Джорджия Боковън
Брак по сметка (20)

Глава двадесета

— Защо, за бога, да се омъжвам за Мейсън Уинтър? — запита Крис.

Мейсън се накани да си тръгва:

— Знаех си, че днешната среща ще е чиста загуба на време.

— Чуйте ме — настоя Харолд.

Мейсън се поколеба. Едва когато всичко се провали, той осъзна колко много му се искаше тази среща да успее. Не беше толкова сляп за това, което се случваше с Кевин, колкото си мислеше Крис. Забелязваше неуловимите и не толкова неуловими промени. Беше прекарвал много повече безсънни нощи в тревоги за тези промени и опити да измисли какво да направи, за да помогне на детето, отколкото му се щеше да признае дори и пред себе си. Само в случаите, когато беше сигурен, че няма начин да се изкуши да изплаче проблемите си пред други хора и тогава да види собственото си съмнение, отразено в техните очи, си позволяваше да си признае колко много се притеснява дали той е бащата, от който се нуждаеше Кевин. Върху нощното му шкафче беше натрупана литература за бащинството от Бенджамин Спок и Т. Бери Брейзълтън до Бил Козби.

Но книгите не бяха достатъчни. Ако беше научил нещо по време на срещите с Кевин, това беше фактът, че не можеш да бъдеш добър родител, ако го правиш от време на време. Може би, ако той и Кевин имаха общо минало, няколко години заедно, за да създадат основа за техните взаимоотношения, нещата щяха да стоят по различен начин. А сега непрекъснато си играеха на догонване.

Долната граница беше, че той не искаше да е баща само за уикендите, искаше да бъде истински баща. След дълги терзания накрая беше приел факта, че това, което искаше, не може да стане в близко бъдеще. Докато Кевин не пораснеше достатъчно, за да избира с кой от двамата родители иска да живее, Мейсън можеше само да чака да му дойде времето и да се надява за най-доброто, което може да бъде постигнато на предстоящото дело.

— Давам ти пет минути — заяви Мейсън и отново седна.

— Е, аз не ви давам и толкова — каза Крис.

Мейсън я хвана за ръката, докато тя се протягаше да вземе чантата си, и я накара да остане в седнало положение.

— Помни какво е заложено тук. Време е да спрем да мислим за себе си и да започнем да поставяме Кевин на първо място. — Действията и думите му изненадаха дори и самия него.

Мейсън погледна изпитателно Харолд:

— Оправдавам те поради липса на доказателства и предполагам, че след това абсурдно предложение ще последва и някое конкретно.

Харолд взе един молив от кутийката, хвана го по средата и започна да го върти напред-назад, потропвайки отсечено по бюрото.

— Предложението ми не е толкова безумно, колкото ви изглежда — каза възбудено той. — Поне няма да бъде, след като помислите малко върху него. Говорих надълго с адвокатите и на двама ви, преди да се срещнем днес. Те ми обясниха какво става от миналия август насам и как се е стигнало до днешното развитие, а освен това ми разказаха доста и за вас — какви хора сте и какъв е личният ви живот.

Той се обърна към Мейсън.

— С теб се познаваме отдавна и нямаше големи изненади.

След това премина към Крис.

— Не съм имал удоволствието да ви познавам досега, госпожице Тейлър, но след разговора ми с Пол уверено мога да заявя, че животът ви е съсредоточен около сина ви — което, доколкото ме засяга, е точно както трябва да бъде.

Потропването стана по-бавно.

— Кевин явно е дете, което бих се гордял да бъде и мое. — И после отново започна да трака с молива. — Та, докъде стигнахме? — продължи реторично Харолд. — Стигнахме дотам, че двама сериозни, добри хора правят живота на трети човек злочест и междувременно подлагат и себе си на крайно неприятни преживявания.

Мейсън изведнъж осъзна, че все още държи ръката на Крис, и веднага я пусна, без да я погледне.

— Обещаващото в цялата тази работа е — продължи Харолд, — че и двамата искате едно и също — щастието на Кевин.

Той погледна Крис:

— Сигурен съм, съзнавате, че Мейсън има какво да даде на Кевин и, честно казано, и аз мисля така. Момчето се учи как да бъде баща, когато има баща, на когото да подражава. Вие може да не сте съгласна с жизнената философия на Мейсън, с неговата политическа принадлежност или с нещата, които той прави или казва, но това не означава непременно, че е лош човек. Честно да си призная, аз самият не изпитвам особени симпатии към републиканците, но е известно, че каня в дома си един-двама при определени поводи.

— Нямам нужда от защитник пред госпожица Тейлър — сухо го прекъсна Мейсън.

Харолд се усмихна:

— Както и аз не се нуждая от хандикап^[1] в голфа.

— Може ли да продължим? — запита Крис.

Харолд отново се обърна към Мейсън:

— Убеден съм, че няма да оспориш факта, че Крис е майката на Кевин във всяко едно отношение, с изключение на генетичното, и има пълното право да продължи да бъде негова майка. Наясно си, че няма съд в тази страна, който да отмени осиновяването на Кевин. Зная, че не си съгласен с всички нейни идеи и идеали, но колкото и да ти е трудно да приемеш, Мейсън, нейният начин на мислене ще спаси тази планета за Кевин и за децата на Кевин.

Мейсън изстена.

— Добре — отстъпи Харолд. — Достатъчно говорихме за това. Да се върнем към търсенето на начин да получите каквото искате, така че все пак за Кевин да е добре. Не съм толкова глупав, че да ви предложа женитба, защото си мисля, че има някаква любов между вас. Напротив. Всъщност точно чувствата ви един към друг са причината това предложение да е логичното, ако не и идеалното решение. Мейсън, ти искаш да прекарваш по-дълго време с Кевин, за да го опознаеш по-добре и да му бъдеш истински баща — нещо, което вероятно няма да можеш да направиш, ако имаш право на посещения всеки уикенд, а то едва ли ще стане, мога да те уверя. Крис, вие не искате Мейсън да взема Кевин за дълго време, защото не сте сигурна какво влияние ще окаже той върху едно впечатлително петгодишно дете. Сигурен съм, че макар Мейсън едва ли ще получи всеки уикенд за посещения, той има доста големи шансове за всеки втори уикенд, за всеки втори празник и поне за два последователни месеца през лятото.

Харолд се наклони напред, а ентусиазмът му личеше във всеки жест.

— А какво ще стане, ако вие сте част от тяхното общуване? А ти, Мейсън, как ще се чувстваш, ако виждаш Кевин всяка сутрин на закуска на масата срещу себе си?

Той протегна ръце към тях, подканвайки ги да се включат в разговора.

— Нуждаете се само от къща с две отделения и обща дневна площ. Мислете за нея като за малко общежитие, в което Кевин е ученикът. Когато порасне и по-успешно може да се справя с родители, които живеят отделно, вие двамата можете да се разведете.

Мейсън поклати глава.

— Не мога да повярвам, че имаш смелостта да предлагаш нещо подобно. — Той погледна към Крис, за да види дали и тя е толкова отвратена, колкото него. На лицето й беше изписано замислено, почти примирено изражение.

— Не мога да повярвам, че аз изричам това, а вътрешният ми глас ми казва, че ще съжалявам за признанието, но това предложение започва странно да придобива смисъл за мене — заяви тя на Мейсън. — Най-после приех, че по един или друг начин, ти ще бъдеш част от нашия живот — моя и на Кевин. Последния месец прекарах в опити да се примиря с този факт и с факта, че нищо не мога да направя, за да променя положението.

Тя погледна ръцете си, стиснати в юмруци в скута й.

— Ти и аз може да сме инати, Мейсън, но нито един от нас не е глупав. Едва ли женитбата за нас ще означава някакво друго очакване, освен да осигурим нормален живот на Кевин.

Мейсън се опитваше да се отърве от чувството, че е попаднал в сценарий на Род Сърлинг.

— Каква нормалност може да има, за бога, ако живеем като във фарс? Наистина ли искаш Кевин да израсне с мисълта, че бракът означава къща с отделни крила и демилитаризирана зона по средата? Животът, който води в момента, е много по-нормален от тая вятърничава схема, която Харолд предлага. Много деца израстват само с един родител и се справят чудесно.

— А много от тях не се справят — намеси се Харолд. — Мейсън, всеки ден виждам резултатите от разбитите семейства и вече ми е писнало от тези провали. Ще отрека, ако някога споменеш, че съм го казал, но понякога си мисля, че обществото ни ще бъде много по-добро, ако родителите оставаха заедно поне заради децата си.

Последва продължителна тишина.

— Защо трябва да се женим? — запита Мейсън.

Въпросът му изненада повече него, отколкото Харолд или Крис. Да пита подобно нещо означаваше, че все пак обмисля онова, за което преди секунди твърдеше, че е лудост.

— Забравете, че съм казал това. — Той се изправи и се приготви да тръгва. Трябваше да се разкара оттук. Трябваше му време да помисли, да обърне нещата и да предложи по-добър вариант.

— За всички ще е по-добре, ако състоянието се узакони — отвърна Харолд, — но най-вече за Кевин, за да бъде защитен. А Кевин е причината, заради която се събрахме днес, нали? — добави той многозначително.

— Моля те, Мейсън, остани — въздъхна Крис. — И на мен не ми харесва идеята за женитба, както и на тебе, но това вече не го включваме в сметките. Ако имаш по-добра идея от Харолд, по-добре я кажи. Обещавам да те изслушам. Само не си тръгвай. Не мога да понеса Кевин да бъде нараняван и в бъдеще.

— Ще си помисля — каза Мейсън. — Това е всичко, което мога да обещая в момента.

— Нямаш много време — намеси се Харолд.

— Не съм забравил датата на делото. — Мейсън се обърна към Крис. Със същия тон, с който би попитал някой, който се готви да скочи от висока сграда, той я запита:

— Сигурна ли си, че сериозно обмисляш тази възможност?

Крис се изправи, защото очевидно искаше да е на равна височина с него, когато му отговаря.

— Преди пет години обещах на Кевин да му осигуря най-добрия живот, който мога, дори ако трябва да пожертвам собствения си.

Мейсън срещна погледа й, а ъгълчето на устата му беше повдигнат в иронична усмивка:

— И си мислиш, че това ще бъде женитбата с мене?

За негова изненада тя отвърна със смутена усмивка:

— Не исках да прозвуча толкова мелодраматично. Тогава ме водеха повече чувствата, дори много повече отсега. Не знаех дали на следващия ден Кевин ще бъде още жив. Дадох сериозни обещания на себе си и на него.

Изведнъж започна да разбира. Значи това беше да си истински родител — пълно отдаване, във всички случаи на първо място да се поставя детето. Как можеше да се надява да се състезава с нея? Как можеше да отхвърли предложението на Крис?

— Разбира се, съзнаваш, че желанието ти да осъществиш тази идея, ме поставя в неизгодна позиция.

— Просто искам най-доброто решение за Кевин. Не мога да се притеснявам за позициите, на когото и да е от двама ни.

— Как можеш да бъдеш сигурна, че това е отговорът?

— Не съм. Но, както вече ти казах, приех, че ще останеш за дълго в живота ни, че няма да се измъкнеш тихичко някоя нощ и да ни оставиш с Кевин. Сега зная, че по един или друг начин ще трябва да се справя с твоето присъствие в живота ми през следващите десет или петнайсет години. Просто зависи как, до каква степен и по какъв начин е най-добре за Кевин.

— Виждам, че нямаш никакви илюзии относно споразумението.

— Никакви.

— След като цял живот му се беше налагало да взема решения, той беше открил, че може да мисли в продължение на дни за нещо, но неизменно изминаваше пълен кръг и стигаше до първия си инстинкт. Този път беше различно — разумът му казваше не, сърцето — да. Кевин искаше семейството толкова, колкото и се нуждаеше от това, което едно семейство може да му даде. Единственият проблем беше в семейството, което той и Крис можеха да осигурят.

— Не мога да се отърва от мисълта, че Кевин ще израсте с изкривена представа за брака.

— Това се нарежда съвсем накрая на списъка от неща, за които се тревожа в момента.

— А за…

Крис наклони назад глава и погледна към тавана.

— А за Кевин? — запита напрегната тя.

Мейсън се втренчи в нея. Опита се да си представи двамата в една и съща къща. Животът им щеше да бъде непрекъснат спор. Но после си спомни какво му беше казал Харолд за закуската на масата срещу Кевин.

Дали щастието да има Кевин си заслужаваше мъката да живее с Крис?

Господи, да! — изкрещя вътрешният му глас. Крайно време беше празното място в него да престане да го боли.

— Добре — заяви Мейсън.

Крис притаи дъх и погледна уплашено Мейсън.

— Добре? — повтори Харолд. — Означава ли това, че си съгласен?

Мейсън продължи да гледа Крис, усещайки почти неудържимото й желание да скочи и да избяга през вратата.

— Кажи ми времето и мястото.

Харолд излезе иззад бюрото:

— Следващата сряда, същото време, същото място. — Той погледна към Крис. — Надявам се, че вас ви устройва. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Трябва ли да бъде толкова скоро? — запита тя, като преглъщаше.

— Хвана ли те вече шубето? — запита я Мейсън, който се радваше, че за момента вниманието се е отклонило от него, макар да знаеше, че когато излезе от кантората на Харолд, същото чувство ще обхване и него.

Крис се протегна за чантата си.

— Не се притеснявай, ще бъда там.

Когато се опита да мине покрай него, той я хвана за ръката.

— Има някои неща, които трябва да се уредят преди следващата седмица. Тъй и тъй сме тук, защо да не се заемем с тях още днес.

— Като например?

— Първо — разрешението. Второ — брачното споразумение.

Тя отвори уста да му отговори, но оттам не излязоха думи.

— Да не би да си отхапа езика? — заяде се Мейсън. Помисли секунда и продължи: — Или развалих, блъфа ти?

Крис измъкна ръката си от него.

— Не си играя с неща, в които е замесен Кевин. Казах, че ще се омъжа за тебе, и ще го направя. — Тя отиде до врата. — Хайде да свършваме, защото имам работа.

Той се почуди дали наистина има нещо спешно този следобед, но беше най-лесното извинение. Протегна ръка към Харолд Маккормик:

— Доста комично се чувствам да ти благодаря за това, което направи.

Харолд се разсмя:

— Ще ми благодариш по-късно, когато Кевин е доволното малко момченце, каквото всички ние искаме да бъде.

— Моля се на Бога да сте прав — каза Крис.

Мейсън повтори молитвата й наум, въпреки че се съмняваше дали божествената намеса ще се справи с положението.