Джорджия Боковън
Брак по сметка (38)

Глава тридесет и осма

Мейсън тихо остави дневника на Крис върху нощното шкафче и стана от леглото. За да не я събуди, той внимателно подпъхна одеялото около нея. Крис беше твърдяла, че всъщност не й се спи и само ще притвори очи за няколко минути, преди да се облекат и да се върнат в болницата, обаче това беше преди час.

Докато слушаше тихото й дишане, Мейсън беше прочел дневника и беше преживял първата година на Кевин през погледа на Крис. Беше надникнал във всекидневните победи и поражения, които двамата бяха преживели.

В продължение на шест месеца мярката за щастие на Крис е била успехът или провалът при увеличаване теглото на Кевин. Дори десет грама са били достатъчни, за да й вдъхнат надежда. А после идваше периодът след втората операция на Кевин, когато е бил на четири месеца и е тежал по-малко от два килограма, и когато е започнал бързо да отслабва. Отчаянието на Крис се долавяше от всяка страница.

Когато Мейсън вече не можеше да издържа на агонията й, той започна да пропуска страници и да търси периода, когато отново се е радвала на развитието на Кевин. Щом обаче осъзна какво прави, той се върна и прочете всяка написана дума. Как можеше да не го направи? Ако тя го беше преживяла, той поне можеше да го прочете.

Най-светлите моменти бяха дните, когато състоянието на Кевин, макар и бавно, бе започнало да се подобрява, когато се усмихнал за първи път, когато изгукал. Дневникът разказваше за Деня на благодарността и за рисунките на пилигрими и дебели пуйки, които Крис беше залепвала по кувьоза на Кевин. После идваше Коледа и малкото коледно дръвче, цялото осветено, което Крис беше поставила върху монитора, отчитащ състоянието на сърцето на Кевин. Една от сестрите беше закачила чорап под елхата с името на Кевин. В коледната вечер чорапът нараствал все повече и повече от подаръци. На Нова година в интензивното отделение били отворени бутилки с ябълково вино и медицинският екип вдигнал наздравица, преди отново да се заеме с крехките си пациенти. Крис беше прекарала последния ден на старата година и първия от новата по един и същи начин — седнала в люлеещия се стол с Кевин в ръце.

Никъде в дневника Мейсън не откри място, където Крис да си е позволила емоционален изблик и да изрази най-дълбокия си страх — че Кевин може да не оживее. Сякаш ако го напишеше, то наистина можеше да стане. Но страхът присъстваше между редовете.

Преживяното от Крис с Кевин беше същото като онова, което Мейсън беше изпитал със Сюзан. Той знаеше какво е да се живее с надежда и отчаяние: различните страни на една и съща монета.

Изведнъж през ума му мина обезпокоителна мисъл. Какво ли щеше да стане, ако писмото на Даян не се беше забавило? Ако той беше този, който трябваше да застане до леглото на Кевин? Дали щеше да издържи, да се справи с всичко, както се беше справила Крис?

Слава богу, че това бяха въпроси, на които никога нямаше да му се налага да отговаря.

Какво копеле е бил да си мисли спокойно и нагло, че Крис му е откраднала годините на най-ранното детство на Кевин.

Изведнъж го завладя желание да види сина си и се облече бързо. Преди да тръгне, Мейсън написа на Крис бележка, в която обясняваше, че след като не е могъл да заспи, а тя е успяла, на него му се е сторило по-разумно да отиде и да отмени Мери. Накрая завърши с „Обичам те“ и обстоятелството, че може да направи спокойно това признание, му достави неизмеримо удоволствие.

Остави бележката на възглавницата до Крис и се взря в нея. Сякаш беше прекарал последните шест години пред някаква ограда, стиснал с ръце железните прегради и впил поглед в хората от другата страна. Колкото и да му се искаше да се присъедини към тях, не можеше да се накара да отвори вратата и да стане част от техния свят, защото той виждаше преди всичко евентуалната нова мъка.

После в живота му се беше появила Крис. Без да обръща внимание на протестите му, тя беше отворила вратата и го беше дръпнала вътре. Едва когато беше прекрачил прага, той беше осъзнал, че всъщност е бил затворник в собствения си затвор.

А сега беше свободен.

 

 

Мейсън отвори вратата на стаята на Кевин и надникна, очаквайки да види Мери. Беше изненадан да съзре красива жена с тъмна коса и бяла кожа, която си говореше оживено с момченцето с буден поглед.

— Татко — извика възбудено Кевин, когато видя Мейсън.

— Късно е — скара му се нежно той. — Би трябвало да спиш.

Жената се изправи и протегна ръка:

— Здравейте, аз съм Хедър Ландри. Вие трябва да сте…

— Мейсън Уинтър — допълни той.

— Това е баща ми — намеси се гордо Кевин.

Хедър се усмихна и разроши косата на Кевин:

— И аз така си помислих.

— Къде е Мери? — попита Мейсън.

— Отиде до кафенето да си вземе една чаша кафе. Всеки момент ще се върне.

— Хедър Ландри… — почуди се на глас Мейсън.

— Аз бях една от първите сестри, които се грижеха за Кевин, когато беше бебе — поясни тя. — Свършваше ми смяната, когато чух, че е приет в болницата. Трябваше да го видя.

— Разбира се. — Нищо чудно, че името му звучеше познато. Преди по-малко от час го беше прочел в дневника на Крис. — Зная, че е малко късно, но едва сега осъзнавам каква голяма благодарност дължа на вас и на останалите сестри, които са се грижили за Кевин. Крис е убедена, че специалните грижи, с които сте го обградили, са го спасили.

Тя се усмихна.

— Това, че той стана такова енергично момченце, са всичките благодарности, които са ни нужни. Тук обичаме историите, които завършват добре, господин Уинтър. Те поддържат желанието ни за работа. — Гласът й се сниши, докато тя преместваше поглед от Мейсън към Кевин. — Освен това аз лично смятам, че часовете, прекарани от Крис до леглото на Кевин, през които му разказваше за нещата, които ще види, след като излезе оттук — пеперудите, дъгите и огромните фонданови сладоледи — бяха от най-голяма полза.

Крис беше писала в дневника си за обещанията, които бе дала на Кевин — да му покаже облаците и снежинките и всичките чудеса на света.

— Наричайте ме Мейсън, моля ви — обърна се той към сестрата.

— Виж какво ми донесе Хедър — намеси се Кевин и му показа няколко книги.

Хедър сви рамене, без да обръща особено внимание на благодарния поглед на Мейсън.

Тя отвори шкафчето до леглото и извади чантата си.

— По-добре да тръгвам. Ако съпругът ми се събуди, преди да се прибера вкъщи, ще се чуди какво ми се е случило.

— Ще дойдеш ли утре? — попита Кевин.

Тя се наведе и го целуна по главата:

— Можеш да си сигурен.

— Благодаря ви — каза Мейсън необикновено доволен, че е заварил Хедър и е имал още една възможност да се докосне до предишния живот на сина си.

— За мене беше удоволствие. — Тя махна на Кевин и излезе.

Мери влезе пет минути след като Хедър си беше тръгнала. Като видя Мейсън, тя бързо огледа стаята.

— Къде е Крис?

— Оставих я вкъщи да спи.

Тя прекоси стаята.

— Кафе? — предложи му, държейки в ръка една пластмасова чаша.

— Не, благодаря.

— Хедър тръгна ли си? — попита Мери, докато отваряше капака на чашата.

Мейсън се усмихна на играта, която опитваха двамата с Мери. Не се познаваха достатъчно добре, за да го попита направо какво се е случило между него и Крис, макар че очевидно умираше от желание да разбере.

— Искаше да се прибере, преди съпругът й да се притесни.

Мери отпи от кафето си. Намръщи се, защото не и хареса, отиде до мивката и изсипа останалото. Изми чашата и после се приближи до леглото на Кевин. Изминаха няколко минути в мълчание. Тя се терзаеше. Мейсън я наблюдаваше, а Кевин четеше книжка.

Накрая Мери си пое дъх и въздъхна:

— Е, изяснихте ли се най-после с Крис, или трябва да ви заключа, за да го направите?

Като се съвзе от първоначалния шок след така пряко зададения въпрос, той се засмя:

— Да кажем, че няма да има нужда от катинар.

— Уф, крайно време беше.

— Да смятам ли, че одобряваш?

Тя повдигна вежди:

— Интересува ли те?

Не се беше замислял досега.

— Предполагам, че да — призна той. — Ти и Джон сте семейството на Крис и Кевин. Ще бъде доста по-лесно, ако ме одобрявате.

— Леля Мери те харесва, татко — намеси се Кевин, вдигайки поглед от книгата. — И чичо Джон също. Трейси ми каза.

Мери се усмихна.

— Ето и отговора. — Тя взе сакото си от празното легло до Кевин и се наведе да го целуне. — Аз изчезвам.

Беше стигнала почти до вратата, когато Мейсън я спря:

— Мери?

— Да?

— Благодаря. — Напоследък често му се случваше да го казва. — За всичко.

— За какво иначе е семейството?

Когато си тръгна, Мейсън седна в ъгъла на леглото на Кевин и обви с ръка крачето, показващо се изпод завивката.

— Посред нощ е. Не трябва ли да спиш?

— Сестрата ме събуди да ми даде хапчето.

— Как се чувстваш?

Той затвори книгата и я остави на шкафчето до него.

— Окей.

— Още ли повръщаш?

— Ъ-ъ. Дадоха ми нещо, за да не повръщам.

Няколко минути изминаха в мълчание.

— Искам да ти кажа нещо, което трябваше да направя още преди месеци, Кевин — започна Мейсън. Спря да прочисти гърлото си. Той не знаеше защо му е толкова трудно да изрече тези думи ма глас — предполагаше, че е заради отношенията му със собствения му баща. Това беше още една причина да преодолее бариерите, които го спираха да каже на Кевин какво чувства.

— Обичам те.

— Зная — заяви Кевин. — И аз те обичам.

Мейсън се усмихна и поклати учуден глава. Беше доволен да види колко лесно Кевин приема и раздава любовта си.

— Откъде знаеш?

Кевин го погледна учудено:

— Нали затова са татковците!

Мейсън стисна крачето на Кевин:

— Абсолютно си прав. Знаеш ли какво друго правят татковците?

— Какво?

— Карат момчетата си да спят много, за да пораснат бързо.

— Ооо, татко!

— Добре — предаде се бързо той. — Една приказка и после изгасяме лампата. — Свали сакото си и го закачи на облегалката на стола.

— Мери каза, че ще ми прочете две.

Мейсън погледна Кевин и го побутна да се премести, за да може да седне до него. Всъщност две приказки не бяха чак толкова много. Беше готов да подари на Кевин цял увеселителен парк, ако го поискаше.

— Добре — Мейсън се опита да прозвучи строго, но не успя. — Две приказки, но нито страница повече.

Мейсън се настани удобно на леглото и Кевин се сгуши до него. Забелязвайки, че това е същата страна, до която се беше сгушила преди час и Крис, Мейсън си позволи да помечтае за деня, в който тримата ще се облегнат на възглавниците и ще четат заедно неделния вестник.

Обзе го прекрасно чувство на задоволство. През последните шест години имаше моменти, в които тайно си беше мечтал за собствено семейство. Но нито веднъж мечтата не се беше доближавала до действителността.