Дж. Р. Уорд
Единствена любов (15)

11.

— Къде отиваш, Джон?

На долния етаж, в задната част на къщата, Джон замръзна с ръка на дръжката на вратата към гаража. Дявол да го вземе… Предполагаше се, че в такава огромна сграда можеш да се измъкнеш незабелязано. Но не. Очи имаше навсякъде. Мнения… също навсякъде.

В това отношение тук беше почти като в сиропиталището.

Обърна се и се озова лице в лице със Зейдист. Братът държеше салфетка в едната си ръка и биберон в другата, като очевидно току-що беше станал от масата и беше дошъл тук през кухнята. Хм, и кой влезе след него през вратата? Куин, грабнал недояден пуешки бут, като че нямаше да види храна поне през следващите десет часа. Пристигането на Блей превърна случващото се в истинска среща на випуска.

Зи кимна към ръката на Джон върху бравата и някак успя да заприлича на сериен убиец въпреки бебешките принадлежности в ръцете си. Може би заради белега на лицето. Или по-вероятно заради очите, които искряха в черно.

— Зададох ти въпрос, момче.

— Изнасям проклетия боклук.

— И къде е той?

Куин довърши вечерята си и абсолютно преднамерено отиде до кофата, за да хвърли кокала.

— Да, Джон. Искаш ли да отговориш и на този въпрос?

Не, не искаше.

— Излизам — изписа той.

Зи се наведе напред и стовари дланта си върху вратата, а салфетката увисна подобно на флаг.

— Всяка нощ излизаш все по-рано и по-рано, но днес стигна границата. Няма да допусна да тръгнеш толкова рано. На дневната светлина ще се изпържиш като хрупкаво печено пиле. И между другото: ако още веднъж решиш да напуснеш къщата без личния си гард, Рот ще използва лицето ти вместо боксова круша. Ясен ли съм?

— Мили боже, Джон — изръмжа Куин възмутено, а изражението на лицето му беше толкова мрачно, сякаш някой е почистил банята с чаршафите от леглото му. — Никога не съм те спирал. Абсолютно никога. И ти се отнасяш така с мен?

Джон се втренчи в пространството някъде над лявото ухо на Зи. Изкушаваше се да изпише, че е чувал как братът е вършил какви ли не налудничави неща, докато е издирвал Бела. Но да спомене отвличането на неговата шелан би било като да покаже червено на бик.

Гласът на Зи стана тих:

— Какво има, Джон?

Не последва отговор.

— Джон — Зи се наведе още по-близо до него, — ако се налага, ще изтръгна отговора ти с бой.

— Просто сбърках часа.

Лъжата не я биваше никак, защото ако беше така, той щеше да е при главния вход, а не да се измъква с истории за боклука. Но честно казано, не го интересуваше дали лъжите му са прозрачни или не.

— Не ми минават тези. — Зи се изправи и погледна часовника си. — И няма да ходиш никъде поне още десет минути.

Джон скръсти ръце пред гърдите си, за да се въздържи от коментар, а в главата му зазвуча мелодията от телевизионното предаване „Риск“ и той имаше чувството, че ще експлодира.

Твърдият поглед на Зи не правеше положението по-спокойно.

Десет минути по-късно шумът от вдигането на капаците из цялата сграда сложи край на напрежението, а Зи кимна към вратата.

— Добре, сега върви, ако искаш. Поне няма да се изпържиш. — Джон се обърна. — Ако пак те хвана без твоя аструкс нотрум, няма да си мълча.

Куин изруга.

— И после ще бъда уволнен. А това значи, че Ви ще ми надпише задника с кинжал. Много ти благодаря.

Джон хвана бравата и изхвърча навън. Не се чувстваше добре в кожата си. Не искаше да има проблеми със Зи, защото го уважаваше, но в момента беше прекалено избухлив и както вървяха нещата, това щеше да се влоши.

Озовал се в гаража, той пое наляво и се запъти към външната врата, която се намираше в дъното. Докато се движеше, си наложи да не поглежда към ковчезите, които бяха струпани наоколо. Не. Нямаше нужда в главата му да се загнездва образът дори на един от тях. Или на шестнайсет. Или колкото там бяха на брой.

Отвори стоманената врата и пристъпи на тревната площ, заобикаляща празния плувен басейн, а после се спусна към дърветата и оградата зад тях. Знаеше, че Куин е по петите му, защото долавяше аромата на неодобрението му с такава яснота в заобикалящия го свеж въздух, сякаш беше миризма на мухъл в мазето. Блей също беше с тях, ако се съдеше по парфюма му.

Точно се канеше да се дематериализира, когато някой стисна здраво ръката му. Завъртя се, за да каже на Куин да се разкара, но се спря. Блей беше този, който го беше задържал, а сините му очи блестяха.

Приятелят му реши да използва езика на знаците вместо устата си, вероятно защото това щеше да принуди Джон да му обърне внимание.

— Щом искаш да бъдеш убит, добре. Вече се примирих с тази възможност. Но не излагай останалите на опасност. Това не мога да го приема. Не излизай, без да кажеш на Куин.

Джон хвърли поглед над рамото на Блей към Куин, който беше така вбесен, че изглеждаше, сякаш иска да удари нещо. О, значи затова Блей използваше знаци. Не искаше третото колело в този буксуващ триумвират да чуе казаното.

— Разбрахме ли се? — изписа Блей.

Беше рядкост Блей да се държи по този начин и това накара Джон да му даде някакво обяснение.

— Не мога да обещая, че няма да ми се наложи да се измъкна. Просто не мога да го направя. Но се кълна, че ще му кажа. Поне така би могъл да намери някакво оправдание.

— Джон…

Той поклати глава и стисна ръката на Блей.

— На никого не мога да обещая такова нещо. Не и при състоянието, в което се намирам. Но няма да тръгна, без да му кажа къде отивам или кога ще се върна.

Блей стисна зъби. Той не беше никак глупав и знаеше кога ситуацията не подлежи на преговори.

— Добре. Това мога да го приема.

— Вие двамата искате ли да споделите малко от обичта си с мен? — попита язвително Куин.

Джон отстъпи назад и изписа.

— Отиваме в парка „Екстрийм“ и ще останем там до десет. После отиваме на авеню „Св. Франсис“. Трез ми изпрати съобщение.

Той се дематериализира в югозападна посока и прие форма зад бараката, около която се бяха мотали предишната вечер. Когато момчетата го последваха, той пренебрегна нарастващото напрежение, което правеше въздуха около тях по-тежък.

Загледа се към бетонната площадка и проследи с поглед играчите. Младежът с пълните джобове все още беше в центъра на събитията. Беше се облегнал на една от рампите и щракаше със запалката си. Около петима скейтбордисти изпълняваха сложни фигури, а десетина други разговаряха и си играеха с колелата на своите дъски. На паркинга имаше седем коли от различен тип и категория. Полицаите се движеха бавно по периферията и Джон се помисли, че това беше абсолютна загуба на време. Може би ако патрулираха из алеите, щяха да имат повече…

Лексусът, който влезе в паркинга, не спря на някое от свободните места, а паркира перпендикулярно на останалите седем коли… А слезлият иззад волана изглеждаше като гимназист с провисналите си джинси и каубойската шапка.

Но вятърът довя миризма на морга без действаща климатична инсталация. А също и на… „Олд спайс“.

Джон се напрегна, готов за подобаващо посрещане. Първата му мисъл беше да скочи и да даде на мръсника да се разбере, но Куин го улови в желязна хватка.

— Изчакай — настоя той. — По-добре да разберем защо е тук.

Джон знаеше, че приятелят му е прав и затова задейства спирачките на тялото си, зает да запамети регистрационния номер. LS600H.

Другите врати на седана също се отвориха и отвътре излязоха още трима. Не бяха така безцветни, както ставаха старите лесъри, но все пак бяха достатъчно бледи и воняха до небето.

Миризмата на бебешка пудра удряше право в носа. Единият от убийците остана, за да пази колата, а другите двама тръгнаха след онзи с каубойската шапка. Докато вървяха по бетоновата настилка на парка, всички очи се впериха в тях.

Хлапето до средната рампа се изправи и прибра запалката си в джоба.

— По дяволите, ще ми се колата ми да беше тук — прошепна Куин.

Самата истина. Нямаше как да проследят лексуса, освен ако наоколо не се намираше небостъргач, от който да имат поглед отвисоко.

Дилърът не помръдна, докато лесърите се приближаваха към него и не изглеждаше изненадан от посещението, така че имаше голяма вероятност срещата да е предварително уговорена. След кратък разговор убийците заобиколиха момчето и заедно с него групата се върна обратно при колата.

Всички, с изключение на един лесър, се качиха в нея.

Беше време да се вземе решение. Дали да разбият някоя кола, за да ги проследят? Или пък да се материализират върху капака на лексуса и да започнат битка? Бедата беше, че и двете решения носеха риск да нарушат царящото наоколо спокойствие, а почистването на спомени на група от двайсет души щеше да бъде трудно.

— Мисля, че ще оставят един от своите тук — промърмори Куин.

Да. Един от лесърите остана, а лексусът потегли към изхода на паркинга.

Да остави колата да отпътува беше едно от най-трудните неща, които Джон някога беше правил. Но все пак копелетата бяха отвели един от основните дилъри в района, така че щяха да се върнат. И бяха оставили един от своите.

Джон и момчетата щяха да имат с какво да се занимават.

Джон наблюдаваше как убиецът се насочи към парка. За разлика от онзи, чието място беше заел, не се спираше на едно място, а обхождаше периметъра и срещаше погледите на останалите. Очевидно караше скейтбордистите да се чувстват неспокойни и някои от тях, които бяха купували предишната вечер, си тръгнаха. Но не всички бяха така предпазливи… Или в достатъчно добра кондиция, че да ги е грижа.

Чу се тих шум и Джон погледна надолу. Кракът му потропваше, като се движеше нагоре-надолу с невиждана скорост. Но той нямаше да се предаде. Продължи да чака зад бараката… И чакаше… И чакаше.

Нещастникът се разхожда цял час, преди да се озове в обхвата му и цялото това потропване с крака най-накрая се отплати. Със силата на волята си Джон угаси най-близката улична лампа, за да осигури известно усамотение. Когато мръсникът погледна нагоре, Джон напусна прикритието си зад бараката.

Лесърът завъртя глава, очевидно осъзнал, че войната беше почукала на собствената му врата. Кучият син се усмихна и плъзна ръка в якето си.

Джон не се притесняваше, че другият ще извади оръжие. Единственото правило на сблъсъците помежду им беше, че не ги осъществяваха пред хора… Но лесърът извади автоматичен пистолет, който бързо беше вкаран в действие и из парка се разнесе оглушителен изстрел.

Изненадан, Джон се хвърли обратно зад прикритието си. Солените му ругатни сякаш му придадоха допълнително сила.

Заваляха още изстрели и започнаха да рикошират в бетона, а хората се разкрещяха и се втурнаха в различни посоки.

Зад бараката Джон опря гръб в дървената стена и извади собственото си оръжие. Блей и Куин се плъзнаха до него и в кратката пауза между валежите от куршуми се осведомиха дали някой е ранен.

— Какво си мисли той, по дяволите? — изписа Куин. — Май си пада по публика.

Чуха се приближаващи тежки стъпки и прещракване от презареждане на оръжие. Джон хвърли поглед към вратата на бараката. Катинарът там беше истински божи дар. Той вдигна длан, отключи го със силата на съзнанието си, освободи го от веригата и го остави да виси.

— Отидете отзад — изписа Джон на момчетата — и се престорете на ранени.

— По дяволите, не…

Джон насочи дулото на оръжието си към лицето на Куин.

Приятелят му се отдръпна, а Джон се втренчи в разноцветните му очи. Нещата щяха да се случат както искаше Джон. Той щеше да се погрижи за убиеца. Точка по въпроса.

Майната ти, произнесе Куин с устни, преди двамата с Блей да се дематериализират. Със силно изпъшкване Джон се строполи на една страна, а тялото му се удари в земята като огромна торба с цимент. Обърна се по корем и задържа зигзауера под гърдите си с вдигнат предпазител. Стъпките приближаваха, а също и тихият смях, сякаш лесърът беше на върха на щастието.

 

 

Когато Леш се върна от посещението при баща си, той прие форма в стаята, която беше в съседство със спалнята, където държеше Хекс. Колкото и да му се искаше да я види, трябваше да стои настрана от нея. Винаги, когато се върнеше от татенцето, не беше на себе си в продължение на поне половин час и нямаше намерение да постъпи глупаво, като й даде шанс да го убие.

Защото тя би го направила. А не беше ли това наистина мило?

Докато лежеше на леглото, затворил очи, реакциите на тялото му бяха забавени, а температурата му ниска. Пое дълбоко въздух с усещането, че е парче размразяващо се телешко. Не че от Другата страна беше толкова студено. Всъщност в дома на баща му беше топло и удобно, особено ако си падаш по кича.

Баща му нямаше почти никакви мебели, но пък свещниците му бяха достатъчни да потопят кораб. Изглежда ледените тръпки имаха нещо общо с преминаването му обратно към тази действителност, защото при всяко негово завръщане от тази страна му ставаше все по-трудно да влезе във форма. Хубавото беше, че едва ли щеше да се налага да ходи там още дълго. Сега, когато беше изучил и овладял цялата поредица от трикове, вече наистина нямаше да има нужда и честно казано Омега не беше много вълнуваща компания.

Разговорите с Омега винаги се въртяха около него самия. И макар желанието да гъделичкат егото му да идваше от безспорно могъщ и разрушителен задник, който по случайност беше и негов баща, всичко това бързо доскучаваше.

Освен това любовният живот на баща му беше крайно смущаващ. Леш дори не знаеше какви бяха онези проклети неща в леглото му. Да, представляваха черни чудовища, но полът им беше толкова неясен, колкото отвратителен беше видът им и начинът, по който отделяха мазна течност. А и винаги настояваха за чукане, дори да имаше други присъстващи.

И баща му никога не отказваше.

Чу се изпиукване и той бръкна в сакото си за телефона.

Беше получил съобщение от господин Д., гласящо: „Пътуваме. Момчето е с нас“. Леш погледна към часовника и бързо се надигна, но веднага седна, като реши, че не може да е верен. Беше се върнал преди два часа. Как така беше загубил представа за времето?

Изправянето във вертикално положение накара стомаха му да се свие, а повдигането на ръката, за да потърка лицето си, му отне повече сили, отколкото беше редно. Тежестта на тялото му, в комбинация с болките, му напомни за времето, когато беше хващал настинка или грип. Същото усещане. Възможно ли беше да се разболява? Това го накара да се почуди дали някой бе произвел медикамент за такива като него. Вероятно не.

Отпусна ръце в скута си и хвърли поглед към банята. Душът му изглеждаше отдалечен на километри и да се добере до него наистина не си струваше усилията. Отне му още десет минути, преди да успее да се отърси от летаргията и когато стана на крака, се протегна силно, за да раздвижи черната кръв във вените си. Оказа се, че банята не е на километри, а само на метри и с всяка стъпка той ставаше все по-силен.

Запъти се да пусне топлата вода и се възхити на отражението си в огледалото, а после провери колекцията си от синини. Повечето от появилите се предишната нощ бяха изчезнали, но знаеше, че ще получи нови… Леш се намръщи и вдигна ръка. Нараняването от вътрешната страна беше увеличило размера си, вместо да се смали.

Докосна мястото с пръст и не почувства болка, но то наистина изглеждаше ужасяващо. Открита рана, сива в средата, очертана от черна линия.

Първата му мисъл беше, че се налага да се види с Хавърс… Само че това беше напълно нелепо и просто някаква отживелица от стария му живот. Като че би се появил в клиниката и небрежно би си записал час. А и не знаеше къде се бяха преместили. Което създаваше проблем за осъществяването на успешен набег. Мишената им беше приела нападението сериозно и се бе укрила вдън земя.

Пъхна се под топлата струя и се погрижи да изтърка болното място със сапун, като реши, че ако причината беше някаква инфекция, това би помогнало. А после се замисли за други неща.

Очакваше го велика нощ. Първо официалното въвеждане в редиците им в осем, после среща с Бенлоиз в десет.

И накрая щеше да се върне обратно тук за още малко любов.

Когато излезе изпод душа, се подсуши и огледа раната. Очевидно проклетото нещо се беше раздразнило от оказаното внимание и по повърхността на раната се беше появила черна течност.

Чудесно! Със сигурност щеше да е много лесно да се изпере петното, което щеше да остави на копринената му риза.

Той залепи огромно парче лейкопласт върху раната и си помисли, че може би тази вечер двамата с приятелката му трябваше да го раздават по-нежно. За разнообразие щеше да я завърже.

Бързо облече елегантен костюм и се запъти навън. Когато мина покрай вратата на главната спалня, той спря и сви ръката си в юмрук. Заблъска достатъчно силно, че да събуди дори мъртвец, и се усмихна.

— Скоро се връщам и ще донеса вериги.

Зачака отговор. Когато такъв не последва, той хвана бравата и долепи ухо до вратата. Звукът от равномерното й дишане беше лек и тих като повей, но беше налице. Тя беше жива. И щеше да е жива, когато се върнеше.

Със значителна доза самоконтрол си наложи да пусне бравата. Ако отвореше вратата, щеше да загуби още два часа, а баща му не обичаше да чака.

В кухнята на долния етаж се опита да хапне нещо, но не успя да преглътне и хапка. Таймерът на кафе машината се беше включил преди два часа и бърз поглед към каната му показа, че съдържанието й прилича на машинно масло. Отвори хладилника, но не видя нищо, което да привлече вниманието му, въпреки че умираше от глад.

Накрая Леш се дематериализира от кухнята с празни ръце и празен стомах. Комбинация, която не действаше добре на настроението му, но нямаше намерение да пропуска шоуто за нищо на света. Ако не по друга причина, то поне за да види какво са правили с него по време на собственото му приемане.

Фермерската къща се намираше на североизток от неговия облицован с камък дом и в мига, в който прие форма на тревната площ, знаеше, че баща му е вътре. Кръвта му започваше да вибрира по странен начин всеки път, когато се намираше в близост до Омега, подобно на ехо в затворено пространство… Макар да не беше сигурен дали той е звукът, а баща му пещерата, или обратното. Входната врата беше отворена и когато се изкачи по стъпалата на верандата и влезе в овехтялото антре, той се замисли за собственото си приемане.

— Когато стана наистина мой.

Леш се обърна. Омега беше в дневната, а бялата му роба покриваше лицето и ръцете му. Черната му енергия се изливаше върху пода като тъмна сянка.

— Вълнуваш ли се, сине мой?

— Да.

Леш хвърли поглед през рамо към масата в трапезарията. Кофата и ножовете, използвани за него, бяха там. Готови и в очакване.

До слуха им достигна хрущящият звук от гумите на кола върху чакъла отвън.

— Тук са.

— Сине, бих искал да ми доведеш още. Гладен съм за свежа плът.

Леш отиде до вратата.

— Няма проблем.

Поне в това бяха на едно мнение. Повече членове значеше повече пари и повече битки.

Омега застана зад Леш и той усети леко погалване, когато баща му плъзна черната си ръка по гръбнака му.

— Ти си добър син. — За част от секундата сърцето на Леш се сви. Фразата беше абсолютно същата като онази, която вампирът, отгледал го като свой потомък, беше произнасял понякога.

— Благодаря.

Господин Д. и другите двама излязоха от лексуса… И поведоха със себе си човека. На малкия нещастник все още не му хрумваше, че е на едни джинси и тениска разстояние от това да се превърне в жертвен агнец. Но в мига, в който зърнеше Омега, щеше му стане повече от ясно.