Джорджия Боковън
Брак по сметка (30)

Глава тридесета

Тъй като не можа да заспи, Мейсън стана рано сутринта след бала и тръгна за работа с отворени прозорци на колата, а мислите му отлитаха на хиляди километри далече. Гладът — през вчерашния ден беше ял малко на обяд и изобщо не беше вечерял — го обзе едва когато мина покрай пекарницата „Ню Рома“ и усети мириса на прясно изпечен хляб.

Обонянието винаги е било най-развитото от сетивата му и много по-бързо навяваше спомени, отколкото някой звук или дори гледка. Даян беше тази, която го бе научила какво удоволствие е да отхапеш от току-що извадения от фурната хляб. Цяла сутрин месеше и точеше тестото. След като го сложеше във фурната, си позволяваше само едно надникване. Застанала пред вратата на фурната, със затворени очи и възторжена усмивка, тя си поемаше дълбоко дъх. Веднъж се беше обърнала към него с думите:

— В рая трябва да мирише на топъл хляб.

Права ли си била, Даян?

След като хлябът станеше готов и бъдеше изваден от тавата, тя го оставяше да изстива върху метален поднос. След това грабваше ножа и отрязваше хрупкавото крайче, като много внимаваше да не го смачка. После слагаше маслото, не малките бучки, които предлагаха в ресторантите, а щедри количества, които се топяха в хляба и покапваха отстрани по пръстите.

После идваше ред на опитването на резултатите от четиричасовата работа, вършена с любов от Даян. Държеше хляба, докато той си отхапваше от него, а очите й внимателно го наблюдаваха. Както винаги, тя изпитваше удоволствие, че го е зарадвала.

На Мейсън му трябваше известно време, за да оцени почти маниакалната страст на Даян за прясно изпечен хляб, но след като веднъж се беше пристрастил, вече не можеше да се откаже. Тъй като и двамата бяха много заети, те рядко провеждаха тази отнемаща време церемония повече от веднъж седмично. Обикновено в неделя, а понякога и в събота, правеха канелени кифли или пшеничени хлебчета за хамбургери.

После винаги имаше следи от разтопено масло по крайчеца на устните на Даян. Преди тя да ги изтрие, той предявяваше искането си, докосваше с език нежната й кожа, а после го пъхаше в устата й, за да вкуси хляба, както тя го беше вкусвала. Понякога целувката ставаше по-страстна и те се любеха, понякога просто седяха прегърнати и си говореха за изминалата и за следващата седмица, а друг път, ако се налагаше, и двамата се захващаха със задълженията си. Каквото и да ставаше през останалата част от деня, той преминаваше по-добре заради сутринта, прекарана в кухнята.

Сега му бяха останали само спомените и онова, което някога му доставяше удоволствие, сега му носеше болка. Дори любовта му към Кевин беше помрачена. Как можеше да се отдаде изцяло на тази радост, като знаеше, че го има само заради саможертвата на Даян? Но след като това беше нейното желание, защо да не го приеме?

Спря на един светофар, изключи от скорост и уморено разтърка очи. Дори и любящите добри духове понякога можеха да обременяват.

Както винаги, тази мисъл беше последвана от чувство на вина. Ако той не пазеше жив спомена за Сюзан и Даян, кой щеше да го стори?

Какво право имаше да се оплаква, когато това усилие понякога преизпълваше живота и ума му? Той все още беше жив, нали?

На каква цена обаче? Беше наранен, но това не му даваше правото той да наранява. Особено Крис. Не беше направила нищо, за да се държи така с нея миналата нощ, нищо, освен че се беше приближила прекалено много до него. Трябваше да й обясни, че това, как се чувства и какъв човек беше, няма нищо общо с нея.

Поне можеше да се държи любезно с нея и може би постепенно да престане да превръща живота й в ад. Нямаше да го заболи, ако покажеше малко признателност за това, което беше дала и продължаваше да дава на сина му. Толкова години беше приятел с Ребека, а беше успял да запази емоционалната дистанция. Защо да не може да го постигне и с Крис?

Веднъж взел решението, той почувства почти непреодолимо желание да действа колкото се може по-скоро. Когато светлините се смениха, вместо да потегли направо, Мейсън зави по пресечката и се върна към фурната. Влезе вътре и поръча различни прясно изпечени сладки. Бързо се върна в колата и запали. Страхуваше се да не се откаже.

Когато петнайсет минути по-късно се прибра вкъщи. Не се изненада, че Крис не бе станала. Имаше още един час до вземането на Кевин и Трейси, за да ги заведе на училище. Защо да не спиш, когато единственото нещо, което ще намериш след събуждането си, са празна къща и лоши спомени от предишната нощ?

Той сложи кафето, нареди сладкишите върху една чиния и извади един поднос от шкафа. Да сервира закуската на Крис в леглото изведнъж му се стори добра идея и той се надяваше, че тя ще я оцени подобаващо — като помирителен, а не като користен жест. Освен че искаше да я възпре да анулира брака, той искаше и да й се извини.

Докато чакаше кафето, той погледна през кухненския прозорец и видя, че са цъфнали първите нарциси. Усмихна се, докато отваряше чекмеджето и вадеше нож. Даян харесваше нарцисите, сигурно и Крис ги обичаше.

Не успя да намери ваза, затова натопи цветята в буркан. Цялостната гледка не беше много изискана, но на него му харесваше. Стана му хубаво, когато взе подноса и излезе от кухнята.

Прекалено хубаво.

Пред вратата на Крис, тъкмо преди да почука, той спря и погледна подноса, внимателно сгънатите салфетки, чашите, кифлите и маслото и яркожълтия нарцис изправил се наперено в буркана. Косата му настръхна. Какво, по дяволите, правеше?

Погледна облицованата врата. Какво имаше от другата страна? Какво му се искаше да има там?

Не отново, извика вътрешен глас. Защитавай се. Измъкни се, докато още можеш.

От Крис ли? Не разбираше. Опита се да анализира страха си. Чувствата му към Крис бяха налудничава комбинация от смущение заради лошото му държание към нея и благодарност заради любовта и грижите, които беше дала на Кевин, нищо повече.

Тогава защо беше това колебание?

Защото тя можеше да остане с погрешна представа и тогава докъде щяха да стигнат?

Тихо се върна в кухнята, изчисти всичко и отново прибра кифлите в розовата им кутия. Джанет щеше да го изгледа странно, когато й кажеше да ги остави в стаята за почивка, но нямаше да го пита нито, нито пък да се сети защо ги е купил.

Когато се качи в колата, Мейсън усети как защитната маска се връща на мястото си, макар че за кратко той се почуди на чувството за загуба, което го обхвана. Докато караше към центъра на града, в главата непрекъснато му се въртеше една и съща мисъл. Какво щеше да открие от другата страна на вратата? Щеше ли Крис да го приеме с удоволствие?

По-скоро щеше да хвърли нещо по него.

А ако не постъпеше така?

Тъй като не беше човек, който размишлява дълго върху пропуснатите възможности, Мейсън се насили да мисли за всичко, което трябваше да свърши през този ден. Както обаче скоро разбра, беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи.

 

 

Когато Крис чу Мейсън да излиза и да потегля с колата, тя се обърна да погледне будилника. Тръгваше доста късно може би защото беше останал доста повече при Кели, отколкото възнамеряваше.

Ядосана на себе си, че изобщо размишляваше върху този въпрос, тя спусна краката си от леглото и стана. Защо ще се интересува дали е останал цяла нощ?

Защото не искаше Кевин да вижда баща си как се държи като разюздан тийнейджър, убеждаваше себе си тя, докато вземаше халата си.

Отиде в банята да измие зъбите си. Погледна отражението си в огледалото, видя обърканите си очи, които се взираха в нея и разбра, че повече не може да се крие от истината.

Чувствата й в момента нямаха нищо общо с Кевин.

Облегна се на мивката и отпусна брадичка върху гърдите си. Господи, какво щеше да прави сега? Как можеше да си пада по мъж, който гледаше на нея като на необходимо зло? Не й ли стигаха мъките в този живот?

А дали нямаше някаква скрита извратена страна в характера си, щом си беше загубила ума по егоцентричен тип като Мейсън? И кога стана това?

От мига, в който си позволи да признае, че при надзъртането зад фасадата е видяла истинския Мейсън, отговори си тя откровено. Ако гледаше безпристрастно, Мейсън беше богат, силен и, без съмнение, най-красивият мъж, който беше виждала извън екрана. И което беше по-впечатляващо, той, изглежда, изобщо не обръщаше внимание на външността си и на жените, които го изглеждаха повторно при запознанството си с него, сякаш не вярваха на очите си, или на онези, които се обръщаха на улицата, за да му хвърлят още един поглед.

Всичко това не означаваше нищо за Крис. Можеше цял живот да не му обърне и най-малкото внимание, ако не беше Кевин. И докато наблюдаваше баща и син заедно, тя беше съзряла една изненадваща истина. Имаше нещо страшно привлекателно в мъж, който се забравяше в любовта си към едно дете. Когато беше с Кевин, Мейсън ставаше коренно различен човек. Оживяваше се, откриваше се, раздаваше себе си, без да се замисля дали ще получи нещо и замяна. Усмихваше се, смееше се с глас и когато си мислеше, че никой не го вижда, гледаше сина си с толкова топъл поглед, че Крис се смайваше.

А и къщата. Крис винаги беше вярвала, че истинският характер на хората се разкрива не в думите, а в действията им. Когато Мейсън купи къщата, без дори да се посъветва с нея, тя се беше засегнала, но чувствителността и внимателното обмисляне, които стояха зад избора му, бяха компенсирали гнева й.

И начинът, по който я беше спасил миналата вечер, осигурявайки й възможност да възвърне достойнството си, макар тя да беше онази, която беше нарушила споразумението им да не влизат в живота на другия.

Беше се борила, виждайки добрата страна в характера на Мейсън. Беше се защитавала. Но какво щеше да прави сега, след като го осъзна?

Прибра четката си за зъби в шкафчето, изми мивката и тръгна към кухнята. Едва завила зад ъгъла и я посрещна мирис на прясно кафе. Но кафеварката беше празна и очевидно неизползвана. Огледа се наоколо. Всичко изглеждаше точно както го беше оставила предишната нощ и все пак тя усети присъствието на Мейсън

Отиде до мивката да напълни кафеварката и остави водата да се изтече няколко секунди, за да се изчистят оловните частички от тръбите. Когато сложи съда под крана, забеляза нещо жълто да наднича от боклукчийската кофа. Беше нарцис.

Какво, по дяволите, правеше този нарцис в боклукчийската кофа?

 

 

Мейсън вдигна поглед тъкмо когато вратите на асансьора започваха да се затварят, и видя Ребека да се приближава. Той задържа вратата и я изчака.

— Липсваше ни на срещата тази сутрин — подхвана разговор той.

Тя влезе в асансьора и го изгледа косо:

— След като нямаш нужда от мене там, реших, че мога и да не присъствам.

— Някаква по-конкретна причина? — попита той, защото знаеше, че Ребека рядко заобикаля каквото и да е.

— Реших, че е по-добре днес да не се виждаме, освен ако не е наложително.

Ето какво било. Тя си мислеше, че е разстроен заради бала.

— Не ти се сърдя — успокои я той. — Вече не.

— Колко мило — отвърна ледено тя.

Очите му се разшириха. Тонът й го беше заинтригувал.

— Доколкото разбирам, нещо те яде.

— Нищо, което едно извинение да не може да премахне. Поне се надявам, че това ще е достатъчно.

— Не очаквам извинение — великодушно заяви той.

Тя се обърна към него:

— Чудесно. Защото не възнамерявам изобщо да ти се извинявам.

— Тогава ще имаш ли нещо против да ми кажеш за какво говориш? — попита той с почти изчерпано търпение.

— Ще обядвам с Крис — отвърна тя многозначително.

Сега той вече наистина се обърка:

— Защо?

— За да се опитам да я убедя, че нямам нищо общо със случилото се снощи.

Мейсън пъхна ръце в джобовете си и започна да наблюдава номерата на етажите, които намаляваха.

— Тя не те обвинява — заяви най-накрая той.

— Тя ли ти го каза?

— Не. Но няма никаква причина…

— И аз така си мисля.

— Виж, ще трябва да ми повярваш, защото не смятам да навлизам в подробности. — Той си пое дълбоко дъх, преди да добави: — Вината за случилото се снощи е изцяло моя.

Асансьорът спря, за да се качат други пътници, и разговорът им бе прекъснат. Когато стигнаха партера, Ребека дръпна настрани Мейсън.

— Зная, че не е моя работа, но защо си си поставил за главна цел в живота да убедиш Крис, че си плужек?

Обмисли поне дузина отговори, но накрая реши да й каже истината.

— Не зная — призна неохотно той.

По лицето на Ребека се разля усмивка.

— Искаш ли да ти помогна да разбереш?

Той повдигна вежди:

— Имам ли избор?

— Падаш си по нея.

— За нищо на света — отвърна той прекалено бързо, за да убеди някого от двамата.

— Обади ми се след шест месеца и ми кажи същото — и ще ти повярвам.

— Няма да се наложи. Нещо ми подсказва, че дотогава бракът ми ще бъде само история.

— Не и ако ти не го направиш сам история — настоя Ребека.

— Започвам да си мисля, че точно това искам — заяви той. Когато тя понечи да каже нещо, той я спря. Нямаше нито време, нито желание да продължава разговора.

— Предай много поздрави на Крис — каза той. — И й кажи, че тази вечер няма да се прибирам.

— Ако е така — отвърна Ребека, която едва сдържаше гнева си, — ще трябва да й го кажеш сам. — Тя му обърна гръб и го заряза.

Мейсън я наблюдаваше как се отдалечава и се чудеше колко ще продължи да дълбае дупката, в която сам се беше бутнал, преди стените й да се срутят.