Джорджия Боковън
Брак по сметка (23)

Глава двадесет и трета

Кевин напусна кабинета на Харолд Маккормик в прегръдките на Мейсън, щастлив както никога досега. По време на кратката церемония той стоеше между Крис и Мейсън, хванал ги за ръце, като по този начин осъществяваше както символично, така и физически връзката помежду им.

Крис очакваше да почувства ако не друго, то поне облекчение, че напрежението от последната седмица е приключило. Но единственото, което усещаше, беше вцепенение и стрес. Старите проблеми не бяха разрешени, а бяха създадени и нови.

Тя и Мейсън имаха много неща да уточняват, въпроси, които и двамата мъдро се бяха споразумели да обсъждат едва след сватбата. Знаеха, че ако се опитат да изяснят дори и най-простия проблем, като например къде ще живеят, това ще означава, че сватбата няма да се състои.

Тя застана настрани и продължи да наблюдава общуването между Мейсън и Кевин още известно време, като търсеше потвърждение на факта, че не са преживели този ден напразно. Джон се приближи към нея да й помогне да облече палтото си.

— Страшно добре си пасват — призна неохотно той.

— И аз си мислех същото — отвърна тя, намирайки успокоение в топлината и сигурността на неговото приятелство. Един от най-големите й страхове беше, че печелейки Мейсън, Кевин ще загуби по някакъв начин Джон. Знаеше, че много зависи от нея да предотврати това.

— Моля се за вас двамата, моето момиче — каза той, като приятелски я подръпна за косата.

Крис го прегърна.

— Е, какво ново?

— Все още не съм готов да го призная пред никой друг, но започвам да си мисля, че май има шанс нещата между вас тримата да потръгнат.

Тя го погледна невярващо.

— О? И как стигна до това изненадващо заключение?

— Докато ги наблюдавах. Не можеш да пренебрегнеш отношенията помежду им. Сега разбирам защо се съгласи на този брак. Ти също си го забелязала. Трябва да ти кажа, Крис, че на никого не съм се възхищавал толкова, колкото се възхищавам на тебе и на това, което правиш за Кевин. Съмнявам се, че той някога ще осъзнае жертвата, която си направила — а може би така трябва — но аз я разбирам и искам да знаеш, че според мене си страхотна жена.

— И според мене — добави Мери, която дойде при тях.

— Нещо много започнахме да се хвалим. — Крис беше смутена от похвалите им.

— Искаш ли да заведем Кевин вкъщи, за да можете двамата с Мейсън да поговорите и да решите какво ще правите отсега нататък? — попита Мери.

— Благодаря. Аз тъкмо щях да те помоля за същото — отвърна Крис.

Когато слязоха във фоайето, Мери, Джон и Кевин си взеха довиждане и тръгнаха в една посока, Ребека и Травис казаха, че трябва да се връщат на работа, и потеглиха в друга, така че Крис и Мейсън останаха сами.

— Нямам много време — започна веднага Мейсън. — Самолетът ми излита след час.

— Заминаваш ли? — запита изненадана Крис. — Къде отиваш? И защо точно сега?

Той изглеждаше така стреснат, сякаш го беше ударила.

— Моля?

— Защо не ми каза по-рано? Трябва да…

— Господи, не мога да повярвам на ушите си. Не мислиш, че ще ти давам отчет за действията си, нали?

— Напротив, когато ме засягат, държа да ме държиш в течение.

— И как по-точно днешното ми пътуване те засяга? — попита той с пропит от сарказъм глас. — Едва ли очакваш сватбено пътешествие.

Тя усети как челюстите й се стягат.

— Не съм си го представяла дори и в най-големите си кошмари.

— Тогава?

— Ами, например, маловажният въпрос като намирането на къща. Поправи ме, ако греша, но си мислех, че съвместният живот го предполага.

— А, да, бях забравил. — Той откопча шлифера си, бръкна в джоба на панталона си, извади един ключ и й го подаде.

— Обади се на Ребека. Тя знае всичко.

Крис погледна блестящото метално парче в дланта си.

— Какво е това?

На лицето му се изписа нетърпение:

— Точно това, на което прилича.

Преди да отговори, тя си припомни единствения умен съвет, който треньорът й по тенис някога й беше давал: „Ако противникът ти успее да те ядоса, той на половина е спечелил мача.“

— За къде е?

— За къщата, която купих за нас миналата седмица.

— Купил си къща, без да се посъветваш с мен?

— Откровено казано, реших, че е по-добре да стоим по-далече един от друг миналата седмица.

— Не ти ли дойде наум да изчакаш малко, така че и аз да взема участие в решението?

— За бога, та това е само една къща!

Мина й през ум да му обясни защо се интересува — имаше важни причини като например Кевин да остане близо до стария си квартал и други, по-маловажни — да има стая за работа, където да не пуска завесите и да не се притеснява за светлината върху монитора — но знаеше, че ще трябва да се разкрие прекалено много, а вероятно няма да получи нищо. Затова реши първо да огледа къщата, а после да представи възраженията си ясно и делово: нещо, което човек като Мейсън щеше да разбере.

— Прав си. Това е просто къща. Ще я огледам и ще се свържа с тебе.

— Няма нужда да правиш това. Ребека ще се погрижи за всичко, от което имаш нужда. Обади й се, когато си готова да се преместиш, и тя ще нареди на секретарката ми да уреди нещата. — Той дръпна ръкава си, за да види колко е часът. — Съжалявам, че трябва да те зарежа, но не мога да отложа това пътуване — каза по-меко той. — Кажи на Кевин, че ще го изненадам.

Той се обърна, но тя го хвана за ръката:

— Не му носи нищо.

— Защо не? — попита нетърпеливо той.

— Кевин трябва да чака с нетърпение твоето завръщане, а не онова, което ще му донесеш. — Докато го наблюдаваше как размишлява над думите й, тя забеляза въпросителния, колеблив израз на очите му. Разбираше нежеланието му да й вярва. Тя също не му вярваше.

— Благодаря ти — каза най-после той, очевидно решавайки, че не се опитва да го заблуждава. — Зная, че имам много да уча за бащинството. Оценявам помощта ти, особено при тези обстоятелства.

— Не мислиш ли, че ще бъде доста глупаво от моя страна да се подложа на това изпитание, заради Кевин и да не направя всичко възможно наистина да се осъществи?

— Не всеки би постъпил по този начин. Просто искам да знаеш, че оценявам помощта ти.

Беше изрекъл тези думи по същия начин, както сигурно би завършил служебно писмо до недисциплиниран предприемач.

— Ако мога да ти бъда в помощ, не се колебай да се обръщаш към мене по всяко време — отвърна в същия официален тон тя.

— Е, още веднъж благодаря.

— Няма защо.

— Ще се видим след няколко дни.

— Не бързай. Ние ще сме тук — усмихна се тя или поне се надяваше да е излязло нещо като усмивка.

Тя го гледаше как тръгва. Тъй като се притесняваше да не си помисли, че го следи, остана още няколко минути в средата на фоайето на съда, по-малко от половин час след събитието, което се предполагаше, че е едно от най-важните в живота й.

Сега обаче никак не й беше до смях.