Джорджия Боковън
Брак по сметка (39)

Глава тридесет и девета

Докато изплуваше от дебрите на съня, Мейсън имаше странното чувство, че го наблюдават. Тъй като не желаеше да слага край на прекрасния сън, в който Крис го докосваше, прегръщаше го и му казваше, че го обича, той не отваряше очи. Но все повече осъзнаваше, че всичко се случва наяве.

Крис в действителност му говореше, че го обича, и тя наистина го наблюдаваше с усмивка на лице.

— Имаш щастие, че си избрал да спиш с единствения човек, с когото бих ти позволила.

Тя говореше тихо, за да не събуди Кевин. Мейсън внимателно се измъкна от леглото, изправи се и я прегърна.

— Добро утро — каза той и я целуна.

Тя обви с ръце врата му.

— О, действително е такова — промърмори и отвърна на целувката му. — Благодаря ти, че ме остави да поспя.

Мейсън се напрегна.

— Колко е часът?

Крис се отдръпна леко и го погледна.

— Седем и половина. Защо? — попита тя подозрително.

— Трябва да отида в кантората — отвърна забързан той и грабна сакото си от стола. Целуна я още веднъж, но този път притеснено. — Съжалявам, че трябва да изчезвам, но тази сутрин се налага да свърша някои неща, които не могат да чакат.

— Добре, Мейсън. Разбирам.

Очевидно не разбираше. И как би могла? Все пак, за негова изненада, тя беше готова да го оправдае.

— Веднага щом свърша с тази работа, ще се върна при тебе — заяви той. Беше чакал прекалено дълго за подаръка, който му бяха направили тя и Кевин. По никакъв начин нямаше да позволи нещата да се объркат.

— Ще ти обясня по-късно. Обещавам.

Крис го притегли към себе си и обхвана лицето му с ръце.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо. Зная, че ако не е нещо наложително, би останал днес с нас.

Мейсън я прегърна здраво.

— Обичам те — прошепна той в ухото й, с цялата нежност, на която бе способен. Искаше му се тези прости думички да изразят цялото богатство от чувства, които изпитваше към нея.

— Обади ми се, когато имаш възможност. Ще бъда тук през целия ден.

— Кажи на Кевин, че ще се върна веднага, щом мога. — Пусна я с неохота и в мига, в който се отдръпна, бе обзет от чувство на загуба. Облече сакото си, обърна се, но после се върна. — Крис, наистина съжалявам. Не бих отишъл, ако…

— Не казвай нищо, Мейсън — настоя тя. — Когато ми обясняваш или се извиняваш, ми отнемаш възможността да ти покажа колко много ти вярвам. Просто си свърши работата и веднага щом можеш, се върни при нас.

Беше му дала най-големия подарък, който някога беше получавал. Тъй като не се доверяваше на гласа си, той само кимна и излезе. Когато стигна до паркинга започна да си подсвирква. Осъзна, че звукът идва от него, и се спря рязко. Не си беше подсвирквал от дете, когато вярваше в щастието.

 

 

Щом седна зад бюрото си, се обади на помощника на Ребека и остави съобщение тя да отиде при него веднага, щом дойде на работа. След по-малко от половин час тя стоеше на вратата му.

— Как е Кевин? — попита с влизането Ребека.

— Добре е. Лекарят идва рано тази сутрин и каза, че ако оздравява с такива темпове, ще може да го изпише още утре.

— Съжалявам, че те изплаших излишно, Мейсън. Трябваше да говоря с Крис, преди да ти се обадя в Санта Барбара, но аз самата се притесних много, когато разбрах, че Кевин е в болница.

— Забрави го. — Като си помисли за крайния резултат от обаждането й, той се разсмя. — Не се знае, може би бурното ми нахълтване накара Крис да направи невероятното.

Ребека повдигна вежди учудено:

— Тоест?

Той се плъзна със стола назад и се усмихна:

— Да кажем, че няма да има повече нужда от лекциите ти за това, че съм най-големия задник в света.

— Крайно време беше — заяви одобрително тя.

— Макар да не ми се иска, трябва да призная, че отново беше права.

Тя започна да го изучава.

— Въпреки че много ми харесва да слушам как сипеш възхвали по мой адрес, антената ми прихваща сигнал, че има някаква друга причина, заради която си искал да ме видиш.

Той я погледна одобрително и мина направо към въпроса:

— Искам да намериш начин да пуснеш новината на Фергюсън и Пендри, че Доналдсън е продал парцела си на „Саутуест“. Гледай да споменеш и премията от двайсет и пет процента, която е получил, и внимавай никой да не заподозре, че ние стоим зад изтичането на информацията.

Долната й челюст увисна:

— Не разбирам. Искаш Фергюсън и Пендри да се свържат със „Саутуест“?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Но ако „Саутуест“ им предложи същата сделка, те ще им продадат терените си. Би трябвало да са луди да не го направят!

— Точно така. И аз на това разчитам.

Тя разтърси глава, сякаш да проясни мозъка си.

— Съжалявам, Мейсън, но ще се наложи да ми обясниш. Гордеех се, че винаги съм успявала да вървя в крак с тебе, но този път съм съвсем в неведение. Вчера беше готов да обвържеш собствените си авоари с купуването на тези парцели, а днес правиш всичко възможно те да бъдат закупени от „Саутуест“.

— И на мене ми отне доста време да го осъзная — призна той и я накара да седне на стола срещу бюрото. — Когато си наложих да го обмисля, без да влагам чувства, осъзнах, че ти и Травис сте прави. Планът ми да дам целия си наличен капитал за това парче земя беше истинска лудост. Бях готов да вложа милиони в терен, който никой друг не искаше, само защото баща ми дишаше във врата ми. — Той се изхили. — И тогава дойде просветлението. Ако аз исках да притежавам парцелите покрай реката, тогава…

— „Саутуест“ също ще иска да ги притежава — довърши Ребека вместо него, а в очите й се появи разбиране.

— „Уинтър Констракшън“ би могла да функционира, независимо от тези разноски.

— Но „Саутуест“ не би могла. Поне не задълго. — Тонът й бе пропит с ентусиазъм. — Тъй като по-голямата част от капиталите им са вложени в земя, с която никоя банка не би се захванала, те няма да могат да построят дори и една сграда.

— Баща ми доби впечатлението — и аз не се опитах да го променя, — че сляпо искам проекта да се осъществи и че съм готов да платя каквато цена поиска, за да си получа земята обратно от него.

— Но е сгрешил? — попита колебливо Ребека.

— Аз може да съм заслепен, но не съм глупав. Никога не бих я купил наведнъж. — Мейсън се усмихна. — Особено след като има по-лесен начин да я получа.

— О?

— Помисли малко. Толкова е просто, че е чак смешно. Трябва само да седя и да чакам баща ми и брат ми да дойдат при мене. След като разберат, че няма да се хвана на въдицата им, те ще се опитат да се отърват от земята по някакъв друг начин. Никога няма да успеят да я продадат на цената, на която са я купили. Никой, освен мене, не е дори най-малко заинтересован, а и цената й беше абсурдно повишена още преди аз да се заема с нея. — Той се облегна на стола и се протегна мързеливо, сякаш нямаше никакви грижи. — Според мене, „Саутуест“ няма да имат друг избор, освен да ми продадат земята при мои условия или да се разорят поради финансова несъстоятелност.

— Прекрасно, идеален пример за поетическа правда.

Той се наведе напред и сплете пръстите на ръцете си, а после каза:

— Но планът ми ще проработи, ако успеем да ги накараме да захапят парцелите на Фергюсън и Пендри.

Тя се изправи с дяволито пламъче в погледа.

— Остави това на мене. — Почти беше стигнала до вратата, но внезапно се сети за нещо. Когато се обърна, усмивката й беше изчезнала. Понечи да каже нещо, поколеба се, а после неохотно изрече:

— Говори ли вече с Травис?

Трябваше да се досети, че го следва по петите в разгадаването кой доставя информация на „Саутуест“.

— Не, още не съм.

— Бъди снизходителен към него, Мейсън. Убедена съм, че има някакво обяснение.

Ентусиазмът му за предстоящия ден беше изчезнал.

— И на мене ми се иска да бях така сигурен — промърмори той.

 

 

Съвсем необичайно за него, час по-късно, Мейсън все още отлагаше неизбежното. Все още не можеше да остави съобщение, че иска да говори с Травис. Вече обаче се беше свързал с Кели Уайтфийлд и се беше уговорил да обядва с нея този ден.

Най-накрая вече нямаше, за кога да отлага. Тъкмо беше вдигнал слушалката, когато Травис се появи на прага.

— Трябва да поговорим — каза Травис с наведена глава и затвори вратата зад себе си.

Мейсън вдигна поглед и изненадан си пое дъх. Травис изглеждаше поне с десет години по-стар. Силният гняв на Мейсън изчезна и се замени с безпокойство.

— Да — отвърна той. — И аз така мисля.

— Трябва да ти кажа нещо, но не искам да ме прекъсваш, докато не свърша.

Мейсън остави химикалката и скръсти ръце пред себе си:

— Добре. Дължа ти го.

Травис нервни прекара ръка през косата си.

— Аз бях — започна той, без да обръща внимание на думите на Мейсън. — Аз казах на баща ти за крайбрежния проект.

Мейсън вече се беше досетил, но да го чуе лично от Травис, беше шокиращо. Защо, след като Травис беше рискувал всичко, изоставяйки работата си в „Саутуест“ преди толкова години, за да се захване с някакъв зелен колежанин, накрая се беше обърнал на сто и осемдесет градуса? Мейсън си беше задавал този въпрос стотици пъти и не беше стигнал до никакъв отговор.

— Този път наистина ме уплаши, Мейсън. Без значение какво ти говорех или колко цифри ти привеждах като пример, ти не искаше да видиш реалните факти за осъществяването на крайбрежния проект. Колкото повече се замесваше в него, толкова повече той се разрастваше, докато не ти хрумна идиотската идея да построиш град в града. Всеки път, когато прибавяше нова сграда или нова зона за отдих, шансовете да се погребеш под тяхната тежест нарастваха. — Той пъхна ръце в джобовете си и сви рамене безпомощно. — Моите доводи или действия не можеха дори да те забавят. Не можех просто да стоя и да те наблюдавам как се проваляш. Особено като си представях как баща ти ще злорадства.

Боже мой, можеше ли отговорът да бъде толкова лесен? Наистина ли Травис беше искал да спаси Мейсън от самия него?

— Така че си отишъл при него? — попита Мейсън, все още недоумяваш.

— При кой друг бих могъл да отида? Строителните предприемачи наоколо щяха да ми се изсмеят или да ме пратят за освидетелстване. — Погледът му проблесна от дълбоко скрит гняв. — Разбрах от един приятел, че „Саутуест“ искат да разширят дейността си. И тъй като Сакраменто в момента е най-притегателният пазар в щата, ми изглеждаше съвсем логично да дойдат тук. Знаех, че твоят старец ще подскочи от радост при мисълта, че може да те победи в собствения ти двор, а ако можеше да изиграе и ролята на грабител — още по-добре.

Травис беше попаднал точно в мишената. Споменът за триумфиращата и самодоволна усмивка на Стюарт Уинтър щеше да остане завинаги в съзнанието на Мейсън.

— Само че и за миг не ми мина през ум, че няма да иска да го довърши и да постави собствената си марка върху твоя план, за да ти натрие носа. Той обаче беше прекалено умен за мене. Никога не е искал да осъществи крайбрежния проект. Търсел е само начин да те накара да пълзиш пред него и е мислел, че след като притежава нещо, което ти искаш, ще успее да го направи.

— Колко време ти отне да разбереш това? — попита Мейсън.

— Той ми го каза почти направо снощи.

Мейсън усети как сърцето му се разтуптя. Направо се страхуваше да зададе следващия въпрос.

— Ти каза ли му, че ще ми дадеш цялата информация?

— Не. Дори и да го бях направил, нямаше да ми повярва. Мисли си, че ме е хванал за топките и че няма да посмея да мръдна без негово разрешение.

Мейсън мислено си отдъхна. Все още имаше шанс планът му да проработи. „Саутуест“ се нуждаеха от повече парцели, за да успеят наистина да му попречат да строи. Сега можеше само да чака дали ще клъвнат.

— Каквото и да правиш, не го карай да променя решението си.

На Травис му трябваше известно време, за да осъзнае значението на думите му. После той изгледа Мейсън с присвити очи.

— Ти вече знаеше, нали?

— Не всичко.

— Коя част очакваше да попълня?

— „Защо“-то.

Травис сведе поглед, сякаш това, което щеше да каже, беше прекалено болезнено. Гласът му звучеше задавено, когато заяви:

— Сигурно си се почувствал много зле, когато си разбрал.

— Да кажем, че съм имал и по-добри моменти.

— А сега?

Мейсън не можеше да определи какво точно чувства. Гняв, тъга, ужасно усещане за загуба, но и някаква надежда.

— Не зная — отвърна най-после той. — Нужно ми е известно време да помисля.

Травис кимна:

— Ако решиш, че не ме искаш повече наоколо, ще те разбера.

— Иска ми се да ти кажа, че това изобщо не съществува като възможност.

— Всичко е наред, Мейсън.

През последните четиринайсет години всичко беше черно или бяло за Мейсън. Когато обаче Крис и Кевин се появиха в живота, очите му се отвориха за красотата и на сивото. Макар „да“ и „не“ да си оставаха добри отговори, „може би“ също беше придобил важност, каквато той никога не беше мислил за възможна. Как можеше да махне с лека ръка на всичко, което бяха преживели с Травис заради погрешната и прекалена загриженост? Дали някога щяха да успеят да си възвърнат предишните отношения? Нямаше ли да е по-добре да скъсат завинаги, за да могат и двамата да продължат на чисто?

— Просто не зная, Травис — повтори Мейсън, макар да му се искаше да има друг отговор.

Травис кимна:

— Май нямам право да очаквам друга реакция от тебе.

Мейсън сключи ръце, няколко секунди се взира в тях и после каза:

— Има още нещо, Травис.

Тъй като не знаеше как да го каже по-внимателно, той реши да кара направо:

— От колко време насам информираш майка ми за личния ми живот?

Травис рязко се изправи, а гръбнакът му се стегна като металните скелета, по които той се катереше с такава лекота.

— Това е нещо само между нея и мене.

— Не и когато обсъждате мене.

Травис помисли малко и после неохотно започна:

— Чуваме се редовно от деня, в който преди дванайсет години тя се появи на строежа и ти й обърна гръб — оправда се той. — Тя е прекрасна дама и не заслужава това, което ти и Стюарт й причинихте. Може би сега, когато имаш Кевин, ще разбереш как се е чувствала, когато е изгубила детето си, и ще й се обаждаш от време на време.

— Можеше да ми кажеш.

— Така ли? И ти щеше да ме накараш да избирам тебе или нея. И какво щяхме да спечелим?

Мейсън изпита извратено удоволствие от факта, колко далече е отишла Айрис, за да има, макар и малък контакт със сина си.

— Колко често се обаждаше?

Травис премигна изненадан.

— Един-два пъти месечно — отвърна той объркан. — Би могла да се обажда и по-често, но не можах да я убедя, че не ме притеснява.

— Какви въпроси ти задаваше?

— Как се чувстваш, излизаш ли с хубави жени, какви… Той спря и присви ядосан очи. — Не си мислиш, че е информирала Стюарт за всичко, нали?

Какво го караше, да търси причина, за да не й се доверява?

— Възможно е.

— За нищо на света, а ти си гадно копеле, щом си го мислиш. — Травис отчаян отпусна рамене. — Не мога да те убедя. В безоблачното небе ще откриеш облаци само защото ти се иска да ги има там. — Той се обърна да излиза. — Обади ми се, когато решиш за другото. Ще бъда в хотела.

Мейсън се облегна на стола и погледна Травис, който си тръгваше. Изпитваше дълбоко чувство на загуба, но не можеше да направи нищо. Да се преструва, че всичко щеше да бъде наред и че можеха да продължат, все едно нищо не се беше случило, беше не само глупаво, но и нямаше да има желания ефект. Мейсън не можеше да приеме около себе си да има човек, на когото да не се доверява.

Дори този човек да се беше превърнал в бащата, който Мейсън никога не беше имал.