Дж. Р. Уорд
Единствена любов (20)

16.

Джон едва намери сили да напусне спалнята. Ако не ставаше въпрос за желязна логика и не изпитваше неистова потребност да смаже лесъра, той не би бил способен да помести ботушите си и на сантиметър.

Можеше да се закълне, че беше почувствал присъствието й… Но знаеше, че това е трик на съзнанието му, породен от отчаяното му търсене. Тя не беше в стаята. Намирала се бе там по-рано. Две абсолютно различни неща… И единствената му възможност да разбере какво се беше случило с нея се намираше в кухнята на долния етаж. Докато слизаше надолу, потърка очите и лицето си и осъзна, че ръката му отказваше да се откъсне от бузата. Кожата там беше изтръпнала… Нещо подобно на усещането, което беше изпитвал в малкото случаи, когато Хекс го беше докосвала.

Боже… Кръвта в онази стая. Цялата тази кръв. Беше се борила срещу Леш и макар да изпитваше гордост, че тя беше ударила кучия син неведнъж и два пъти, все още не можеше да приеме случилото се в тази спалня.

Джон зави наляво и мина през трапезарията, като се опитваше да си възвърне трезвия разум, но имаше чувството, сякаш някой бе съдрал кожата му и го бе захвърлил в океана. Бутна вратата за прислугата, за да влезе в кухнята…

В мига, в който погледът му попадна върху лесъра, през тялото му сякаш премина земетръсна вълна и го разполови. Устата му се разтвори широко и той нададе безгласен рев. Втурна се напред, кучешките му зъби се удължиха от ярост и тялото му се включи на автопилот. Той се дематериализира през пространството и прие форма пред мръсника. Избута Блей настрани от убиеца, а обвързаният вампир в него нападна със свирепост, за каквато само беше чувал… Но никога не беше виждал. И със сигурност никога не беше изпитвал.

Със замъглено зрение и мускули, стимулирани от моментната лудост, той атакува, без да помисли. Ръцете му се превърнаха в клещи, а зъбите му режеха като кинжали. Гневът му беше толкова силен, че се беше превърнал в животно. Нямаше представа колко време му е отнело… Или дори какво точно е сторил. Единственото, което смътното осъзнаваше, бе, че до носа му достигаше сладникава смрад.

Известно време по-късно… Много по-късно… Като че един цял живот по-късно… Той спря, за да си поеме дъх и установи, че се намира на пода, опрян на длани и колене, със сведена глава, а белите му дробове горяха от напрежението. Беше подпрял ръце върху покрития с плочки под, плувнал в черна кръв, и нещо се стичаше от косата и устата му.

Няколко пъти плю, за да се отърве от гадния вкус, но каквото и да беше, то не се намираше само по зъбите и езика му, а също в гърлото и стомаха му. Очите му пареха и зрението му беше замъглено. Отново ли плачеше? Вече не се чувстваше тъжен. Сега изпитваше празнота.

— Мили… боже… — продума някой тихо.

Изведнъж напълно изтощен, Джон се отпусна на една страна на пода. Легнал в гадната локва, той затвори очи. Нямаше никакви сили. Единственото, което можеше да прави, беше да диша.

Малко по-късно чу Куин да му говори нещо. Вродената му учтивост, а не това, че беше наясно какво се случваше, го накара да кимне, когато приятелят му млъкна.

Изненада се, когато почувства ръце върху раменете и краката си и отвори очи, когато беше повдигнат от земята. Странно. Плотовете и вратите на шкафовете бяха бели при влизането им по-рано. Сега… бяха боядисани в черно. В състояние на делириум той се почуди защо някой би сторил това. Черното определено не създаваше уют.

Отново затвори очи, чувствайки поклащането и побутването, докато го носеха и после едно финално вдигане, след което тялото му се озова върху седалката на колата. Двигателят беше запален. Хлопнаха се врати.

Движеха се нанякъде. Без съмнение към имението на Братството. Преди окончателно да изгуби съзнание, той вдигна ръка към бузата си. А това го накара да осъзнае, че беше забравил възглавницата. Мигом се пробуди и скочи също като завърналия се от мъртвите Лазар. Блей държеше в ръце „плячката“ му от спалнята.

— Ето. Погрижих се да не тръгваме без нея.

Джон взе все още ухаещата на Хекс възглавница и я притисна към тялото си. Това беше последното, което помнеше от пътуването до имението.

 

 

Когато Леш се събуди, той се намираше в абсолютно същата поза, в която беше заспал: легнал по гръб, с ръце, скръстени върху гърдите… като положено в ковчег тяло. По времето, когато беше вампир, в съня си често се търкаляше в леглото и обикновено се събуждаше обърнат на една страна с глава под възглавницата.

Изправи се до седнало положение и първото, което направи, беше да погледне раните си. Нямаше промяна. Не се бяха влошили, но и не бяха започнали да заздравяват. А и тонусът му не се беше повишил особено.

Въпреки факта, че беше спал… мили боже, три часа? Какво му ставаше, по дяволите? Добре, че беше имал достатъчно здрав разум да отложи срещата с Бенлоиз. Не се срещаш с мъж като него, когато изглеждаш и се чувстваш като че си изкарал десетдневен запой.

Размърда краката си върху леглото, събра сили и се оттласна от матрака, изправяйки се. Не чуваше нищо от долния етаж, докато се олюляваше нестабилно. О… я почакай. Някой повръщаше. А това означаваше, че Омега си е свършил работата с новоприетия и хлапето навлизаше във фазата на забавленията, представляваща шест до десет часа непрестанно бълване. Леш взе изцапаната си риза и се почуди къде бяха чистите му дрехи. Едва ли бе отнело три часа на господин Д. да си замъкне задника до Бенлоиз, за да отмени срещата и после да стигне до облицованата с кафяв камък къща, за да нахрани Хекс и да вземе от гардероба му чист костюм и риза. Леш набра номера на кретена, докато слизаше надолу по стълбите и когато се включи гласовата му поща, се сопна:

— Къде са ми дрехите, загубеняко?

Прекъсна връзката и погледна през коридора към трапезарията. Новоприетият вече не лежеше върху масата. Намираше се под нея, клечеше над кофата и хълцаше, като че в стомаха му имаше плъх, който търси безутешно изхода навън.

— Ще те оставя тук — произнесе на висок глас Леш.

Това накара новия да спре за кратко и да погледне към него. Очите му бяха кървясали, а от отворената му уста се стичаше нещо с вид на помия.

— Какво… става с мен?

Тих глас. Немощно изречени думи. Леш плъзна ръка към възпаленията на гърдите си и установи, че му е трудно да диша, когато за пореден път се сети как на новите никога не им се казваше цялата истина. Те не знаеха какво да очакват, нито бяха наясно с пълната значимост на онова, което им се даваше, за сметка на онова, което им се взимаше.

Никога не беше възприемал себе си като един от тях. Той беше синът на Омега, а не поредният чарк в машината на Злото. Но какво знаеше в действителност? Наложи на ръката си да се отдръпне от раните.

— Ще се оправиш — отговори грубо. — Всичко… ще бъде наред. След малко ще загубиш съзнание и когато се събудиш… ще се чувстваш нормално и дори още по-добре от преди.

— Онова нещо…

— Това е баща ми. Ще работиш за мен, както вече ти обясних. Това не се е променило. — Леш се запъти към вратата, а потребността да побегне беше прекалено силна, че да я потисне. — Ще пратя някого за теб.

— Моля те… Не ме оставяй. — Младежът го погледна умолително с насълзените си очи и протегна мръсната си ръка към него. — Моля те…

Гърдите на Леш се стегнаха силно и притиснаха белите му дробове до такава степен, че те почти спряха да функционират, а в гърлото му спря да прониква въздух.

— Някой ще дойде за теб.

През вратата, вън от къщата, далече от хаоса. Забърза към мерцедеса си, седна зад волана и се заключи в колата. Бързо напусна късата алея пред къщата и му отне около пет километра, преди да започне да диша нормално, но се почувства добре едва когато видя небостъргачите в центъра на града.

Докато се движеше към облицованата с камък къща, позвъни на господин Д. два пъти и отново се включи гласова поща.

Зави вдясно по алеята към гаража, готов да запрати телефона през прозореца от гняв…

Отпусна педала на газта и позволи на друга кола да го задмине… Намали, не само от любезност към съседа си с поршето. Вратата на гаража му беше широко отворена и лексусът на господин Д. беше паркиран вътре. Далеч не по правилата. Това, както и факта, че не отговаряше на обажданията му, бяха като червен флаг с размерите на Тексас и първото, за което си помисли Леш, беше Хекс. Ако проклетите братя я бяха отвели, щеше да ги закове с кол за тревата и да ги остави бавно да се изпържат на слънцето.

Затвори очи и наостри инстинктите си… След миг успя да почувства присъствието на господин Д., но сигналът беше много слаб. Почти недоловим. Очевидно бяха размазали нещастника, но не бяха довели нещата докрай. Когато зад него се приближи кола и наду клаксона, той осъзна, че е спрял по средата на пряката.

При други обстоятелства първата му реакция щеше да бъде да паркира мерцедеса в гаража и да се втурне в къщата със свити юмруци… Но в момента силите му бяха в най-добрия случай наполовина. Чувстваше се муден и замаян. И в случай че братята все още бяха вътре, сега не беше моментът за сблъсък с тях. Дори лесърите можеха да се събудят мъртви. Дори Синът на злото можеше да бъде изпратен обратно у дома.

Но какво щеше да стане с неговата жена?

Изпълнен със смразяващ ужас, Леш продължи напред, а после зави вдясно и отново вдясно. Озовал се пред къщата, той се молеше тя все още да е… Погледна нагоре към прозореца на втория етаж и я видя в спалнята… Облекчението му беше толкова голямо, че въздухът напусна гърдите му с хриптене. Без значение какво се беше случило в тази къща, без значение кой беше проникнал в нея, Хекс беше все още там, където я беше оставил. Лицето й беше видимо за него и само за него. Само той можеше да я зърне как вдига поглед към небето и посяга с ръка към гърлото си от другата страна на стъклото.

Какъв прекрасен образ, помисли си той. Косата й беше пораснала и бе започнала да се къдри, а лунната светлина върху високите й скули и съвършените й устни я караше да изглежда така романтично.

Тя все още беше негова.

Леш си наложи да продължи да шофира. Тя беше в безопасност там, където се намираше… Невидимият му затвор беше непробиваем от вампир, човек или лесър, без значение дали беше брат или някой въоръжен и нахакан малоумник.

Влезеше ли вътре и озовеше ли се в схватка с братята, окажеше ли се ранен, щеше да я загуби, защото капанът, в който я държеше, черпеше от неговата енергия, за да продължи да съществува. Вече изпитваше достатъчно трудности да акумулира нужната за него сила и макар да презираше проявата си на слабост, като реалист не можеше да не го признае.

Необходимостта да отмине къщата го съсипваше. Направо го убиваше.

Но това беше правилното решение. Ако искаше да я задържи, трябваше да я остави, докато настъпването на изгрева не принудеше врага му да се разкара.

Отне му известно време да осъзнае, че шофира наоколо без посока, но истината беше, че при мисълта да се озове в някоя от мърлявите съборетини, притежавани от Обществото на лесърите, му идеше да одере кожата от лицето си.

Никога ли нямаше да настъпи зората…

И все пак не можеше да повярва, че проявява такова малодушие. Но от друга страна едва успяваше да държи главата си изправена и очите си отворени зад волана. Мина по западния мост на Колдуел, неспособен да разбере постоянната си умора. Възможно беше една от причините да са постоянните битки с Хекс, но изтощението му бе… Загледа се в източния мост и в главата му изникна отговорът. Беше очевиден и все пак го смая до такава степен, че той отпусна педала на газта.

Изток и запад. Ляво и дясно. Нощ и ден.

Разбира се, това, че се беше нахранил от господин Д., беше помогнало донякъде, но той имаше нужда от жена. Жена-_лесър_.

Защо не му беше хрумнало по-рано? Мъжките вампири черпеха сили само от кръвта на противоположния пол. И макар гените от страна на баща му да доминираха у него, очевидно той беше достатъчно вампир, че да му се налага да се храни.

Едва след като беше пил от вената на господин Д., се беше почувствал частично заситен. Е, това променяше всичко… И обещаваше на Хекс напълно ново бъдеще.