Дж. Р. Уорд
Единствена любов (17)

13.

Когато шума, предизвикан от ритника по тубата за бензин утихна, Куин седна върху краката на кучия син. Мръсникът може и да беше успял веднъж, но нямаше да му се удаде втора възможност.

Полицаите отвън се струпаха пред бараката.

— Заключено е — отбеляза един от тях, а веригата се раздрънча.

— Наоколо има гилзи от патрони.

— Почакай, вътре има нещо… Боже, каква воня.

— Каквото и да е, умряло е поне преди седмица. Тази миризма…

— Предпочитам яхнията с риба на тъща ми пред това.

Последваха възгласи в знак на съгласие.

Куин и Джон бяха заковали очи един в друг в заобикалящия ги мрак и чакаха. Ако вратата се отвореше, единственото решение беше да се дематериализират и да оставят лесъра. Нямаше начин да вземат със себе си такава тежест. Но нямаше как някой от полицаите да има ключ у себе си, така че ако искаха да влязат, нямаха друг избор, освен да стрелят по катинара.

И най-вероятно щяха да решат, че заради едно надзъртане в бараката не си струва да изписват тонове доклади. Според обаждането на деветстотин и единайсет стрелецът беше само един и нямаше как да се е озовал вътре.

Последва покашляне и ругатни.

— Ако наистина е вътре, носът му вече е окапал заради вонята.

— Обадете се на парковата служба — нареди нечий плътен глас. — Някой трябва да разкара мъртвото животно оттам. Междувременно, нека огледаме района.

Чуха се стъпки. Малко по-късно една от колите потегли.

— Трябва да му видим сметката — прошепна Куин над рамото на Джон. — Вземи ножа, очисти го, а после да изчезваме оттук.

Джон поклати глава. Нямаше начин да изпусне жертвата си.

— Джон, няма да го взимаме с нас. Убий го, за да можем да се разкараме оттук.

Макар Куин да не можеше да види устните му, Джон произнесе:

— Забрави. Той е мой.

Нямаше начин да изпусне единствения им източник на информация. С ченгетата можеха да се справят ментално… Или физически, ако се стигнеше дотам.

Чу се шум от изваждането на нож от калъфа му.

— Съжалявам, Джон, но трябва да изчезнем оттук.

— Не! — изкрещя беззвучно през рамо Джон.

Куин стисна яката на Джон, който загуби равновесие и трябваше или да пусне гърлото на убиеца, или да отдели главата на мизерника от гръбначния стълб. И тъй като изваден от строя лесър не би могъл да говори, Джон го освободи от хватката си… и опря длан в циментовия под.

Нямаше да позволи на приятеля си да го спре. Хвърли се върху него, а наоколо настъпи пълен хаос. Докато се боричкаха за ножа, събориха много повече неща от една туба за бензин, а лесърът се освободи и се втурна към вратата. Ченгетата извадиха оръжията си, а убиецът заблъска по вратата… Следващият звук, откроил се сред цялата врява, беше от изстрел. Чиято мишена беше нещо метално.

Полицаите бяха стреляли по катинара.

От позицията си на пода Джон плъзна ръка към кръста си и едновременно с това се завъртя на колене. Двамата с Куин хвърлиха ножовете си в пълен синхрон, а остриетата им завършиха пътя си в другия край на тясната барака. Проникването беше станало с такава сила, че макар ножовете да бяха пронизали отзад тялото на убиеца, между плешките, очевидно поне единият от тях беше улучил точното място. Придружен от ярка светлина и оглушителен гръм, лесърът се озова обратно при създателя си, оставяйки след себе си единствено воняща струя дим… И дупка с размерите на хладилник във вратата на бараката. Заради високото ниво на адреналина нито Джон, нито Куин можеха да се дематериализират, така че двамата скочиха на крака, прилепиха се от двете страни на отвора и застанаха неподвижно, а през него едно след друго се появиха дулата на пистолети. Последвани от ръцете, които ги държаха.

После изникнаха глави и рамене. И фенерчета.

За щастие, двете ченгета влязоха вътре.

— Ей, ципът ти е отворен.

Ченгетата се завъртяха към шегобиеца Куин, а Джон извади от кобурите двата си зигзауера и с бързо движение ги удари по главите. Пред погледите на супер тренираните колдуелски полицаи се появиха звезди и те се свлякоха на пода.

Точно в този миг пристигна Блей с хамъра. Джон прескочи лежащите на пода и бързо се втурна към джипа, последван от Куин, чиито неизменни ботуши „Ню рок“ разтърсваха земята при всяка крачка. Джон се запъти към предната врата, която Блей беше отворил, хвана дръжката и се хвърли вътре, а Куин се плъзна на задната седалка.

Блей натисна газта до дупка и потегли бързо, а Джон беше доволен, че им се беше наложило да се справят само с една двойка полицаи. Макар да беше повече от сигурен, че другите двама униформени щяха да се появят на мястото възможно най-скоро.

Движеха се на север по посока на магистралата и Джон се прехвърли на задната седалка… И отново се вкопчи в гърлото на Куин. Върнаха се към предишното си занимание, а Блей изкрещя от предната седалка:

— Какво ви става на вас двамата?

Нямаше време за отговори. Джон беше зает да стиска, а Куин се опитваше да му посини окото… и успяваше.

Като се движеха с над сто километра в час, прекосиха центъра на града и излязоха от него. Имаше голяма вероятност някой от полицаите да бе дошъл на себе си и да бе успял да фокусира погледа си достатъчно, че да разчете регистрационния номер на хамъра, когато Блей беше дошъл за тях.

А боят на задната седалка продължаваше.

По-късно Джон щеше да осъзнае, че имаше само едно място, където Блей би могъл да ги закара…

Когато той спря на паркинга зад „Ресторанта на Сал“, където нямаше осветление, Джон и Куин вече кървяха обилно. И боят свърши чак когато Джон беше извлечен от джипа от Трез, което означаваше, че червенокосият се беше обадил предварително. Върху Куин беше приложена същата сила от страна на Ай Ем.

Джон се изплю, за да почисти устата си, и огледа всички присъстващи.

— Да сложим край на това, момчета — предложи с лека усмивка Трез. — Какво ще кажете?

Джон беше пуснат и се разтрепери от ярост. Може би тъкмо онзи убиец можеше да им разкрие местонахождението на Хекс… Или поне да получат следа… Или каквото и да е. Но тъй като Куин беше настоял да го унищожат, сега не бяха по-близо до нея, отколкото преди. А на всичкото отгоре лесърът беше умрял толкова лесно. Само едно пробождане в сърцето и той се беше върнал обратно при Омега.

Куин избърса уста с опакото на ръката си.

— По дяволите, Джон. Нима мислиш, че аз не искам да я открием. Нима мислиш, че мен не ме е грижа? Боже, всяка нощ съм навън с теб търсейки я, с надеждата да бъде спасена. — Той размаха пръст. — Така че, чуй ме добре. Ако ченгетата ни бяха арестували заедно с проклетия лесър, това нямаше да ни помогне. Искаш ли да обясняваш на Рот как си стигнал до това положение? Аз не искам. И ако отново насочиш пистолет към лицето ми, ще те смачкам, без значение каква длъжност заемам.

Джон нямаше какво да каже. Едно нещо беше сигурно — ако не получеше някаква обнадеждаваща информация от Бенлоиз, щеше да се захване със ситуацията по свой начин, без значение кой се опитваше да го спре — сянка или някой друг.

— Чу ли ме? — настоя Куин. — Ясен ли съм?

Джон закрачи наоколо с ръце на кръста и наведена глава. Гневът му започна да се охлажда полека-лека и той осъзна, че приятелят му е прав. Също така беше наясно, че временно бе загубил ясна представа за случващото се в бараката. Наистина ли беше тикнал оръжие в лицето на приятеля си?

Споменът накара стомаха му да се свие.

Ако не се стегнеше, щеше да има много повече проблеми от една изчезнала жена. Щеше да свърши мъртъв — или защото не е бил във форма по време на битка, или защото е разгневил Рот до крайност. Погледна към Куин. Суровото изражение на лицето му показваше, че е стигнал до пределна точка в приятелството им, от която можеше да няма връщане назад. И то не заради нрава на Куин, а заради факта, че Джон се държеше като леке и никой не искаше да има нищо общо с него. Приближи се до приятеля си и не беше изненадан, че Куин остана на мястото си, без да помръдне. Когато му протегна ръка, последва дълга пауза.

— Аз не съм ти враг, Джон.

Джон кимна, загледан в татуираната сълза под окото на Куин. Отдръпна ръката си и изписа:

— Знам. Просто… Трябва да я открия. Ами ако този убиец беше ключът към мястото, където я държат?

— Дори да е било така, положението стана критично и понякога се налага да избереш себе си пред нея. Защото ако не го направиш, никога няма да разбереш какво й се е случило. Не можеш да я издирваш, ако лежиш в ковчег.

Нямаше как да оспори казаното.

— Така че ме чуй, откачалко. Заедно сме в това — промълви Куин тихо. — Тук съм, за да се погрижа да не се събудиш мъртъв. Разбирам целеустремеността ти, спор няма. Но ще трябва да си сътрудничим.

— Ще убия Леш — изписа Джон припряно. — Ще стискам гърлото му и ще се взирам в очите му докато умира. Не ме е грижа какво ще ми струва това… Но прахта му ще бъда разпръсната върху нейния гроб. Кълна се в… — В какво можеше да се закълне? Не в баща си. Нито в майка си… — Кълна се в собствения си живот.

Всеки друг би се опитал да го успокои с опяване как трябва да има вяра и други подобни глупости. Но Куин просто го тупна по рамото.

— Казвал ли съм ти наскоро колко те обичам?

— Всяка нощ излизаш с мен, за да ми помогнеш да я открия.

— Не го правя заради проклетата ми работа.

Този път, когато Джон протегна длан, приятелят му я пое и го придърпа в здрава прегръдка. После Куин го отблъсна леко и погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме към авеню „Св. Франсис“.

— Имате десет минути. — Трез прехвърли ръка през рамото на Куин и го поведе към кухнята. — По-добре вие двамата да се почистите. Можете да оставите хамъра на рампата за доставки, а аз ще сменя номерата вместо вас.

Куин погледна към Трез.

— Каква любезност от твоя страна.

— Да, аз съм същински благородник. И за да го докажа, ще ви разкажа каквото знам за Бенлоиз.

Джон ги последва, а фактът, че не беше измъкнал никаква информация от лесъра, го накара да се съсредоточи, направи го още по-решителен и непреклонен. Леш нямаше да напусне Колдуел. Не можеше да го направи. Докато беше водач на Обществото на лесърите, щеше да се държи в близост до Братството, а братята нямаше да мръднат от града, защото тук беше гробницата. Въпреки че цивилните вампири се бяха разпръснали, Колдуел си оставаше фокусна точка на войната, защото за врага нямаше да има победа, ако дори един от братята продължаваше да диша.

Рано или късно Леш щеше да се покаже и Джон щеше да е там.

Но проклетото чакане наистина можеше да те скапе. Всяка нощ завършваше без новини и без нещо, за което да се залови… Чувството бе като да прекарваш вечността в ада.