя стъпи на крака и разпусна косата си. Беше по-дълга от тази на Рот и тя се беше научила не само да я сплита, но и да я вдига на кок на тила си. В противен случай той би могъл да я влачи наоколо за нея.

Под струята, калъпи със сладко ухаещи сапуни очакваха дланта й и тя използва един от тях, за да насапуниса цялото си тяло. Обърна се, за да се изплакне и установи, че вече не е сама.

Но поне облечената в тъмна роба фигура не беше на майка й.

— Привет — извика Пейн.

Ноуан^[1] се поклони, но както винаги не отговори, а Пейн изведнъж съжали, задето беше оставила робата си на пода.

— Аз мога да я вдигна — извика Пейн и гласът й проехтя в празното помещение.

Ноуан само поклати глава и вдигна дрехата. Прислужницата беше така мила и тиха, изпълняваше задълженията си, без да протестира, въпреки че имаше недъг, който затрудняваше ходенето й.

Въпреки че никога не говореше, не беше трудно да се досети човек каква бе тъжната й история. Още една причина да мрази онази, вдъхнала живот на расата им, помисли си Пейн.

Избраниците, също като Братството на черния кинжал, бяха създадени с конкретна цел и трябваше да притежават определени качества. Докато от мъжете се очакваше кръвта им да кипи, да са агресивни и да се представят достойно в битките, от жените се изискваше да са умни и издържливи, да са способни да обуздават първичните инстинкти на мъжете и да се грижат за цивилизоването на расата. Ин и Ян. Две страни на едно цяло и взаимното им хранене с кръв от противоположния пол ги свързваше завинаги.

Но не всичко се беше получило според плана. Истината бе, че обвързването между близки родственици беше довело до проблеми и макар при Рот законът да повеляваше като син на крал той да седне на престола със или без увреждания, Избраниците нямаха този късмет. Дефектите не се толерираха от законите на расата им. И така беше открай време. Такива като Ноуан, които имаха недъзи, бяха принудени да се забулят и да работят като прислужници на своите сестри. Скрит и неспоменаван позор, на който въпреки всичко се гледаше с „обич“. Или по-точно казано — със „съжаление“.

Пейн знаеше отлично как се чувства другата жена. Не по отношение на физическите й дефекти, а какво е да не отговориш на очакванията на околните.

И като става дума за очаквания…

Лейла, една от Избраниците, влезе в банята, съблече робата си и я подаде на Ноуан с нежна усмивка на лицето, която беше толкова типична за нея.

Изражението й се промени веднага щом сведе очи и влезе във водата. Изглеждаше потънала в мисли, които я натъжаваха.

— Приветствам те, сестро — заговори я Пейн.

Лейла рязко извърна глава и вдигна вежди.

— О… Не знаех, че си тук. Приветствам те, сестро.

След като Избраницата се поклони, тя седна на една от подводните мраморни пейки и макар Пейн да не си падаше много по разговорите, нещо в напрегнатата тишина, обгръщаща другата жена, привлече вниманието й. Довърши къпането си и заплува към Лейла, която промиваше прободните рани на китката си.

— Кого храни? — попита Пейн.

— Джон Матю.

О, да, мъжът, споменат от краля.

— Добре ли мина?

— Да. Съвсем добре.

Пейн се облегна на ръба на басейна и се загледа в русата красавица пред себе си. След миг тя прошепна:

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо е тази тъга? Винаги… се завръщаш натъжена.

Макар че знаеше отговора. За една жена, да бъде насилвана да прави секс и да предоставя вената си само защото така повелява традицията, сигурно беше немислимо мъчение.

Лейла огледа белезите върху китката си с някаква вяла безчувственост, като че беше чужда. После поклати глава.

— Не мога да се оплаквам от оказаната ми чест.

— Чест? Струва ми се, че по-скоро си получила нещо друго.

Проклятие бе по-точното определение.

— О, не, за мен е чест да служа…

— Бъди честна и не се прикривай зад празни думи, когато лицето ти издава какво се таи в сърцето ти. И ако на устата ти е да изречеш недоволство от Скрайб Върджин, винаги съм насреща да го чуя. — В светлозелените очи на Лейла се четеше потрес, но Пейн вдигна рамене. — Не крия какво чувствам. Никога.

— Не… Наистина не го правиш. Просто ми се струва…

— Недостойно за дама? Неподобаващо? — Пейн изпука с кокалчетата на ръцете си. — Колко жалко.

Лейла въздъхна бавно и продължително.

— Обучавана съм специално за ерос.

— И това не ти харесва?

— Напротив. Това е нещо, което не познавам, а бих искала.

Пейн се намръщи.

— Уменията ти не се използват?

— Точно така. Бях отблъсната от Джон Матю в нощта на преобразяването му, след като се грижих за него по време на промяната му. А когато храня братята, те никога не ме докосват.

— Моля? — Правилно ли бе чула? — Искаш да правиш секс? С някого от тях?

Тонът на Лейла стана хаплив.

— Със сигурност ти знаеш най-добре от всичките ми сестри какво е потенциалът ти да не бъде осъществен.

Е… Не беше ли схванала ситуацията напълно погрешно?

— При цялото ми уважение не мога да разбера защо би искала… Това… С някого от онези мъже.

— Защо да не го искам? Братята и онези трима млади мъже са красиви и силни. И след като Примейлът не използва услугите ни… — Лейла поклати глава. — Обучавани сме, обяснявано ни е, чели сме за акта… И аз искам да го изживея лично. Дори да е само веднъж.

— Честно казано, не мога да почувствам дори бегло влечение. Никога не съм изпитвала такова и не ми се вярва някога да се случи. Предпочитам да се бия.

— Тогава ти завиждам.

— Така ли?

Очите на Лейла изглеждаха толкова стари.

— Много по-добре е да нямаш желания, отколкото да не можеш да ги осъществиш. Едното е облекчение, а другото празнота, която тежи на плещите ти.

Ноуан се появи с поднос с нарязани плодове и сок, а Пейн каза:

— Ноуан, защо не се присъединиш към нас?

Лейла се усмихна на прислужницата.

— Наистина, ела при нас?

С поклащане на главата и поклон Ноуан им остави старателно приготвения поднос и пое да върши задълженията си, като закуцука към изхода на банята.

Пейн остана намръщена и двете с Лейла потънаха в мълчание. Разсъждаваше над онова, което си бяха казали и не можеше да разбере как бе възможно да имат толкова противоположни възгледи… И в същото време и двете да са прави.

За доброто на Лейла, Пейн се надяваше тя самата да греши. Какво ли разочарование би било да се окаже, че си копнял за нещо, което далеч не отговаря на очакванията ти?