Джорджия Боковън
Брак по сметка (29)

Глава двадесет и девета

Музиката неумолимо продължаваше. Мейсън виждаше болката и объркването в очите на Крис и знаейки, че той ги е причинил, се замисли. Можеше да се справи с гнева й, понякога си мислеше, че дори изпитва удоволствие от сблъсъците с нея, но сега беше различно. Беше я наранил и нямаше никакво оправдание за това. Не можеше да се скрие дори зад неприязънта, която изпитваше към нея още от началото.

Знаеше, че собственото му раздразнение идваше от постоянното разминаване на мненията им. Но той намираше начин да се разбира с хора, които не означаваха нищо за него (гадни доставчици в службата му и жени по приемите, чийто мозък беше в сутиените им). Защо не можеше да се разбира и с Крис, майката на сина му? Сякаш беше започнал кампания за прогонването й.

— Може ли да го обсъдим по-късно? — измъкна се той. Не знаеше какво иска от нея, но определено знаеше какво не иска — анулиране на брака.

Крис затвори очи и облегна глава ма рамото му. За момент си помисли, че тя ще припадне, но после разбра, че само желанието й за борба я е напуснало, докато танцуваха бавно, а телата им се докосваха в престорена интимност, той й каза:

— Тези хора са в ръцете ти. Сега трябва да решиш какво искаш да правиш с тях. Можеш да свиеш ръката си в юмрук или можеше да вдигнеш дланта си и вятърът да ги отвее.

— А ти? — попита тя.

— Ще ми дадеш още един шанс. Не защото го заслужавам, а защото ти просто си такава.

Тя го погледна.

— Защо си толкова сигурен?

— Не зная. Но съм сигурен.

Музиката спря. Не разбираше много от събитията тази нощ, но знаеше, че иска тя да му прости, както никога досега не беше искал нещо. Обхвана лицето й с ръце и накара да го погледне в очите.

— Моля те… Можем да се разберем.

От ъгъла на окото й се отрони самотна сълза.

— Не знаеш какво искаш.

Изведнъж усети топлината на тялото й, притиснато към своето, гладката кожа под ръцете си, аромата на парфюма й. Завладя го непреодолимо желание да я целуне, меките й устни да докоснат неговите, да почувства вкуса на езика й върху своя, дъха й до бузата си. Изненадан от импулса, той отстъпи назад.

Някой го потупа по рамото.

— Не съм и предполагал, че е възможно да се запази някаква тайна в този град — избумтя някакъв мъжки глас. — Какви други изненади си ни подготвил?

Магията беше развалена. Мейсън усети как отново надява маската за пред обществото.

— Не се опитвай да надминеш съвършенството — обърна се той усмихнат към Феликс Скрагер, изпълнителен директор на най-голямата банка в долината на Сакраменто.

— Просто исках лично да бъда представен на жената, която успя да постигне онова, което целият град се обзалагаше, че никога няма да стане.

Мейсън погледна Крис. Решението беше нейно. Можеше да прати Феликс да върви по дяволите, да се обърне и да си тръгне, или да остане и да се присъедини към представлението. Нямаше да й влияе.

Тя помисли за миг, а лицето й отразяваше бушуващите у нея емоции. Накрая все пак тя се усмихна мило на Феликс и му подаде ръка.

— Кристин Тейлър — каза тя и после се поправи — Уинтър.

— О, още едно от онези имена с тиренца. Разбирам, че отново е станало модерно. Е, радвам се да се запознаем. Кристин Тейлър-Уинтър — каза той, като интерпретира по свой начин думите й. — Аз се казвам Феликс Скрагер. Вярвам, че често ще се срещаме отсега нататък. Не мога да ви опиша колко се радвам. Наистина се уморих от все същите стари лица.

Около тях се образува малка група. Същите хора, които бяха изолирали Крис, сега бяха нетърпеливи да се запознаят с нея и да я въведат в тесния си кръг.

Мейсън я прегърна покровителствено през рамото.

— Искаш ли да продължим? — тихо я попита той.

Тя го погледна, усмихвайки се само с устните, но не и с очите.

— Има ли начин да се измъкнем?

— Още петнайсет минути и можем да си тръгнем.

Тя кимна. Тълпата ги обгради още по-плътно.

 

 

Петнайсетте минути преминаха в час. Ако Мейсън не беше сложил край, можеше да продължат така цяла нощ.

На път към къщи Крис каза:

— Трябваше да им обясним, че се налага да се върнем при Кевин. Тогава никой нямаше да ни разпитва защо си тръгваме.

— Не искам да знаят за него.

— Смяташ да го пазиш в тайна? — попита слисана тя.

— Искам да го държа колкото се може по-далече от това, което ти видя тази вечер. Никога не трябва да се чуди защо някой иска да му стане приятел.

— Как ще го спреш да не разкаже на всички за тебе? Той е толкова горд и иска целият свят да знае, че най-после си има татко, както останалите му приятели.

— Докато за него съм само татко, не би трябвало да има проблем.

— Но ти не си само това. Аз самата го научих тази вечер. — Тя се обърка и погледна през прозореца. Дъждът, който отдавна се канеше да завали, най-после беше започнал и улиците сякаш бяха покрити със скъпоценни камъни от отразената в локвите светлина. — Никой от хората, до които се приближих на бала, не искаше да има нищо общо с мене, докато не разбраха, че съм твой придатък.

— Не си ничий придатък — ядосано я прекъсна той. — Особено пък мой.

Все още не беше решила какви са чувствата й към отритването и по-късно към приемането й и докато това не станеше, не искаше да го обсъжда с никого.

— Коя беше онази жена? — Крис смени темата на разговор и едва когато изрече думите, осъзна, че той може да я разбере погрешно.

— Кели Уайтфийлд — отвърна той, без да иска пояснения от нея, въпреки че на бала имаше повече от двеста жени. — Приятели сме от дълго време.

— Трябваше да ми кажеш, че и тя ще присъства. Щеше да спести на трима ни много терзания, а на тебе — дълги обяснения по-късно.

— Няма какво да обяснявам на Кели.

Крис се разсмя тъжно:

— Ако бях на нейно място, аз не бих проявила такова разбиране.

— Ние сме просто приятели, това е всичко.

Една от червените пайети на роклята й можеше всеки момент да се откъсне. Тя си помисли, че трябва веднага да я зашие, когато се върне вкъщи, но бързо си даде сметка, че няма да е необходимо, защото никога нямаше да облече отново тази рокля.

— Доста безцеремонно, когато става дума за любовница — отбеляза безразлично тя.

Той й хвърли продължителен поглед:

— Какво те кара да мислиш така?

Това наистина изобщо не беше нейна работа, а ако продължаваше да се държи по този начин, той щеше да си помисли, че наистина се интересува от него.

— Отричаш ли го? — попита тя, въпреки намеренията си.

— Не, просто попитах откъде разбра.

— От начина, по който гледаше тебе и… мене. — По дяволите, може би щеше да успее да заблуди него, но не и себе си. Наистина не й беше безразлично и тя се мразеше заради това. Отново обърна глава към прозореца.

— Красива е — каза тя, а дъхът й замъгли прозореца.

— Кели не е като другите жени, които съм срещал. Тя… — той сви рамене — тя е различна.

Чудесно, точно от това се нуждаеше: да седи тук и да слуша как Мейсън възхваляна друга жена.

— Доста глупаво от твоя страна да се ожениш за мене и да поемеш риска да я загубиш.

— Няма да я загубя.

— О, разбирам. — Тя се насили да го погледне. Ако имаше късмет, видът му щеше да я нарани достатъчно силно, за да я накара да си тръгне. Но вместо самодоволен и триумфираш Мейсън, тя видя един объркан и разстроен човек.

— Не можеш да загубиш нещо, което никого не си притежавал — каза той. — Кели и аз сме просто приятели… макар че понякога приятелството ни преминава в интимност — добави той с жестока откровеност.

Тя не се доверяваше на реакциите си и затова не каза нищо повече. Пътят до дома им премина в пълно мълчание, но когато влязоха вътре, Мейсън се обърна към Крис:

— Искам да ти кажа, че бях много горд с тебе тази вечер.

У нея отново припламна искра от предишната й неприязън:

— Какво те кара да мислиш, че имаш право да се гордееш с моите постъпки?

Вместо да отговори на гнева й с гняв, той отстъпи:

— Не исках така да прозвучи. Просто исках да знаеш, че съм впечатлен от… Не, нека да го кажа по друг начин: възхищавах се на смелостта ти.

След като осъзна, че той няма намерение да я унижава, както нямаше намерение и да изнася феминистки речи, тя му се усмихна извинително:

— Какво ще кажеш, ако ти обясня, че смелостта ми идва от неумението ми да карам кола с механични скорости?

Той я погледна:

— Бих казал, че лъжеш.

Часовникът на полицата иззвъня два пъти.

— Стана късно — каза тя с чувството, че стаята се превръща в затвор. Имаше нужда да остане сама, да помисли за случилото се тази нощ и да реши какво ще прави. — И ти трябва да ставаш рано сутринта.

— Не си отивай още.

Нещо в гласа му я накара да спре.

— Нямам какво друго да ти кажа тази нощ, Мейсън. А и не мислиш ли, че човекът, с когото трябва да говориш сега, е Кели, а не аз?

Той сведе поглед към пода.

— Права си. Въпреки че не очаква обяснение, заслужава внимание. — Той посегна уморено към палтото си и тръгна към вратата. — Ще се видим сутринта.

Крис се бореше с разочарованието, което заплашваше да я повали.

— Ако не съм тук, когато се върнеш — заяви оживено тя, решена да не му позволява да разбере, че я интересува колко време ще остане при Кели, — значи съм у Мери да взема Кевин.

Мейсън се обърна изненадан:

— Тази вечер ли ще го прибираш?

— Не, на сутринта.

Той разбра:

— Ще се върна много преди това.

Обля я вълна на облекчение.

— Не е нужно. Не и заради мене. Сделката беше и двамата да продължим да живеем собствения си живот, без да си задаваме въпроси.

— Няма да отида, ако…

Не можеше да издържа повече. Какво щеше да стане, ако му каже, че не иска да отива? После какво? Щеше ли да има някакво значение?

— Ще бъдеш ли така добър да се разкараш? Уморена съм и искам да си легна.

Той посегна към бравата.

— Крис… — започна той, без да се обръща.

— Да?

— За анулирането…

— Какво за него?

— Ще ми дадеш ли още един месец? Ако и тогава нещата не потръгнат и не си доволна, няма да ти се пречкам повече. — Измина доста време, преди да добави: — Наистина не искам да загубя Кевин.

— Един месец добро държание и после — какво? — Въпреки че Мейсън отсъстваше много през изминалите две седмици, когато беше вкъщи, двамата с Кевин бяха неразделни. Кевин никога нямаше да й прости.

— Оставям този въпрос на тебе — каза той, все още без да се обръща.

Беше й отнел възможността за защита. Чувстваше се като герой от комиксите, който е стъпил на ръба на пропастта и току-що е погледнал надолу. След секунда ще полети надолу. Нямаше да й помогне, ако разбере колко надълбоко ще пада. Наоколо нямаше никаква опора, за която да се хване.

— Добре — отвърна най-накрая тя. — Но не очаквай от мене да ходя повече на приеми.

Когато той отвори вратата и излезе, тя не беше сигурна дали чува неговата въздишка на облекчение или вятъра.