Джорджия Боковън
Брак по сметка (26)

Глава двадесет и шеста

Крис сипваше картофите в купата, когато чу звънеца на вратата.

— Искаш ли аз да отворя? — попита Кевин, докато довършваше рисунката за баща си, която беше донесъл в кухнята, за да е с Крис, докато тя слагаше масата за вечеря.

— Няма проблеми. Аз ще отида. — Тя избърса ръцете си на една кърпа, докато се приближаваше към вратата. Когато надникна през шпионката, беше изненадана да види Мейсън.

— Защо не използваш ключа си? Нали и ти имаш?

— Исках да те предупредя, че съм се върнал.

Какво си мислеше, че прави тя?

— Защо? — запита рязко тя. — Да не смяташ, че се боцкам с дрога?

Само Хариет беше успявала да я вбеси толкова бързо, но тя имаше години практика зад себе си.

Той пренебрегна саркастичните й думи и влезе в дневната.

— Къде е Кевин? — попита и се огледа.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Предстояха им дълги години съвместен живот. Ако намереха начин да прекарат тази първа нощ като приятели, може би нещата щяха да тръгнат.

— В кухнята. Тъкмо щяхме да вечеряме. — Взе палтото му и го закачи в гардероба. — Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Ядох в самолета — отговори той прекалено бързо.

— Какво? Фъстъци и кафе ли?

— Виж, трябва да си изясним нещо още сега. Съгласих се да живеем в една къща, а не да си играем на семейство.

Трябваше да си повтори колко мрази насилието, че то не решава нищо и че е проява на най-низките човешки инстинкти. Въпреки това част от нея искаше да го удари по носа.

— Поне веднъж в живота си помисли с главата върху раменете си, а не с тази между краката. Предлагам ти ядене, а не ключ за спалнята си.

Мейсън прекара ръка през челото си и през мократа си коса, спря за миг и огледа стаята.

— Съжалявам. Не съм във форма. Няма да се повтори.

— Което е толкова вероятно да стане, колкото и слънцето да не изгрее на сутринта.

Тя се изненада, когато той я погледна и се усмихна.

— Не е много оригинално — каза той с нисък, ласкав глас. — Очаквах повече от тебе.

Не успя да се въздържи и му върна усмивката.

— Дай ми време. Ще измисля нещо по-добро.

Изминаха няколко неловки секунди, а после Мейсън заяви:

— Всъщност — гладен съм.

Ако той се стараеше и тя също можеше да опита.

— Не е нищо особено, само традиционното ядене — месо, моркови, картофи и сос.

— Звучи прекрасно. Ще ми се отрази добре от време на време да разнообразявам менюто си от омари и хайвер.

Тя вдигна глава, сякаш да чува по-добре.

— Шегуваш ли се?

— Не и аз. Трябва да поддържам представата за себе си.

С надежда да продължи крехкото примирие, Крис реши да направи още една крачка.

— Защо не дойдеш в кухнята с мене? Кевин умира от нетърпение да те види.

— Господи, той наистина ми липсваше.

— Той има изненада за тебе — каза тя и го поведе към кухнята.

— О? Не подарък, надявам се. Особено след като послушах съвета ти и не му донесох нищо.

Кевин вдигна глава от рисунката си, когато Крис влезе в стаята.

— Виж кой е тук — каза тя.

В мига, в който Кевин видя Мейсън, той извика, скочи и хукна към него. Мейсън се наведе да го притисне към себе си.

Странно, този път Крис не почувства неприязън, както ставаше обикновено, когато Кевин се втурваше към Мейсън. Докато наблюдаваше срещата им, видя как Мейсън затваря очи, като че ли се опитваше да скрие от нея колко дълбоко е трогнат. Тя се почуди на реакцията му, но не колкото се чудеше на страха му, преди да успее да я изолира. От какво се страхуваше сега? Той беше спечелил.

Зад нея се чу бръмчащ звук и привлече вниманието й. Крис грабна една кърпа и отвори вратата на фурната.

— И сладки ли има? — попита Мейсън. — Напомня ми за вечерите, които приготвяше майка ми, когато бях дете. — Той взе един стол и седна на него с Кевин в скута си.

Крис премести сладките от тавата в една плетена кошничка, покрита с карирана салфетка.

— Семейството ти голямо ли е?

Последва пауза, сякаш той се чудеше как да й отговори.

— Средно.

Погледът, който й хвърли, я предупреждаваше да не задава повече въпроси за семейството му. Докато сервираше Крис се опитваше да измисли какво друго да каже.

— Как мина пътуването ти? — попита най-накрая, след като реши, че това е най-безопасната тема за разговор.

— Добре — отговори Мейсън рязко и затвори и тази врата.

Тя го погледна и се опита да разбере дали реакцията му е насочена към нея или към въпросите й.

— Как стана така, че отиде в Санта Барбара? — намеси се Кевин и временно освободи Крис от отговорността да поддържа разговора.

— Трябваше да се срещна с някои хора — отвърна Мейсън. Тонът му беше нежен, но отговорът си остана уклончив и неясен.

— Но защо? — настоя Кевин.

— Работа.

Кевин се пресегна през масата за рисунката си.

— Каква работа?

Мейсън беше затруднен. Очевидно не искаше да говори за пътуването си и за работата си, но не искаше да среже Кевин или да го излъже

— Исках да видя… ако мога да разбера… ъъ… защо друга строителна компания се опитва да купи един терен, който аз искам да имам.

— И успя ли? — запита Крис като се опитваше да скрие голямото си любопитство с привидно безразличен тон.

— Не съвсем.

— Виж какво съм направил за тебе — намеси се Кевин. Той му поднесе рисунката, за да я види отблизо. — За кабинета ти е. Като онази до масата.

— Наистина — каза Мейсън, възхищавайки се на нарисуваното от Кевин. — Не мисля, че Джон Балдесари щеше да се справи по-добре.

Крис приключи с рязането на месото и ги покани:

— Хайде на масата.

Когато всички седнаха. Мейсън погледна Крис и каза:

— Ако съм доста пестелив на обяснения относно пътуването си, то е защото не съм свикнал да отговарям на въпроси за това, къде ходя и какво правя. Когато се отнася за вас двамата с Кевин, ще се старая да говоря по-открито.

Вилицата й спря на средата на пътя към устата й. Той притежаваше невероятната способност да обясни, че отстъпва, когато всъщност затръшваше врата.

— С други думи — каза спокойно, за да не разбере Кевин, че тя и Мейсън отново се заяждат — да стоя далече от работата ти?

— Ако можеш да ми обясниш защо трябва да те допусна там, може и да ме убедиш да променя мнението си — отвърна той в същия разговорен тон.

Беше я хванал натясно. Каква причина можеше да изтъкне за желанието си да знае какво прави той извън тази изкуствена среда, която бяха създали? Нищо повече от любопитство? И самата тя не вярваше в това.

— Още картофи? — попита тя, изоставяйки за момента темата.

След вечеря Мейсън й помогна да разчистят масата, после избърса печката и плота, докато Крис зареждаше миялната машина. Не след дълго го обзе пресищащо чувство за домашен живот, от който му се прииска да избяга. Измъкна се с извинението, че трябва да се обади на няколко души. Погледът, който му хвърли Крис му показа, че не е повярвала на думите му.

Мейсън почти беше стигнал до стаята, която вече си беше харесал, когато изведнъж се сети, че Крис може да е избрала тази част от къщата за себе си. Не беше оставил нищо свое, нито беше изявил някакви претенции за стаите, така че откъде би могла да знае? Но след като отвори вратата на спалнята и видя очертанията на мебелите си, разбра, че интуитивно тя е взела същото решение.

Учуден, той поклати глава. Дали все пак между двамата не се беше създала интуитивна връзка?

Едва ли.

Той светна лампата. Същата стара мебелировка. Беше донесла дори завесите, които бяха в спалнята му в апартамента. Дали някога щеше да се отърве от тях?

За разлика от останалата част от къщата, тук не беше уютно. Първоначално не разбра защо, но после се сети. Това беше единствената стая, която не беше спечелила от смесването на неговите и на Крис мебели.

Той се усмихна и се почуди как ли щеше да реагира дизайнерът, който беше наел да обзаведе апартамента му, когато видеше как Крис беше съчетала вещите. Спомни си последното твърдение на господин Робъртс — че целият апартамент е обзаведен с „чистота на дизайна“ и всяка мебел трябва да остане там, където е, защото е допълнение към съседната и така се създава подходящото изложение. Реши, че дневната, която Крис беше подредила, вероятно щеше да прати дизайнера в болница. Трябваше да изтрие името на господин Робъртс от списъка с гости, които щяха да бъдат поканени в новата му къща.

Сепна се. За какво си мислеше? Нямаше да дава приеми в тази къща, поне не такива, на които да покани приятелите си.

Мейсън съблече сакото и тъкмо махаше вратовръзката си, когато Кевин влезе с подскоци в стаята и се метна на леглото, разваляйки опнатите геометрични линии на ръчно изработената завивка. След като беше изслушал лекцията на господин Робъртс за невероятното качество на коприната, от която бе ушита завивката, и за огромните усилия, положени да бъде открита подходящата шивачка, Мейсън никога не си беше позволявал да седне на леглото си, освен за да си завърже обувките.

А сега Кевин, заедно с обувките, се търкаляше по леглото, сякаш беше ливадата пред къщата.

— Мама каза, че ако искаш, можеш да ми прочетеш някоя приказка — каза той и измъкна оръфана книжка изпод тениската си.

Мейсън погледна сина си — нетърпеливото му лице, блестящите му очи и накрая — поизтърканите маратонки.

— С удоволствие — отвърна той.

Почувства се като осъден, който внезапно е освободен, когато отиде до леглото и седна до Кевин. Въздъхна доволно, наслаждавайки се на топлината, която това малко същество беше внесло в стаята и живота му.

Всички съмнения, които го бяха обземали през изминалата седмица, изчезнаха, когато опря възглавниците на дъската на леглото, настани се удобно в коприната с Кевин до себе си, отвори книгата и започна да чете на глас как Мечо Пух ходил на гости, как преял с мед и се заклещил във вратата на Заека.