Джорджия Боковън
Брак по сметка (21)

Глава двадесет и първа

— Какво ще правиш? — задави се Мери.

Крис стана да затвори вратата между кухнята и задния двор, където Кевин и Трейси си играеха.

— Зная, че в началото звучи идиотски, но ако помислиш малко, идеята лека-полека ще започне да ти харесва.

— Ако оставиш зеления фасул дълго време в хладилника, и той лека-полека ще започне да се покрива с плесен. Ти и Мейсън не можете да се понасяте. Как, по дяволите, изобщо ще можете…

Крис отново седна на масата срещу Мери.

— Ще се справяме с нещата едно по едно. Това е единственото, което можем да направим.

— Наистина ли си го обмислила? Имам предвид наистина ли си го обмислила? Ами ако не се получи? Какво ще стане тогава с Кевин?

— За него нищо няма да се промени. Само аз ще зная, че съм направила всичко, зависещо от мене, и така ще мога да издържа.

— Ако Кевин беше достатъчно голям да разбере какво си намислила, никога нямаше да ти позволи.

— Това е спорен въпрос, нали?

Мери разпери ръце.

— Почакай Джон да научи.

— Никой от вас не може да ми каже нещо, за което вече да не съм мислила. Просто трябва да ми вярвате, че зная какво правя, Мери.

— Не беше ли казала нещо подобно Амелия Еърхарт^[1], преди да полети?

— Може би, но ми се ще да мисля, че същото е казала и Крис Евърт, когато за първи път е взела в ръка тенис ракета. — Тя се опита да изправи една клюмнала маргаритка в букета, който сутринта беше подредила на масата. Планът й да не казва на Мери за сватбата до последната минута беше издържал едва двайсет и две секунди след началото на разговора им. Не че й беше необходимо одобрението на Мери, което беше също толкова вероятно, колкото и здравословна поничка, тя просто се нуждаеше да си поговори с някого. Понякога изричането на глас на нещата променяше гледната точка — не непременно към по-лошо или по-добро, просто по-различно. А в момента единствената й гледна точка я плашеше до смърт.

— Каза ли на Кевин?

— Не още. — Крис наблюдаваше как цветчето на маргаритката клюмва и се накланя встрани. Опита се да я пъхне между две твърди папратови листа. Тя остана права достатъчно дълго време, за да може Крис отново да си вземе кафето.

— Все още има време да промениш решението си, преди да е станала някаква беля. — Мери се наклони през масата, извади увехналата маргаритка от букета и я изхвърли в мивката. — Сигурна съм, че Мейсън ще разбере. Вероятно и той съжалява вече.

— Няма ли да престанеш? Казах ти, за да получа подкрепа, а не преработка на собствените си мисли — излъга Крис, без да се почувства виновна.

Мери се облегна на стола и скръсти ръце пред гърдите си.

— Къде ще живеете? — Жестовете й можеха да бъдат разбрани и от не особено умно двегодишно дете.

— В къща, избрана по взаимно споразумение, с отделни лични крила и обща всекидневна площ.

— Какво ще стане с къщата ти?

Ще я дам под наем, но когато няма да се налага да живея с Мейсън, ще се върна отново тук.

Гневът напусна Мери. Раменете й се отпуснаха.

— Боже мой, колко много ще ми липсваш!

Същата мисъл беше задълбочила по-рано депресията на Крис.

— Е, няма да напускаме щата — каза тя не особено убедително.

— На Трейси ще й бъде мъчно.

— Също и на Кевин, особено след като престане да му бъде интересно, че майка му и баща му живеят заедно. — Крис отказваше да мисли как преместването ще се отрази на нея самата. Дали само ще си помахат от прага, или ще прекарат цял следобед в обсъждане на новина, прочетена в сутрешния вестник, или просто ще отидат на спокоен джогинг в парка, но двете с Мери се виждаха всеки ден. Мери и Джон бяха като въздуха, който дишаше: жизненоважен за съществуването й, но приеман за даден, докато не останеше без него.

— Знаеш, че Кевин е като собствено дете за Джон.

— Казах за това на Мейсън, когато излязохме от кантората на Маккормик. Исках да знае какви са чувствата между Джон и Кевин. Той обеща да не се намесва в техните отношения. — Крис се беше подготвила за борба с Мейсън относно важната роля, която семейство Хендриксън щеше да има в живота им. Той я беше изненадал, съгласявайки се с нея, преди тя да успее да довърши аргументите си.

— За какво друго говорихте? — запита Мери.

— Разбрахме се, че с изключение на случаите, когато става въпрос за Кевин, Мейсън и аз ще продължим да живеем отделно. Доколкото е възможно, всичко ще върви както досега. Аз ще задържа работата и приятелите си, както и той. Ще продължим да излизаме с други хора, но ще гледаме да запазим „връзките“ си дискретни. Това, естествено, ще бъде много лесно за мене, но ще бъде доста интересен проблем за Мейсън. Сигурна съм, че жените, с които обикновено излиза, изобщо не знаят значението на думата „дискретен“.

— Това ли е всичко? — намеси се Мери. — Не начертахте ли и план как ще се отнасяте с Кевин? Или какво ще правите, ако Мейсън му разреши да направи нещо, с което ти не си съгласна? Като карането на ски например?

Притесненията на Мери бяха ехо на притесненията на Крис. Допреди шест месеца на Крис никога не й се беше налагало да прави компромиси, що се отнася до Кевин.

— Обсъдихме някои неща — каза тя. — И двамата бяхме наясно, че може да се появи проблем. — Тя се усмихна стеснително и призна: — „Проблем“ е меко казано. Но ми се струва, че Мейсън ще бъде по-отстъпчив сега, когато не се налага да се бори, за да вижда Кевин. Всъщност повечето от времето беше посветено на брачното споразумение, което той настояваше да подпиша.

Мери наостри уши.

— Защо ли не съм изненадана? Какво искаше това копеле: да обещаеш да му дадеш половината от собствеността си, когато се разведете ли?

— И аз така си мислех.

— А не беше ли така?

— Опита се да ме убеди да подпиша споразумение, според което, докато сме женени, ще делим по равно спечелените от него пари, макар че те няма да се изплашат наведнъж. Каза, че не иска да бъде принуден да продава, преди да е решил сам.

— Чакай малко. Сигурна ли си, че говориш за същия Мейсън Уинтър?

— Няма значение. Аз му казах, че единственото, с което ще се съглася, е да си тръгна с това, което съм внесла — нито по-малко, нито повече. Мога да се грижа за себе си и винаги съм го правила. Не искам нищо негово и съм абсолютно убедена, че не ми е нужно.

— А той какво каза?

— Че ще си променя мнението.

— Може и да се окаже прав.

Крис се ужаси от тази мисъл:

— Познаваш ме достатъчно добре.

— Казвам само, че е много трудно да се върнеш към броенето на стотинки, след като си престанала да се навеждаш за тях на тротоара.

Мери не говореше само хипотетично. Беше израснала в лукс, със слуги около себе си, готови да изпълнят всяко нейно желание. Още по-задоволена е била, когато баща й станал губернатор. Не беше учудващо, че беше станала толкова земна.

— Така ли се чувстваше, когато се омъжи за Джон?

Мери се усмихна:

— В началото живеенето на бюджет беше нова, развлекателна игра. Слава богу, че вече бях достатъчно зряла да оценя емоционалното богатство, което ми дава Джон, след като играта остаря.

— Сигурна съм, че и аз ще получа същото емоционално богатство, след като бракът приключи и се върна в собствената си къща.

— Така ли се споразумяхте?

Крис кимна:

— Мейсън ще накара адвоката си да подготви документите и да ми ги изпрати за подпис.

Мери се изправи и отиде до прозореца да нагледа Трейси и Кевин.

— Само почакай вестниците да се докопат до новината. Ще е ден за лов.

— Това е една от причините, заради които сватбата ще бъде съвсем скромна и колкото се може по-скоро.

— Колко скоро?

Крис се намръщи:

— Следващата седмица.

Мери изсумтя:

— Не зная защо съм изненадана. Това е толкова разумно, колкото и всичко останало.

— Защо да отлагаме?

— Защото може да ви дойде умът в главата.

— Искам ти и Джон да присъствате. Може да не е истинска сватба, но имам чувството, че ще бъде единствената ми и не искам свидетелите ми да бъдат непознати.

Мери изстена.

— Но няма да ме караш да се радвам за тебе!

— Няма.

— Осъзнаваш ли, че звучиш като жена осъдена на смърт, която кани приятелите на екзекуцията си?

— Не ми помагаш особено — каза Крис. — Можеш да ме подкрепиш малко, особено след като няма да си променя решението.

— Съжалявам. — Мери покри с ръце лицето си и въздъхна. След малко тя стисна юмруци и подпря лицето си на тях.

— Ще се старая повече отсега нататък. Ти определено не се нуждаеш от още една котва, която да те тегли надолу.

Крис знаеше, че независимо колко много или колко дълго говореше, никога нямаше да убеди Мери, че женитбата й не е ужасна грешка. Но също така беше наясно, че след няколко часа, когато осмисли новината, Мери ще дойде при нея, ако не по друга причина, то поне защото Крис се нуждаеше от нея. Тя се протегна през масата и стисна ръката й.

— Благодаря ти. Предполагам, че бих могла да се справя без тебе и Джон, но предпочитам да не опитвам.

— Джон няма да бъде толкова лесен за убеждаване, колкото аз.

— Ако и двете се заемем с него, няма да издържи дълго — каза Крис, на която й се искаше да се чувства толкова уверена, колкото звучеше.

 

 

Следващата седмица беше изненадващо безметежна. Крис изчака до сутринта на определения ден, когато тя и Мейсън щяха да се женят, и тогава каза на Кевин. Единствените тайни, които той можеше да пази, бяха онези, които забравяше след десет минути. Но да му се каже, че най-голямата му мечта се сбъдва, и да го накараш да не казва на никого, беше равносилно тя да започне диета в деня, в който постъпва на работа в шоколадена фабрика.

Дните минаваха сравнително лесно, но през нощите тя не спираше да се върти в търсене на съня, който й се изплъзваше все повече с наближаването на деня на сватбата. Когато най-накрая успяваше да заспи, тя се събуждаше изтощена, а в съзнанието й изплуваше един и същи сън.

Сънуваше, че тя и Кевин са сами в Дисниленд и се забавляват чудесно. Посещаваха любимите му представления — пиратите от Карибите, подводницата, чаените чаши на Алиса в Страната на чудесата, обядваха на Границата и после отиваха при пеещите мечки. Когато излизаха, Мейсън ги чакаше отвън.

Въпреки че Кевин беше доволен от ваканцията, той сияеше, едва когато видеше баща си. Настроението на целия ден се променяше. Зарязваха спокойните забавления заради криволичещите влакчета. Преди това Крис казваше на Мейсън, че Кевин мрази насилието, дори и в игрите си, а после беше принудена да стои долу и да слуша писъците и смеха му, да наблюдава как баща и син слизат от влакчето ръка за ръка, нетърпеливи да се качат отново на него.

Крис не се нуждаеше от психиатър да разтълкува съня й. Нуждаеше се от някой, който да й каже дали това е предупреждение или предсказание.