Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (4)

4.

Ключът щракна и от мрака изплува лицето на Гуин Томас. Светлината на лампата му придаваше жълтеникав оттенък, променяше бръчките около устата и очите и то изглеждаше някак зловещо. Мартина усети червата й да се гърчат като змии, а стомахът й се сви на отвратително твърда топка. Почти чу как крехката връзка с баба й се строши на парчета.

— Добре ли си изкара? — с престорена ведрост попита баба й. — Забавлява ли се да препускаш на лунна светлина, без да те е грижа, че аз стоя и се чудя кое първо ще те сполети — да те разпори носорог, да те изкорми слон или да те излапа лъв?! Че се страхувам дали телефонът няма да звънне и нощният пазач да ми съобщи, че са те намерили с изпотрошени кости или ухапана от капска кобра^[1], или пребита от освирепял мъжки павиан, или разкъсана на парчета от хиена, бранеща малките си?

В същия миг в далечината се чу рев на лъв.

— Да продължавам ли?

— Съжалявам! — отвърна Мартина. Съзнаваше, че баба й не преувеличава, че всеки път, когато излиза с Джеми в резервата, особено нощем, поема риска някое от тези неща да се случи. От това думите на баба й ставаха още по-тежки.

На лицето на Гуин Томас се изписаха гняв и разочарование.

— И аз съжалявам, Мартина, но извиненията не стигат. Като разбрах, че не си ме послушала, първата ми мисъл беше да те спра от екскурзията…

Мартина затаи дъх. Щеше да е пълна ирония, ако това е наказанието й.

— … само че щеше да е плесница в лицето на госпожица Фокнър и всички останали, които хвърлиха толкова усилия да организират пътуването. Освен това мисля, че ще ти се отрази добре за известно време да се отделиш от Савубона и белия жираф. Ти май изобщо пропускаш факта, че въпреки специалната връзка помежду ви Джеми си остава диво животно, а дивите животни са непредсказуеми. И за да ти помогна да не го забравяш, забранявам ти да го яздиш и въобще да влизаш в резервата шест седмици, след като се върнеш от екскурзията.

— Не! — извика Мартина. — Само не и това! Ще ставам в пет сутринта, ще оправям цялата къща, ще мия чиниите и ще гладя прането, дори цял месец ще чистя клетките на животните в болницата! Само не ме разделяй от Джеми, бабо! Той има нужда от мен, а аз не мога да живея без него. Ще умра!

Гуин Томас вече беше на вратата.

— Не драматизирай, Мартина! Джеми ще се оправи без теб, а предвид това какви ги вършиш, без него ще живееш значително по-дълго. Въпросът е приключен! Шест седмици!

В този момент всички забравени обиди, всички случаи, когато й се струваше, че баба й не я иска, когато й се караше и я изпращаше в стаята й, всичките тревоги и негодувания, че Джеми е обект на туристически обиколки, кипнаха в главата на Мартина. Сляха се в едно кълбо и експлодираха:

— Мразя те, Гуин Томас! — изкрещя Мартина.

Баба й се обърна, сякаш искаше да изстреля подобаващ отговор, но се овладя. Раменете й някак изведнъж се отпуснаха.

— Тръгваме сутринта точно в осем. Гледай да си готова — изгаси лампата и излезе.

Мракът се спусна върху Мартина. Звуците на нощните създания на Африка — излезли на лов лъвове, щурци, жаби и нощни птици, които обикновено я изпълваха с приятно вълнение, сега натежаха в тишината на къщата. Суровите думи увиснаха във въздуха. Обхвана я едновременно срам и негодувание. Напразно се опита да си представи два месеца без Джеми — екскурзията плюс още шест седмици. Самотата щеше да я изяде, щеше да я погълне милиметър по милиметър като отвратителен паразит, докато не остане нищо от нея…

Едва призори Мартина се унесе в неспокоен сън, около нея се въртяха акули, които сега бяха по-близо от всякога.

* * *

Закуската бе напрегната и неприятна. Мартина трудно преглъщаше безвкусната комбинация от твърдо сварени яйца и препечен хляб. Щом закусиха, двете с баба й потеглиха с колата в пълно мълчание.

— Мисля, че докато те няма, трябва внимателно да помислиш за поведението си — каза Гуин Томас, като извади багажа на Мартина. — А когато се върнеш, ще поговорим за бъдещето ти в Савубона.

Двете стояха, вгледани една в друга. Мартина до болка копнееше баба й да я прегърне, за да се почувства обичана, а не като най-лошия човек на света. Но Гуин Томас само сложи безразлично ръка на рамото й.

— Довиждане, Мартина, и до скоро!

После се качи в раздрънкания червен датсун и потегли.

На Мартина й трябваха много сили и самообладание, за да не хукне след джипа. Бледа и нещастна, тя влезе в училищния двор, където другите деца бъбреха и се мотаеха под лъчите на сутрешното слънце. Мартина обожаваше вкусните ухания от стола, но сега направо й се повдигаше. Съжали, че насила е изяла яйцата.

— Горе главата, Мартина, не може да е толкова кофти положението! — подвикна Клавдий Рейпиър, седнал на една от дървените масички с кутийка „Кока-Кола“ в ръка. Приятелите му избухнаха в смях.

Мартина го изгледа с най-убийствения си поглед. Искаше да му каже, че не е негова работа дали нещо се е случило или не и че нищо не може да влоши настроението й повече от човек, който й казва „горе главата“. Но знаеше, че не си струва. Стигне ли се до словесни престрелки, Клавдий е непобедим.

Той дойде в училище „Каракал“ предишния срок, но вече се самопровъзгласи за лидер на бандата „Петте звезди“ — групата на най-популярните деца в училището. Зае мястото на Ксоуза Уошингтън, който се премести да живее в Йоханесбург, понеже баща му го изпратиха в затвора. Докато беше кмет, той помагаше на предишния управител на Савубона да изнася контрабандно редки животни от Южна Африка.

Клавдий имаше руса и къдрава коса, напомняше по излъчване на Ксоуза, но не беше така мускулест, всъщност беше възпълничък, но това не го притесняваше. Държеше се като човек, на когото късметът винаги се усмихва и пред когото парите отварят всички врати. Семейният шофьор му носеше топъл обяд всеки ден. За него животът бе просто шега.

— Хей, Мартина! — Клавдий сочеше с очи дънките й, скъсани и на двете колене. — Знаем, че си сираче, но трябваше ли днес да се облечеш специално за тази роля?

Преди Мартина да успее да отговори, на масата зад него настана суматоха. Огромната закуска — двойни чийзбургери с бекон, понички с конфитюр, бисквити с шоколад, млечни ягодови шейкове и кафе с мляко — сега лежеше на тревата, а върху нея се мъдреше омазан с кетчуп вестник, който използваха за покривка.

— Кой го направи? — изрева Клавдий и приятелите му скочиха на крака.

Мартина не можа да се сдържи и се изхили, но също беше изненадана. Нямаше вятър, а до масата на „Петте звезди“ нямаше никого. Най-близко стоеше Бен Кхумало, загадъчно момче, наполовина индиец, наполовина зулус, но и той бе поне на трийсет метра от тях и разглеждаше таблото за бележки на стола. Стоеше с гръб към останалите и отпуснатото му тяло говореше, че е тук от доста време. Бен извади химикалка от джоба си и написа нещо на един лист, закачен на таблото.

Клавдий го изгледа, но после реши, че Бен е прекалено далеч и твърде смотан, за да направи нещо толкова дръзко. Пресегна се за мобилния си телефон и великодушно рече:

— Не изпадайте в паника, приятели мои, ще поръчаме още.

— Всички на автобуса — прогърмя гласът на госпожица Фокнър, — тръгваме след пет минути!

— Много благодаря — неадресирано изрече на висок глас Клавдий, — който и да си, много ти благодаря, че ми съсипа деня.

Мартина не беше сигурна, но й се стори, че Бен й намигва.