Дж. Р. Уорд
Единствена любов (11)

7.

По дяволите, постепенно започваше да се развиделява. Джон хвърли поглед към часовника си, но това беше пълна загуба на време. Паренето в очите му казваше всичко, което му беше нужно да знае, и по-точно — колко малко от нощта им беше останало.

Дори самото наближаване на деня го караше да мига учестено. Но и бездруго активността в парка започваше да замира. Надрусаните скитници се бяха изтегнали по пейките или се свираха из обществените тоалетни за по една последна доза. За разлика от другите паркове на Колдуел този беше отворен денонощно седем дни в седмицата. Флуоресцентни лампи на високи пилони осветяваха ширналите се бетонови повърхности. Беше трудно да се каже какво е целяла градската управа с двайсет и четири часовото работно време на парка, защото се беше получило именно това — денонощно работно време за наркодилърите. При цялото количество наркотици, сменящо притежателя си, мястото беше като някой от баровете на „Трейд“. Но нямаше лесъри. Само хора, търгуващи в сенките с други хора.

Все пак беше обещаващо. Ако Леш все още не беше внедрил свои пласьори, щеше да го направи. Въпреки ченгетата, които бездействаха в колите си без отличителни знаци, наоколо имаше предостатъчно закътани места и отлична видимост. Паркът беше оформен като огромна тераса с множество рампи и трамплини. В резултат на това хората лесно можеха да забележат приближаващите се полицаи и да се шмугнат във всевъзможни скривалища.

А те наистина бяха много бързи и умели в укриването си. От наблюдателния си пункт зад една служебна барака Джон и момчетата бяха видели как това се случва отново и отново. Чак те караше да се почудиш защо полицаите не пращаха свои хора в цивилни дрехи да се смесят с присъстващите.

Или може би го бяха направили. Може би имаше и други като Джон, които бяха невидими за тълпата. Е, не точно като него, Блей и Куин. Дори супер трениран полицай не би могъл да се слее с нищото, а Джон и неговите приятели правеха именно това през последните три часа. Всеки път, когато някой минеше покрай тях, те изтриваха спомена за себе си.

Беше странно да се намираш някъде, но да не си част от мястото… Усещан, но не и виждан.

— Ще тръгваме ли? — попита Куин.

Джон хвърли поглед към развиделяващото се небе и си каза, че след приблизително тринайсет часа проклетото горещо и ярко слънце щеше да залезе и те отново можеха да се върнат в скришния си ъгъл, за да чакат.

По дяволите!

— Джон? Да вървим.

За част от секундата той беше готов да откъсне главата на приятеля си, вдигна ръце и се накани да избълва поредица от ругатни, започващи с „майната ти, не си ми бавачка“. Спря го осъзнаването на факта, че броят на часовете, през които бяха чакали, нямаше да накара Леш да се появи, а да си го изкара на Куин също не би ги доближило до целта им.

Той кимна и хвърли последен поглед наоколо. Беше останал само един дилър, който изглежда командваше цялото шоу и оставаше на линия до самия край. Стоеше предимно срещу главната рампа, което беше хитро от негова страна, тъй като имаше видимост към целия парк, чак до далечните ъгли и улицата, от която се появяваха и си тръгваха полицаите.

Хлапето изглеждаше около седемнайсет или осемнайсет годишно, а дрехите му висяха около тялото, причината, за което донякъде беше стилът на обличане на скейтбордистите, но също така и консумацията на продаваното от него. Изглеждаше така, сякаш се нуждае от изтъркване с телена четка, при това поне няколко пъти, но имаше вид на пъргав и схватлив. И очевидно действаше сам. А това беше интересно. Ако искаше да доминира в определена наркотеритория, съответният дилър имаше нужда от подкрепление. В противен случай биваше нападнат заради стоката или парите. Но този младеж… Беше сам през цялото време.

Или имаше сериозен гръб, спотайващ се някъде из сенките, или скоро щеше да излезе от играта.

Джон, който се беше облегнал на стената, се изправи и кимна на момчетата.

— Да вървим.

Когато отново прие форма и тялото му възвърна тежестта си, ситните камъчета проскърцаха под ботушите му, а лицето му срещна хладния порив на вятъра. Дворът на имението на Братството беше ограден от фасадата на централното крило на къщата и високата шест метра защитна стена, която обикаляше целия имот. Белият мраморен фонтан в средата все още бе празен и щеше да заработи едва когато настъпеха топлите месеци, а шестте паркирани в редица коли чакаха да се включат в действие. Стоманените капаци започнаха да се спускат един след друг и да закриват прозорците подобно на затварящите се клепачи на безброй очи.

Мисълта да влезе вътре го ужасяваше. Макар да имаше над петдесет стаи, в които да се разхожда, ако пожелае, фактът, че трябваше да остане затворен до залеза на слънцето, го караше да гледа на къщата като на кутия за обувки.

Куин и Блей се материализираха от двете му страни, а той се изкачи по стълбите към огромните двойни врати и бутна една от тях, за да се озове във вестибюла. Вътре обърна лице към охранителната камера. Мигом беше отключено и той влезе във фоайе, наподобяващо стила на царска Русия. Извисяващият се над три етажа изрисуван таван беше носен от колони от малахит и тъмночервен мрамор. Златните орнаменти на аплиците и огледалата отразяваха меката светлина, което придаваше на цветовете още по-голямо богатство. А стълбището… Наподобяваше покрита с килим самолетна писта, извисяваща се към небесата. Позлатеният парапет се разделяше в горния край, за да оформи подпорите на открития балкон на втория етаж.

Баща му не беше пестил средства и очевидно беше имал склонност към драматизъм. Липсваше единствено симфонична музика за фон, за да изникне представата как крал се носи надолу в одеждите си.

В този миг в горния край се появи Рот. Масивното му тяло беше облечено в черни кожени дрехи, а дългата му черна коса се спускаше по масивните му рамене. Носеше тъмните си очила и въпреки че се намираше пред огромното и стръмно стълбище, той не погледна надолу. Нямаше смисъл. Очите му бяха напълно слепи.

Но той не беше напълно лишен от взора си. До него беше Джордж, който държеше всичко под око. Зоркият поглед на кучето насочваше краля и двамата бяха свързани благодарение на повода, обхващащ гръдния кош на голдън ретривъра. Бяха неравностойна двойка, единият добродушен красавец с остри зъби, а другият — безмилостен боец, способен да ти прекърши врата, без да се замисли. Но двамата се спогаждаха добре и Рот бе направо влюбен в животното. Кучето беше любимеца на краля. Кучешката храна не се признаваше за нищо и Джордж ядеше същото, с което се хранеше и господарят му, което значеше първокачествено телешко и агнешко месо. Също така се носеше слух, че ретривърът спи в леглото на Бет и Рот, макар че това нямаше как да бъде потвърдено, защото никой не беше допускан в покоите на Първото семейство.

Когато Рот тръгна надолу към фоайето, той накуцваше заради нещо, с което се занимаваше от Другата страна в дома на Скрайб Върджин. Никой не знаеше кого среща там, нито защо се появява със синина под окото или разцепена устна, но всички, дори и Джон, бяха доволни от тези срещи. Те държаха Рот относително спокоен и настрана от бойното поле.

Докато кралят слизаше надолу, няколко от братята влязоха след Джон през входната врата, затова той реши, че трябва бързо да се спаси. Щом сенките бяха усетили мириса на прясното мастило, събиращите се за последното хранене обитатели на къщата също нямаше да го пропуснат, в случай че застанеха твърде близо до него.

За щастие в библиотеката имаше бар с напитки и Джон се запъти натам, за да си сипе чаша „Джак Даниълс“. Първата от многото предстоящи. Като постави началото на алкохолния маратон, той се облегна на мраморния плот и повече от всичко му се прииска да имаше машина на времето, макар че му беше трудно да реши дали би искал да се придвижи напред или да се върне назад.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Куин от прага.

Джон не погледна към него, а само поклати глава и сипа в чашата си още от течността, носеща облекчение.

— Добре, ще ти донеса сандвич.

Джон изруга наум, завъртя се и изписа с пръсти.

— Казах, че не искам.

— Печено телешко? Добре тогава. Ще ти отрежа и парче морковен пай. Подносът ще бъде доставен в стаята ти. — Куин се обърна. — Ако изчакаш тук още пет минути, всички ще са седнали на масата и стълбището ще е чисто.

Приятелят му си тръгна и това спести запращането на чашата по посока на главата му, тъй като нямаше друг начин да изрази желанието си да остане сам. А и това наистина би било разхищение на хубавото питие, защото Куин беше толкова твърдоглав, че не би имало сериозен ефект дори да го удариш с крик по челото.

За щастие алкохолът започваше да действа, като разстла пелената на вцепенението върху раменете на Джон, преди да обхване цялото му тяло. Не успяваше да даде покой на съзнанието му, но поне костите и мускулите му се отпускаха. След като изчака въпросните пет минути, Джон взе чашата и бутилката и тръгна нагоре, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Докато се изкачваше, чуваше приглушени разговори от трапезарията, но това беше всичко. В последно време нямаше много поводи за смях по време на хранене.

Когато стигна до стаята си, отвори вратата и влезе в някакво подобие на джунгла. На всяка възможна повърхност бяха метнати дрехи — върху скрина, стола, леглото, дори върху телевизора с плазмен екран. Като че гардеробът му беше избълвал цялото си съдържание. Под нощните шкафчета от двете страни на леглото се въргаляха празни бутилки от „Джак Даниълс“, подобно на телата на мъртви войници, и вече бяха започнали да превземат останалата част от пода. Фриц и останалият обслужващ персонал не бяха допускани в помещението от две седмици и, както се развиваха нещата, когато най-сетне отвореше вратите за тях, щеше да им е нужен багер.

Съблече се и пусна кожените панталони и ризата си на пода, както правеше винаги, но с якето беше особено внимателен. Или поне докато не извади оръжията, а после го захвърли в края на леглото. В банята провери старателно двата си кинжала и бързо почисти оръжията си с комплекта, оставен до втората мивка.

Да, стандартите му за чистота бяха паднали по-ниско и от тези на беден студент, но с оръжията беше различно. Снаряжението трябваше да бъде поддържано. Взе си бърз душ и докато сапунисваше гърдите си, помисли как беше имало време, когато дори допирът на топлата вода караше члена му да се втвърди. Вече не беше така. Не беше получавал ерекция… от последния път, когато беше спал с Хекс.

Просто не проявяваше интерес към секс дори и в сънищата си, а това беше нещо ново. Преди преобразяването, когато се предполагаше, че все още не е наясно със сексуалността си, подсъзнанието му произвеждаше какви ли не жарки образи. И тези сексуални пиршества бяха толкова реални и пълни с подробности, като че бяха спомени, а не продукт на сънищата му.

А сега? Единственото, прожектирано на екрана в главата му, бяха сцени с преследване от „Проклятието Блеър“ 2^[1], в които той бягаше, изпаднал в паника, без да знае какво го преследва… Или дали някога ще бъде в безопасност. Когато излезе от банята, намери поднос, върху който имаше сандвич с печено телешко и огромно парче морковен пай. Нищо за пиене, но Куин беше наясно, че той си набавя нужната течност само от господин Даниъл.

Джон се нахрани, застанал прав пред бюрото и гол, като в деня на раждането си. Когато храната се озова в стомаха му, той се почувства останал без енергия и с опразнена глава. Обърса устата си с ленената салфетка и остави подноса в коридора, а после отиде в банята да измие зъбите си само заради навика.

Изгаси осветлението в банята. После и това в спалнята.

После седна с приятеля си Джак в леглото.

Колкото и да беше изтощен, не очакваше лягането с нетърпение. Зависимостта между количеството енергия и разстоянието между главата му и пода беше обратнопропорционална. Макар едва да държеше очите си отворени, в мига, когато докоснеше възглавницата, мислите му щяха да започнат бясното си препускане и той би свършил напълно буден, загледан в тавана в броене на часовете и тревогите си.

Допи уискито в чашата и опря лакти на коленете си. Само след миг главата му започна да клюма, а клепачите му да се спускат надолу. Когато тялото му започна да се накланя настрани, той не го спря, макар че не беше сигурен за посоката — към възглавниците или към юргана.

Възглавниците.

Вдигна краката си на леглото, придърпа завивката около кръста си и се отпусна в миг на блаженство. Може би тази вечер цикълът щеше да се прекъсне. Може би това прекрасно усещане за облекчение щеше да го погълне в черната си дупка. Може би…

Очите му се отвориха широко и той се взря в непрогледната тъмнина. Не. Беше изтощен до крайност и не просто буден… а напълно съсредоточен. Потърка лицето си и реши, че противоречието в тази ситуация беше равностойно на способността на земните пчели да летят. Учените настояваха, че това не е възможно, но то все пак се случваше непрестанно.

Обърна се по гръб, скръсти ръце върху гърдите си и се прозя с такава сила, че челюстта го заболя. Беше му трудно да реши дали да светне лампата. Тъмнината засилваше хаоса в главата му, но светлината дразнеше очите му и той имаше чувството сякаш плаче. Затова обикновено редуваше двете позиции на ключа. Чу как Зейдист, Бела и Нала минаха по коридора със статуите, за да се приберат в спалнята си. Докато двойката обсъждаше вечерята, Нала гукаше и писукаше по начина, по който го правят бебетата, когато коремчетата им са пълни, а родителите им са близо до тях.

Бяха последвани от Блей, който с изключение на Ви беше единственият пушач в къщата и така Джон разбра, че е той.

Беше придружен от Куин. Нямаше как иначе. В противен случай Блей не би запалил извън собствената си стая.

Още изживяваше случилото се с рецепционистката в ателието за татуировки и кой би могъл да го вини?

Навън настъпи тишина. И после се чу звукът от последния чифт ботуши. Тор се беше отправил към леглото си.

Беше ясно кой е по-скоро заради тишината, отколкото заради звуците, които издаваше. Стъпките му бяха забавени и относително леки като за брат. Тор се трудеше да вкара тялото си отново във форма, но още не беше допуснат до бойното поле, което беше разумно. Трябваше да наддаде поне още двайсет килограма, преди да се озове лице в лице с врага.

Нямаше кой друг да минава по коридора. Ласитър, известен още като златната сянка на Тор, не спеше, така че ангелът обикновено оставаше в билярдната зала и гледаше интелектуални предавания по телевизията. Разни, свързани с тестове за бащинство, или пък маратон на „Отчаяни съпруги“.

Тишина… тишина… тишина…

Когато звукът от ударите на собственото му сърце започна да го вбесява, Джон изруга и се протегна, за да светне лампата. Облегна се назад на възглавниците и отпусна тежко ръце. Не споделяше страстта на Ласитър към телевизията, но всичко беше по-добро от тишината. Заопипва сред празните бутилки и откри дистанционното управление. Натисна бутона и последва пауза, като че проклетото нещо беше забравило за какво служи, но после екранът проблесна.

Линда Хамилтън тичаше по някакъв коридор, а тялото й излъчваше мощ. В далечния край се отвориха вратите на асансьор… Вътре бяха тъмнокосо хлапе и Арнолд Шварценегер.

Джон отново натисна бутона и образът изчезна.

За последен път беше гледал този филм заедно с Тор… По времето, когато братът го беше спасил от жалкото му съществуване, за да му покаже кой е в действителност… По времето, когато шевовете, поддържащи живота и на двамата цял, се бяха разпаднали.

В сиропиталището, в човешкия свят, на Джон му беше повече от ясно, че е различен… И тогава братът му беше дал отговор защо е така. Проблясването на кучешките му зъби беше обяснило всичко. Естествено беше преживял доста тревоги, съпътстващи осъзнаването, че не е онзи, за когото се бе смятал.

Но Тор беше стоял плътно до него, беше гледал спокойно телевизия, макар според плана с дежурствата да беше негов ред да се бие и въпреки факта, че имаше бременна шелан. Най-милото нещо, което някой беше правил за него.

Джон се върна към действителността и хвърли на нощната масичка дистанционното, което отскочи и събори една бутилка. От нея се изляха няколко останали последни капки уиски и той се протегна и взе една тениска, за да ги попие. Което, като се имаше предвид бъркотията в стаята му, беше толкова безсмислено, колкото да си прокараш „Биг Мак“ и пържени картофи с диетична кола. Но както и да е.

Обърса старателно плота на масичката, като вдигаше бутилките една по една, а после отвори малкото чекмедже, за да хвърли поглед на…

Като метна тениската си на пода, бръкна вътре и извади древната книга в кожена подвързия. Дневникът беше негово притежание от около шест месеца, но не го беше прочел.

Това беше единственото, което имаше от баща си.

Тъй като нямаше с какво друго да се занимава, нито къде да отиде, той отвори предната корица. Страниците бяха пергаментови и миришеха на старо, но текстът, изписан с мастило, беше напълно четлив.

Джон се замисли за бележките, които беше писал на Трез и Ай Ем в ресторанта и се зачуди дали почеркът му е сходен с този на баща му. Тъй като записките в дневника бяха на Древния език, нямаше как да разбере.

Фокусира зрението си и започна да изучава как са изписани буквите, как отделните извивки, оставени от мастилото върху хартията, оформяха символите. Забеляза, че нямаше грешки, нито зачертавания и макар листовете да не бяха разграфени, редовете бяха равни и спретнати. Представи си как Дариъс се е трудил върху страниците на светлината на свещта и е потапял перото си…

Джон усети странни тръпки да преминават по тялото му, както когато се чудиш дали не се разболяваш… Но замайването премина, а в съзнанието му изникна образ.

Огромна каменна къща, не много различна от тази, в която живееха в момента. Стая, обзаведена с красиви вещи. Набързо нахвърляни записки в дневника, преди началото на голям бал.

Светлината, хвърляна от свещите, е мека и приятна.

Джон се отърси от образа и продължи да разгръща страниците. По някое време започна да чете, вместо да разглежда редовете и буквите…

Черният цвят на мастилото беше заменен с кафяв, когато баща му беше описал изживяванията си от първата му нощ във военния лагер. Колко студено е било. Колко уплашен се е чувствал. Колко много му е липсвал домът. Колко самотен е бил.

Джон усещаше такава съпричастност с чувствата му, сякаш бащата и синът представляваха едно цяло. Въпреки многото години и огромното разстояние помежду им, на Джон му се струваше, че е заел мястото на баща си.

Но не се ли намираше той в съвсем същата ситуация? Враждебна действителност с множество мрачни ъгли… И липса на родители, които да го подкрепят сега, когато Уелси беше мъртва, а Тор водеше съществуването на дишащ призрак.

Беше трудно да се каже кога клепачите му се бяха затворили, но по някое време той беше заспал, стискайки с благоговение в ръцете си малкото, което имаше от баща си.