Джорджия Боковън
Брак по сметка (9)

Глава девета

Дванайсетметровият бряст в двора на Мери Хендриксън предпазваше дневната от силното следобедно слънце и осигуряваше хладно и тъмно убежище за Крис. Не беше съвсем същото, като да пропълзи в някоя пещера и да започне да си ближе раните, но беше най-доброто нещо за момента.

Без да даде никаква възможност на Крис да откаже предложението, Мери беше отишла в кухнята, беше извадила бутилка френски коняк „Гранд Марние“ и беше наляла щедро в две чаши. Когато се върна, подаде едната на Крис.

— Няма нужда да говорим. Но може да помогне. Зная, че на мене винаги ми е помагало.

Крис поднесе чашата към носа си, за да вдъхне нежния портокалов аромат. Ръцете й трепереха и течността се клатеше в чашата. Изпаренията от разбунения алкохол накараха очите й да засмъдят. Тя премигна и разбра, че е готова да избухне в плач.

— По дяволите! — изруга тя тихо, решена да не плаче. Последното нещо, което й трябваше, беше течащ нос и зачервени очи.

— Оттеглям предложението си за избор и настоявам да поговорим. — Мери прегърна Крис и я поведе към дивана. — Изглеждаш така, сякаш току-що си загубила най-добрата си приятелка — пошегува се тя нежно. — Но това е невъзможно. Аз съм тук.

— Не се тревожа, че мога да загубя най-добрата си приятелка — отвърна Крис, като потъна в облечения с крепон диван. — Става дума за сина ми.

Мери спря по средата на крачката си.

— Кевин?

— Не беше куриерът. Беше бащата на Кевин.

— Но аз мислех… — Зашеметена, Мери се отпусна на стола срещу Крис. — Как? — запита тя. — И по точно защо? Особено след всичкото това време?

Крис остави питието си на края на масата и се облегна напред с лакти върху коленете.

— Все още се опитвам да си го изясня. Изглежда, Даян му е написала писмо, в което му казва, че ще роди детето му, а писмото не е било изпратено доскоро. Той не е знаел нищо за Кевин, не е знаел дори, че съществува допреди няколко седмици.

— Защо толкова късно?

— Като познавам майка си, бих казала, че информацията в писмото не е отговаряла на плановете й.

— Какво… чакай малко. Какво общо има майка ти с това?

— Писмото е било сред документите й в адвокатската кантора. — Крис сви рамене безпомощно. — Те са правили пролетно почистване и решили, че то не е било пуснато поради недоглеждане.

Мери изпъшка.

— Защо секретарката не се е обадила първо на тебе? Мислех, че адвокатът ви е стар семеен приятел.

— Тя имаше нов адвокат, с който никога не съм се срещала. Майка ми прекъсна всякакви контакти с Пол Майкълс, когато разбра, че той ми помага да намеря някой, който да осинови Кевин.

— Все още не разбирам какво е правило писмото сред документите — каза Мери безсилно.

— Това са само мои догадки, но мисля, че Даян вече е била твърде зле, за да го пусне, и затова го е дала на майка да го изпрати, като й е казала какво пише вътре, за да бъде сигурна, че разбира важността му. После, когато Даян починала, майка е решила да направлява събитията както тя иска. — Тъй като не можеше да стои повече седнала, Крис стана и започна да обикаля стаята. — Толкова е логично! Загубата на Даян беше пагубна за майка.

— И когато видяла възможност да задържи поне това, което е останало от дъщеря й, тя веднага е решила да се възползва от нея — допълни Мери.

— Знаела е, че при здравословното й състояние никога няма да получи попечителство…

— И ти е казала, че предсмъртното желание на Даян било да отгледаш Кевин.

Крис спря да крачи, взе чашата и отпи от кехлибарената течност.

— Господи, какво ли не бих дала, за да поговоря пет минути с майка си! Не че това би променило нещо, но ми се иска да зная със сигурност защо е задържала писмото. — Тя се усмихна объркано на Мери. — Страшно съм изумена от мисълта, каква параноичка мога да бъда понякога. Можеш ли да повярваш? Първата ми реакция беше, че майка ми е планирала това отдавна и нейното намерение е било един ден да изпрати бащата на Кевин, за да преобърне моя свят. Благодаря на Бога, че тази мисъл беше кратковременна. Майка ми може да ме е мразила, но боготвореше Кевин. Никога не би му сторила това.

— Може би просто е забравила за писмото — предположи Мери.

— А може да не е събрала сили да изхвърли нещо, писано от Даян.

— Или може да е искала да го даде на Кевин, когато порасне, за да може да открие баща си, ако той пожелае това.

Бавно и замислено Крис остави чашата на масата:

— Каквато и да е била причината, сигурна съм, че никога не е планирала точно това.

— Може би Мадлин ще хвърли някаква светлина върху решението на майка ти.

Крис поклати глава.

— Когато майка ми вършеше подобни неща, тя ги вършеше тайно.

Мери забеляза, че чашата й е оставила кръгъл отпечатък върху масата. Избърса го и се протегна за подноса.

— Как изглежда той? — Тя зададе въпроса, който отдавна витаеше във въздуха между двете.

Крис си пое дълбоко дъх.

— Той е мръсник — от хората, които, когато сгазят куче, се оплакват, че пътят е неравен. Доколкото зная, единственото добро нещо, което може да се каже за него, е, че никога не е бил в затвора.

— Откъде знаеш? Току-що си се запознала с него.

Крис разтри врата си:

— Очевидно съм изпуснала важен детайл. Името му е Мейсън Уинтър.

— Онзи Мейсън Уинтър? — ахна Мери. Тя се поколеба, а изразът на лицето й показваше скоростта, с която колелата се въртяха в ума й.

— Боже мой, Крис, сега като си помисля, Кевин страшно прилича на него — каза тя с широко отворени очи.

— Не мога да си представя как изобщо Даян се е забъркала с този човек. Те никак не си приличат. Даян беше нежна и чувствителна. Беше толкова кротка. Не би знаела как да действа с човек като Мейсън Уинтър.

— Говориш така, сякаш си правила изследване върху него.

— Нещо подобно. Той започна да се появява в бизнес раздела на вестниците по същото време, когато аз ги четях всеки ден, за да съм в крак със събитията — заради работата си. — Тя спря, издаде звук, все едно че се давеше, и силно обви ръце около себе си, като че ли се опитваше да спре болката.

— Той поддържа всички онези неща, против които съм аз. Какво ще правя сега, Мери? Не мога да понеса мисълта да му дам Кевин дори и за минута, камо ли за цял уикенд.

Мери се изправи и я прегърна:

— Може би няма да се наложи. Можеш да се бориш с него.

— Той ще спечели — безизразно отвърна Крис. — Мога да си представя заглавията във вестниците: „Отчаян баща търси правата си върху детето, отнети му от манипулативна баба.“ Всички групи за правата на бащите в околността ще се присъединят към него. Нямам никакъв шанс между тях и влиянието на Уинтър в този град.

Мери замлъкна и се замисли. Изражението на лицето й се менеше — беше ту объркано, ту гневно. Накрая тя избухна.

— Наистина е постъпил като страхливец — да се появи по този начин, без да предупреди, като че ли си някаква детегледачка, а не майката на Кевин. Какво е очаквал от тебе — да му се извиниш за недоразумението и да отстъпиш встрани, за да може да вземе отдавна изгубения си син? Исусе, как някой може да бъде толкова безчувствен? Не мога да те виня, че си се уплашила.

— Аз съм повече от уплашена — призна Крис. — Ужасена съм. Боже мой, Мери, този непознат нахълта направо от улицата и очаква да му дам детето си.

— Поне не намекна ли, че осъзнава какво би причинило това на тебе и на Кевин?

Крис поклати глава.

— Ако съдя по начина, по който действаше, ще бъда изненадана, ако такава мисъл изобщо му е минала през главата.

— Мисля, че ти и Кевин сте на второ място след факта, че според него той е бил измамен и лишен от нещо, което по право му се пада.

Крис закри с ръце лицето си.

— О, господи, какво ще правя, Мери? Не мога да позволя на човек като него да има нещо общо с Кевин!

— Не зная какво да ти кажа. Съжалявам.

Крис вдигна глава.

— Уинтър^[1] е подходящо име за него. Колд-фиш^[2] е още по-подходящо. Навън е повече от четирийсет и три градуса, а той се разхожда в костюм и вратовръзка, все едно че се намира на Северния полюс.

Мери се облегна назад с объркано изражение на лицето си.

— Какво общо има това с всичко останало?

— Знам, че изглежда глупаво, но през цялото време, което прекара в къщата, а ти знаеш колко е горещо вътре, особено след като фурната е работила цяла сутрин, за да опека тортата на Кевин, той не се изпоти дори и малко. Бях ни жива, ни умряла, а той се държеше студено и пресметливо, като ли сключвахме сделка. Можеш ли да си представиш как ще реагира, ако Кевин се разплаче, защото го е ухапала пчела или си е ударил крака? Цялата се разтрепервам, като си помисля какво ще направи, ако разбере, че най-добрият приятел на Кевин е момиче и че двамата си играят на семейство.

— Ще кажеш ли на Кевин?

Крис се сепна.

— Не. Поне засега.

— Каквото и да решиш, знай, че Джон и аз ще бъдем до тебе.

Крис се усмихна и благодари. Може би някога щеше да се наложи да търси подкрепа от приятелите си, но се надяваше това да не стане. Предчувстваше, че Мейсън Уинтър може да бъде опасен враг и колкото по-малко цели имаше, толкова по-добре.

 

 

Тази нощ сънят бягаше от клепачите на Крис. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да престане да се ослушва за шума от коли. Не минаваха много, но достатъчно, за да я държат будна.

След като обикаля около половин час къщата и изпи два аспирина против заплашващото я главоболие, тя се опита да чете някакъв детективски роман, но дори и той не й помогна. Накрая остави книгата и отиде в стаята на Кевин.

Често го наблюдаваше как спи и никога не се уморяваше да го прави. Дори и след пет години, пак изпитваше страхопочитание пред чудото, което беше извършил с живота й. Никога не си беше представяла, че може да обича някого по начина, по който обичаше сина си — цялостно, безкористно, радостно. Той осмисляше всеки неин ден.

Тя седеше безмълвно на ръба на леглото му като внимаваше да не го събуди, доволна просто да бъде до него и да слуша тихото му, ритмично дишане, да си спомня времената, когато гърдите му се повдигаха и спадаха в ритъма на апаратите. Съскащите механични звуци на респиратора за бебета бяха завинаги запечатани в спомените й, както и образът на Кевин. Когато беше буден, понякога плачеше, но понеже тръбата, която доставяше кислород към дробовете му, притискаше гласните му струни, плачът му беше безгласен. Ден след ден Крис беше наблюдавала лечението му, разкъсвана между отчаяната нужда да му помогне и пълната си безпомощност. Знаеше, че респираторът го поддържа жив, но това не намаляваше омразата й към машината.

Кевин беше поставян на респиратор два пъти — след всяка операция. Тя мислеше, че втория път ще бъде по-лесно, защото знаеше какво да очаква. Вместо това откри нещо, което явно всеки родител бе изпитал — знанието не премахва болката, когато става дума за собственото ти дете.

За щастие, престоят в болницата беше кошмар, който само тя преживяваше. Кевин не си спомняше нищо от петте и половина месеца, прекарани в интензивното родилно отделение, макар че точно там се беше научил да се усмихва и да се смее, да гука и да избухва внезапно. Оттогава се беше налагало да се връща в болницата три пъти, но се беше справил лесно с тези посещения и реагираше на тях със спокойно примирение, на което Крис се опитваше да подражава за негово и за свое добро.

Шестте часа на ден, които беше прекарвала до леглото му след раждането, станаха двайсет след връщането й от Денвър. Беше отслабнала с десет килограма. Сестрите й носеха храна, а Джон и Мери настояха Крис да се откаже от хотелската си стая, която тя почти не използваше, и да спи в тяхната къща, докато Мери намереше обзаведен апартамент за Крис.

Компанията „Уейнсрайт“ запази мястото й близо два месеца, като й се обаждаха нетърпеливо и изпращаха работа в болницата. Накрая, когато стана очевидно, че Кевин няма да се справи така бързо и лесно, тя подаде оставката си. Мина още един месец, преди да признае, че никога няма да се върне в Денвър, и обяви жилището си за продан. Беше ясно, че в продължение на години Кевин ще се нуждае от постоянните грижи на лекарите, които бяха запознати с неговия случай. Осъзнаването на тази необходимост премахна всякакви мисли за напускане на Сакраменто в близко бъдеще.

Решението да зареже всичко, за което се беше трудила, не беше толкова травмиращо, колкото тя някога си беше представяла. Ежедневният й престой в интензивното родилно отделение, където ражданията и смъртта бяха ежедневие, накара Крис да не мисли за кариерата си с такива крайни понятия. Повишенията, успешните кампании и празнуването след добре свършената работа бледнееха пред начина, по който се чувстваше, когато Кевин я погледна и й се усмихна за първи път. Нито един от триумфите й не беше толкова дълбок или толкова трудно заслужен, както този в деня, когато се прибра вкъщи Кевин след шестмесечен престой в болницата, през който той беше наддавал по по-малко от половин килограм на месец.

Хариет и Мадлин идваха в болницата няколко пъти седмично, но никога не оставаха повече от половин час. Вниманието на Крис беше толкова погълнато от Кевин, че не беше забелязала колко бързо се влошава здравето на майка й. Три дни преди Деня на благодарността Крис, осъзнавайки, че не е виждала майка си повече от седмица, се беше опитала да й се обади.

Мадлин беше вдигнала телефона и й беше казала, че Хариет е в болницата от миналата седмица поради силни болки в гърба. Рентгеновите снимки показали, че има три счупени прешлена, резултат от разпадащите се кости поради прогресивно развиващия се ревматоиден артрит. Беше наредила на Мадлин да не казва на Крис какво се е случило, докато не стане абсолютно наложително. Крис не знаеше дали това беше акт на благородство или от озлобление, но беше натъжена и от двете възможности.

Опита се да посещава майка си всеки ден, но времето, което прекарваха заедно, беше тормоз и за двете. В рядък момент на искреност, те признаха неловкостта си и се съгласиха, че е по-добре да разредят посещенията до един път седмично плюс телефонни разговори всеки ден за новини за Кевин. Крис винаги се стараеше да затвори, преди връзката да се разпадне, и да ги остави и двете с илюзията, че започват да се разбират.

През следващите две години Хариет умираше бавно, като се прехвърляше от една болница в друга, докато парите й се свършиха. В отчаяната си борба за живот тя ставаше все по-непоносима дори и за лекарите и сестрите. Накрая от нея се отчуждиха всички, които се опитваха да й помогнат, включително и винаги вярната Мадлин, защото ги прогони с гнева и мрачното си настроение. Със смъртта си тя успя да направи това, което не беше успяла, докато беше жива — близо сто души се събраха, за да изкажат почитта си към нея. От години, това беше първият път, когато можеха да се приближат до Хариет, без да се страхуват, че ще получат остро порицание за усилията си.

С изключение на малък посмъртен дар за Мадлин, Хариет беше завещала всичко останало на Кевин под попечителство — нещо, което щеше да му позволи да тегли пари оттам за колежа, но парите нямаше да бъдат изцяло негови, докато не навършеше трийсет и пет години. Намерението беше щедро, но както се оказа, почти безсмислено. След като бяха платени всички сметки на Хариет, се оказа, че остават по-малко от седемстотин долара.

След погребението Мадлин се беше преместила в Мичиган, за да бъде по-близо до брат си. Тя и Крис поддържаха връзка и никога не пропускаха рожден ден или Коледа. Имаше моменти, в които на Крис й се искаше Мадлин никога да не си беше отивала, но причините бяха егоистични и затова никога не последваха молби тя да се върне, а само покани да ги посети и да остане колкото иска.

През прозореца проблеснаха фаровете на кола и извадиха Крис от унеса й. Задържа дъха си, докато се ослушваше да чуе дали колата няма да спре. Едва когато я чу да се отдалечава, осъзна колко силно бие сърцето й.

Погледна Кевин, нежният му силует се очертаваше върху възглавницата, после постави ръка на гърба му и остави топлината му да завладее и нея. Близостта я успокояваше.

Без него нямаше да има смисъл да става сутрин, нямаше да има смях и слънце. Тя прокара ръка през копринената му коса, заглаждайки кичура над лявото слепоочие. Преди по-малко от двайсет и четири часа животът й беше точно такъв, какъвто искаше. Или поне близък до представата й. Имаше моменти, в които, като погледнеше Джон и Мери, усещаше лека завист заради тяхната близост. Знаейки, че чувството между тях е толкова рядко срещано, колкото и честен политик, тя се въздържаше да размишлява върху въпроса, че на нея това й липсва.

Срещаше се с мъже от време на време, но допусна само един от тях, Том Милър, да се запознае с Кевин. Том я беше помолил да се омъжи за него и за известно време тя обмисляше тази възможност. Той и Кевин се разбираха добре, но след шест месеца все още имаше някаква сдържаност между тях. Когато Крис прекрати връзката им, обясни на Том, че за да се омъжи за някого, той ще трябва да обича Кевин толкова, колкото и нея, и докато не намери такъв човек, ще продължи да живее сама.

Оттогава се беше отказала от идеята, че някога ще намери мъж, който да отговаря на идеала й. Но това нямаше значение. И без това никога не беше мислила да се омъжва. Кевин, с когото споделяше живота си, беше сам по себе си чудо, каквото тя не беше и сънувала. Беше й повече от достатъчен.

Тя стана и отиде до прозореца да погледне навън. Лампите, поставени на орнаментирани метални стълбове, осветяваха пустата улица. Беше започнала да обича къщата си. Движението в този квартал не беше много натоварено и все пак бяха близо до центъра. Разположена в източната част на Сакраменто, калифорнийската къща с начупена фасада, през петдесетте години от съществуването си беше достроявана от различните си собственици, понякога успешно, понякога не, и всяко дострояване имаше своя особен чар. Имаше три спални, една баня, просторна кухня и много малки килери.

Мери и Джон бяха намерили тази къща за Крис, бяха я убедили, че е добра сделка, въпреки че беше десет пъти по-стара и два пъти по-скъпа от жилището й в Денвър. Първоначално й беше трудно да продаде „съвсем ново“ за „почти древно“, но после беше започнала да оценява очарованието на двойните прозорци, корнизите с орнаменти и подовете от твърдо дърво.

Беше й трудно да плаща вноските, но с увеличаването на задачите и заплатата й се беше увеличила. След четири и половина години стойността на къщата се беше утроила и така тя имаше вложени пари за образованието на Кевин.

Крис успя да се справи през първата година в Сакраменто, когато трябваше непрекъснато да се грижи за Кевин, и поради това не работеше. Пенсионната й застраховка, спестяванията и натрупалите се пари от неползваните отпуски и болнични бяха достатъчни за това време. Когато средствата й вече бяха доста намалели, Кевин беше пораснал, а здравословното му състояние — стабилизирано, така че можеше да си потърси работа. Искаше нещо, което да й позволи да бъде вкъщи. Да работи на свободна практика. Служителка по обществените контакти изглеждаше логичният избор. Не само че отговаряше на образованието й, но й позволяваше да работи колкото иска или се нуждае.

Първоначално трябваше да подготвя съобщения за пресата, местните новини за компании и планове за ново развитие на домакинствата — изобщо всичко, което можеше да работи вкъщи. Постепенно, с израстването на Кевин, имаше повече свободно време, за да поема по-интересни и предизвикателни поръчки. Работеше директно със средствата за масова информация, вършеше някои рисковани операции — уреждаше спорове в различни фирми, за което се налагаше да отиде в даден офис, за да разбере защо някоя кампания не върви както трябва, организираше публични сбирки, на които присъстваха известни личности, дошли в града по различни причини. Някои от тях бяха толкова светски, колкото и откриването на бакалница.

Харесваше работата си най-вече заради свободата, която й даваше, а и разнообразието я правеше интересна. Някой ден, когато Кевин станеше по-голям, тя си представяше как отваря собствена агенция. Дотогава щеше да продължава да допълва контактите си и да се наслаждава на времето, прекарано със сина си.

Най-изненадващото за нея след преместването й в Сакраменто беше, че след като цял живот се бе борила да запази усамотеността си, вече беше започнала да харесва усещането за близост, което съществуваше в квартала. Беше открила, че й харесва съседите й да се познават и да се наблюдават взаимно, като че ли бяха едно голямо семейство. Щеше да й бъде трудно да загуби това, но още по-трудно щеше да е за Кевин да загуби Трейси, Мери и Джон, което най-много интересуваше Крис. Мисълта, че трябва да го раздели от тях, беше единствената, която я накара да се замисли върху решението, което трябваше да вземе.

Тя се беше сетила за него, докато четеше на Кевин приказката преди лягане. Беше толкова очевидно, че се изненада защо й бе отнело толкова време да стигне до него.

Очевидно, но болезнено.

Още една причина да мрази Мейсън Уинтър.