Джорджия Боковън
Брак по сметка (15)

Глава петнадесета

На следващата сутрин Крис тъкмо беше излязла изпод душа, когато Пол Майкълс се обади.

— Страхувам се, че няма да стане, Крис — каза той. — Адвокатът на Мейсън ми заяви, че предишното ти държание е унищожило всякакъв дух на сътрудничество, който те биха могли да проявят. Няма да те допусне да присъстваш на срещата.

Крис закрепи телефона между рамото и ухото си, докато се увиваше с хавлията. Включваше термостата на седемнайсет градуса, за да пести пари, но в къща, която плачеше за нова изолация, седемнайсет се равняваха по-скоро на седем.

— Това ли бяха точните му думи — че съм унищожила всякакъв дух на сътрудничество?

— Дори и с препинателните знаци.

Лицето на Крис почервеня от гняв:

— Да си го завре някъде тоя дух на сътрудничество. Ако си мисли, че…

— Успокой се, Крис. Казах, че ще се опитам да получа съгласието му. Опитах и отговорът му беше „не“. Помни, че беше доста смело да започнем така.

— Колко време ще прекарва с Кевин?

— Два часа.

— Боже мой, какво ли не може да се случи за тези два часа!

— Каза ли вече на Кевин?

— Вчера. — Тя разтърка настръхналата кожа на ръцете си, като се опитваше да се стопли чрез разтриване.

— Как го прие?

— Прекалено добре, ако питаш мене. — Тя преосмисля думите си. — Не, не исках да кажа това. Зарадва се, че има баща, и е нетърпелив да се запознае с него.

— Надявам се, че осъзнаваш какво признание е това за начина, по който си го възпитала. Свърши страхотна работа, Крис. Кевин е може би най-щастливото и най-добре приспособимото дете, което някога съм виждал.

— Ако само можех да го запазя такъв при всичките тези трудности. Ще направя всичко възможно.

— Включително и да разрешиш на Мейсън да стане част от живота му? — леко я бодна Пол.

— Дълго време ще отнеме да се убедя, че едното не изключва автоматично другото.

— Обади ми се да ми кажеш как е протекло посещението.

— Добре — обеща тя. После затвори телефона, изтича в спалнята, гмурна се под дебелата завивка и уви с нея треперещото си тяло. Няколко минути й трябваха да осъзнае, че трепери не само от студ. Когато разбра това, тя стана и се облече, решена вече да не се поддава на желанието да се свие в ембрионална поза и да започне да се самосъжалява.

 

 

Следващата сутрин, час преди посещението на Мейсън, Крис увеличи термостата на двайсет и два градуса. Нямаше да му позволи да забележи икономиите, които прави. Кевин беше облечен в нови дънки и риза на бели и сини райета. Тя извади дори коженото яке, което беше открила на една разпродажба през лятото и беше скрила за коледен подарък.

Слънцето беше изгряло само от няколко часа, когато тя осъзна, че можеше и да си спести якето. Денят щеше да бъде един от онези прекрасни дни от циганското лято в Сакраменто.

Може би вече за десети път през последните двайсет минути Кевин стана от дивана, където беше седнал до Крис, отиде до предния прозорец и надникна през завесите.

— Каква кола има? — запита отново той.

Тя свали вестника и го погледна.

— Малка червена спортна кола и голям жълт камион — отвърна тя снизходително.

— Но не и зелена кола с черен покрив?

— Не, поне аз не съм виждала такава.

— О! — въздъхна той разочарован, докато се връщаше отново в стаята.

Крис спусна краката си на пода и го вдигна в скута си.

— Ще дойде, Кевин — успокои го тя и го прегърна, слагайки брадичката си на рамото му. — Все още не е станало време да дойде.

— Разкажи ми повече за него — настоя той.

— Вече ти казах всичко, което зная.

— Разкажи ми отново.

Тя затвори очи и наум отправи молба към Бог да я дари с търпение. Вече й беше омръзнало непрекъснато да разправя хубави неща за Мейсън през последните два дни. Особено след вчерашното обаждане на Пол.

— За кое по-точно?

— За това, как не е знаел, че съм се родил.

Тя придърпа Кевин към себе си и отново седна на дивана.

— Мама Даян му е написала писмо, в което му разказала за тебе, но някак си писмото не е било пуснато. Така че през всичкото това време той не е знаел, че има малко момченце…

— Което изглежда точно като него — намеси се Кевин.

— Което много прилича на него — поправи го Крис.

— И какво се е случило после?

— Писмото е било изпратено пет години по-късно и когато татко ти е научил, че има син, силно му се приискало да те види.

— Той вече ме е виждал.

— Иска да те вижда по-често и да станете приятели.

— Иска ли да стане и твой приятел?

Не можеше да го излъже, не можеше дори да поукраси истината за нещо толкова важно.

— Не мисля, Кевин — отвърна тя.

Той се облегна назад, за да може да я вижда.

— Защо не?

— Помниш ли, че майката и бащата на Мелиса се разведоха?

Той кимна.

— Те се разделиха, защото вече не се обичаха, но това не означава, че са престанали да обичат Мелиса. — Тъй като той не схвана думите, както тя се надяваше, реши да подходи от друга посока.

— Ти много харесваш Дейвид, нали?

Той отново кимна.

— И знаеш, че Трейси изобщо не го харесва?

— Според нея е тъпанар.

— Ето, ти го харесваш, а тя не, но това няма нищо общо с отношенията между теб и Трейси. Не е нужно баща ти и аз да се харесваме, за да те обичаме.

— Означава ли това, че той няма да живее с нас?

Крис вдигна поглед към тавана. Винаги така постъпваше с нея. Тя беше на десет метра по една пътека, а той на двайсет по друга.

— Точно така.

— Аз си мислех, че…

— Зная какво си си мислел. — Сега поне вече знаеше. — Но това никога няма да стане. Мама Даян е обичала Мейсън, а не аз.

— Но и ти можеш да го обичаш.

„Не и след милион години!“ — изкрещя умът й. Пред Кевин обаче тя каза само:

— Ще ми е трудно. — И за да го спре да продължи в същия дух, тя промени темата. — Каза ли вече на Трейси за баща си?

— Според нея това е преебавка.

— Кевин! — възкликна тя, почти задавяйки се с името му. — Къде, за бога, си научил тази дума?

Той изглеждаше искрено изненадан, че е така разстроена.

— От училище, от Марк. Той непрекъснато я употребява.

— Е, добре, не искам повече да я чувам от твоята уста. — Веднага щом изрече тези думи, тя осъзна, че въпреки старанието си, е допуснала пропуск във възпитанието му. Когато му изнасяше, Кевин можеше да бъде съвсем буквален, точно като проповедник от горските пущинаци.

Тя се стресна, когато се чу звънецът и погледна към хронометъра на отсрещната стена. „Чудесно! — помисли си тя бясна — Идеално, прекрасно!“ Тъкмо когато се канеше да скастри Кевин, се появи Мейсън.

Кевин скочи от скута и хукна към вратата.

— Спри! — извика тя, но така, че да не бъде чута от входната врата. Втурна се след него и го хвана за ръката.

— Моля те, не използвай тази дума отново, докато имаме възможност да поговорим пак. — Беше на върха на езика й да добави „особено пред баща си“, но промени решението си. Последното нещо, което искаше, беше да го натоварва със специални препоръки как да се държи или не пред Мейсън.

После го пусна и нежно го побутна към вратата.

— Върви — каза тя и отстъпи назад. — Сега вече можеш да отвориш.

 

 

Мейсън преглътна и прочисти гърлото си. Посегна да намести вратовръзката си и се сети, че вече не носи. От много отдавна не се беше чувствал така нервен — всъщност от деня в съда, когато за първи път се срещна лице в лице с баща си и брат си, срещу които беше завел дело. Ако погледите можеха да убиват, през онзи ден той щеше да умре. Но не умря. Беше се справил тогава, щеше да се справи и сега. Все пак този следобед щеше да се срещне само с едно петгодишно момченце, а не с двама души, които искаше да изтрие от лицето на земята.

Беше му трудно да повярва, че почти пет месеца след като беше разбрал за съществуването на сина си, най-накрая ще прекара известно време с него. Дори и внимателните напътствия, които Ребека и Травис изсипаха върху него, не намалиха нервността му около срещата. Нямаше и най-малката представа какво харесват или не петгодишните момченца и за какво си говорят.

Щом вратата се отвори, той вдигна поглед. Кевин го посрещна с усмивка, което веднага разсея страховете му.

— Здравей — започна Мейсън, — аз съм…

— Зная кой си — възбудено го прекъсна Кевин. — Ти си моят татко.

Значи му беше казала. Беше й благодарен за това и трябваше да й го каже. Усмихна се в отговор на Кевин.

— Докато идвах насам, си помислих, че може да се разходим в един чудесен парк и да поговорим, за да се опознаем по-добре. — Ребека твърдо настояваше да не води Кевин на шумни места, където няма да могат да поговорят.

— Мама също каза, че ти вероятно ще ме заведеш някъде.

— Това звучи добре. — Мейсън вдигна поглед и видя Крис, застанала в сянка. — Бихте ли искали и вие да дойдете? — покани я той.

Изразът на лицето й показа, че я е изненадал.

— Но адвокатът ви е казал, че…

— Зная какво е казал адвокатът ми, но в този случай не е говорил от мое име. — Мейсън беше решил, че най-добрият начин да се справи с Крис е да я държи в напрежение. Беше изоставил всякаква надежда да се справи с нея по разумен път. Освен това нямаше да му стане нищо, ако и тя присъства на първата среща. Можеше да му покаже как да се държи с Кевин, което щеше да го улесни при следващите му посещения при него.

— Бях извън града, когато Пол Майкълс се е обадил с вашата молба и нямах възможност сам да отговоря — поясни той.

— Не съм облечена за излизане — каза тя, очевидно объркана. — Ако ме изчакате няколко минути, ще се преоблека.

Носеше сини дънки и кремав пуловер с плетеници и на него му изглеждаше съвсем добре облечена, но се беше научил, че е безполезно да спориш с жени, когато става дума за дрехи. Изглеждаше нормално Крис да мисли като Даян, която беше особено придирчива относно външността си и винаги настояваше, че иска да изглежда идеално заради него и никога не му вярваше, че дори и да носи власеница, пак ще бъде хубава в неговите очи.

— Ще почакам — отвърна той.

— Влез вътре — настоя Кевин. — Искам да ти покажа стаята си.

Мейсън погледна Крис за потвърждение на поканата. За част от секундата тя се поколеба и после кимна.

— Ще се радвам да видя стаята ти — прие той.

Докато следваше Кевин през къщата, той се оглеждаше наоколо, забелязваше неща, които не беше видял предишния път, и ги подреждаше в ума си. Мебелите бяха изящни, но с изключение на няколко антики, останалите не бяха скъпи. Картините на стените, повечето оригинални акварели, заедно с две подписани и номерирани литографии, също бяха хубави, но доколкото разбираше, не бяха нищо особено. Ако Крис Тейлър имаше пари, не ги беше похарчила за къщата.

Кевин го заведе в спалнята в края на коридора, влезе вътре и показа на Мейсън, че трябва да седне на леглото. Вместо това Мейсън взе стола до бюрото и седна на него. Не искаше Крис да влезе и да му се скара, че разваля реда в живота на Кевин.

Плакатите на стените бяха на различни животни, застрашени от изчезване: китове, африкански слонове, вълци и морски видри. На огледалото имаше лепенка на Грийнпийс, а рафтовете бяха пълни с книги и плюшени животни. Ъгълчето на устата на Мейсън се изви в невярваща усмивка. Крис беше от хипитата на 90-те години и възпитаваше сина му да я следва по нейните стъпки. През живота си беше виждал много такива като нея. Те не бяха губещи, просто нямаха никакво значение. Тичаха насам-натам с малките си плакати, обявяваха каузата на седмицата, потупваха се по гърба, когато успяваха да спасят десет тигъра, забравяйки за десетте хиляди души, които бяха бездомни и гладуваха в същото време.

— Ето къде държа картите си за бейзбол — каза Кевин и извади от шкафа една кутия. — Мама мисли, че са тъпи, но ми позволява да си ги събирам.

— Обичаш ли бейзбол? — запита обнадежден Мейсън. Самият той не си падаше по него, но щеше да се научи да го харесва заради Кевин.

— Да — отвърна Кевин. — Харесват ми картите. — Той се разсмя. — И дъвките.

— А футбол?

Гледам понякога с чичо Джон. Той много го обича. Някой ден ще ни заведе с Трейси в Сан Франциско да видим как играят „Форти Найнърс“.

— Не знаех, че майка ти има брат — каза Мейсън.

Кевин се намръщи.

— Няма. Имала е сестра… майка ми Даян. Но тя е умряла.

— Чичо му Джон е просто приятел — хладно уточни Крис, която дойде до вратата.

Мейсън я погледна въпросително:

— Ваш или негов?

Тя настръхна при намека:

— И на двама ни.

— Разбирам.

— Така ли?

Кевин застана помежду им:

— Той е таткото на Трейси.

— Може би е по-добре да тръгваме — предложи Мейсън и се изправи. — Все пак имаме само два часа — добави той и погледна многозначително Крис.

— Да — съгласи се тя. — Чудно колко бързо лети времето понякога.

 

 

Мейсън ги заведе на обяд в „Делта Кинг“, преустроена лодка, която стоеше на пристанището в старата част на Сакраменто. За изненада на Мейсън, Кевин прескочи хамбургера, пържените картофи и си поръча скариди. Той изобщо не се държеше така, както си мислеше Мейсън, че трябва да се държи едно петгодишно дете. Обноските и държанието му бяха изгладени много повече, отколкото Ребека му беше казала, че има право да очаква. Не задаваше никой от проучващите въпроси, които Мейсън беше очаквал, нито пък изпитваше някакво стеснение, каквото той си мислеше, че е неизбежно при дадените обстоятелства. Явно Крис беше прекарала много време с Кевин и му беше дала любовта и сигурността, от които той се нуждаеше, за да гледа на света с доверие.

Мейсън беше заинтригуван от сина си. Той беше умен, любознателен. Когато минаха покрай скелето на хотел „Капитол Корт“ и Мейсън му каза, че притежава сградата, той преля от възбуда. Безкрайно доволен от ентусиазма на Кевин, Мейсън му каза, че ще уреди да го качат на върха с асансьора и оттам той ще може да види целия Сакраменто. Кевин беше обзет от благоговение и беше готов да се качи още същия следобед.

По-късно, докато тримата вървяха от паркинга към ресторанта, Крис тихо го информира, че не иска Кевин да ходи на строежа и че той ще трябва да потърпи, докато хотела бъде завършен, преди да заведе сина си близо до това място.

Докато чакаха обяда си, Мейсън попита Кевин дали някога е карал ски. Той отвърна, че не е, но много негови приятели непрекъснато ходят и му се иска някой ден и той да отиде с тях. Когато Мейсън го попита дали иска да отиде с него тази зима, Кевин грейна.

По-късно, когато Кевин стана да погледне през прозореца минаваш крайцер, Крис обясни на Мейсън, че не желае Кевин да ходи на ски, като подчерта, че според нея той е прекалено малък за този спорт, който е твърде опасен.

Когато Кевин започна да се мае с десерта си, а двата часа бяха преминали в три, Крис предложи да се прибират. На път към къщи Кевин започна да разказва за някакво момче в училището, което винаги се опитвало да получи всичко със сила.

— И аз познавах едно такова хлапе — каза Мейсън, без да уточнява, че това момче е бил брат му.

— Ти какво направи? — запита Кевин.

— Когато пораснах достатъчно, му насиних окото.

Крис изсумтя.

— Насилието само създава още насилие. То не решава нищо.

— Това хлапе повече не ме удари — отвърна Мейсън.

— И все пак не е правилно — настоя Крис. — Точно това държание…

— О, боже мой — изстена той. — Вие не само искате да поправите всички злини на света, но сте и от онези хора, които си мислят, че ще спрат танка само като легнат пред него. Е, не зная защо това ме изненадва. Всичко съвпада.

Кевин наблюдаваше размяната на реплики, като обръщаше главата си ту наляво, ту надясно, все едно, че беше възседнал мрежата по време на тенис мач.

— Мама не иска да се бия — каза той на Мейсън. — Тя казва, че ако някой иска да постъпва така, не трябва да си играя повече с него. И ако няма приятели, той ще престане да удря другите.

— Майка ти има прекрасни теории, Кевин.

— Какво означава „прекрасни теории“, мамо? — обърна се Кевин към Крис.

Крис хвърли на Мейсън смразяващ поглед:

— Иска да каже, че съм права, съкровище.

Те завиха по Четирийсет и втора улица и тръгнаха по пресечката.

— Вижте! — възкликна Кевин. — Ето я Трейси. — Той се наведе през Крис и помаха. Веднага щом Мейсън спря камиона, Кевин свали колана и шумно скочи.

— Може ли да отида при Трейси, мамо? Искам да й разкажа за обяда на лодката.

Тя отвори вратата, слезе на тротоара и помогна на Кевин да излезе.

— Добре. Но само за един час. Кажи на леля Мери да те изпрати обратно в четири.

Кевин хукна надолу по улицата още преди Мейсън да слезе и да заобиколи камиона. Крис се обърна към него.

— Виждате кои са важните неща в неговия живот.

— Не мога да кажа, че съм впечатлен от начина ви на борба. Не наранявай никого с юмруците си, но нанеси колкото се може повече поражения с устата си. Това ли е идеята? — запита той, без много да се трогне от изчезването на Кевин, без да каже довиждане, защото интуитивно разбираше желанието на момченцето да види приятелчето си. И освен това след трите часа, прекарани с Крис, той имаше желание да спори с нея, а най-добре беше да го направи в отсъствието на Кевин.

— Не мога да повярвам, че вие сте същата жена, за която Даян ми разказваше.

— Аз също не мога да си представя какво е намерила тя у вас.

— Чудя се как Кевин е запазил богатството на света си, след като е бил отгледан от…

— Откъде знаете какъв е или не е Кевин? — прекъсна го тя. — Та вие сте прекарали само три часа с него! Нямате и най-малката представа какъв е всъщност.

— Точно така — и това ще се промени. Вече няма да ви позволя да ми пречите да се виждам с него. И повече няма да има подаяния, каквито са тези два часа. Искам да взема Кевин за следващия уикенд — целия! — Беше го направил. Беше направил гаф и трябваше или да го преглътне, или да го изплюе. Той беше този, който беше настоявал за едностранна заповед, която в момента позволяваше само кратки посещения, вместо да чака до делото. — Забравете следващия уикенд — каза той, преди тя да успее да отговори. — В неделя ще бъда извън града.

С крайчеца на окото си забеляза някакво движение, погледна и видя, че Кевин тича обратно към тях, следван от Трейси. Те се отклониха към една купчина с листа и като ги разритваха нависоко, ги разпиляха наоколо, а после отново се върнаха към тротоара.

— Забравих да те прегърна за довиждане — каза той с весела спонтанност и разтвори ръце.

Мейсън не беше готов да бъде обект на толкова силни чувства. Безмълвен, той клекна и изчака синът му да се приближи до него. Малките ръчички обвиха врата на Мейсън и го прегърнаха за няколко прекрасни секунди.

Прегръдката свърши много бързо и Кевин и Трейси отново се отправиха към нейния дом. Чувството, завладяло Мейсън, остана и беше прекалено хубаво, за да бъде споделено с някого и да го разваля с думи. Отдавна никой не го беше карал да се чувства толкова важен просто с едно докосване. Искаше да съхрани мига и той да продължи колкото се може по-дълго, затова, без да каже нищо на Крис, отиде до шофьорското място, качи се в колата и замина.

Крис го наблюдаваше как потегля, изпълнена с лошо предчувствие. Беше сгрешила, като позволи на Кевин да се срещне с него. Щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно, да спре започнатото този ден. Тя отказваше да повярва, че самият Мейсън привличаше толкова много Кевин. По-вероятно беше това да бъде радостта, че има баща. Както повечето деца, и Кевин искаше да има каквото имат и останалите.

За първи път, откакто в живота й се бе появил Кевин, съжаляваше, че не се беше омъжила. Мейсън никога нямаше да успее да вземе Кевин, ако той вече имаше баща.

Глупаво беше да мисли за пропуснатите възможности. Имаше достатъчно материал за размисъл и тревога тук и сега. Например как щеше да попречи на Мейсън да види Кевин следващата събота дори и за два часа?

Тя тръгна по пътеката към къщи, представи си как ще остане сама вътре и реши, че всъщност има нужда да си поговори с някого. Не просто с някого, а с Мери — човека, към когото винаги се обръщаше, когато имаше грижи или радости, или й трябваше съвет за нещо най-обикновено. Мери беше от онези необикновени приятели, които се срещат веднъж в живота — винаги там, където беше нужно, винаги готова да те изслуша.

Но не и днес.

— Съжалявам, Крис — каза Джон, отваряйки вратата, за да я пусне вътре. Изпусна я за пет минути. Тя те чака, но днес затварят магазина по-рано и трябваше или да тръгва, или да започва да готви.

Крис влезе вътре.

— Просто исках да си поговоря с някого.

— Аз съм добър слушател — отвърна той. — И никой не ме е обвинявал, че се отпущам в приказките.

— Сигурен ли си, че искаш да бъдеш въвлечен в това?

Той я прегърна през раменете.

— Хайде, ела тук и седни, докато приготвя кафе. — Той я заведе до един стол. — А може би предпочиташ бира?

— Най-добре кафе. — Искаше умът й да е бистър.

Той приготви нейното така, както тя го обичаше, с половин пакетче захар и малко мляко, подаде й го и седна на стола до нея.

— А сега ми разкажи как мина — каза той и подпря краката си. — Толкова лош ли е, колкото го мислеше?

— По-зле.

— Това не е добре. Кевин изглежда ужасно щастлив. Надявах се, че и между вас нещата ще се оправят.

— Кевин е на седмото небе в момента. Кое дете не би било, ако баща му е богат и му обещава да му даде света, обвит с хубава блестяща панделка? — Тя започна да духа кафето си, за да изстине.

— Когато Мейсън дойде да вземе Кевин, имаше няколко минути, в които си помислих, че може и да съм го преценила погрешно. Не беше задължен да ме покани да се присъединя към тях, но го направи. И много се радвам, че отидох.

Тя се обърна да погледне Джон:

— Няма никаква представа какво е да бъдеш родител. Мисли си, че е само забавления и игри през уикендите. Според него може да вземе Кевин в събота сутринта, да го разглези през тези два дни и после да ми го върне, за да го уча на дисциплина през останалата част от седмицата. За мене работата, за него — наградата.

— Той ли каза това? — запита невярващ Джон.

— В продължение на два часа и половина Мейсън каза на Кевин, че ще го научи да кара ски, ще го повози на лодка следващото лято, ще му разреши да се качи на високия строеж и ще го заведе в Дисниленд за Великденската ваканция. Как, по дяволите, мога да се състезавам с него, когато за мене остават сутрините, в които той по-скоро би останал в леглото, вместо да отиде на училище, вечерите, когато му казвам да прекрати играта и да се прибере, защото се е стъмнило, и нощите, когато го карам да си легне точно когато е сглобил влаковата си композиция? Храня го с неща, които той не обича особено, но са полезни за него и…

— Програмата, която Мейсън е начертал, е малко претрупана. Но не можеш да го обвиняваш, че…

Крис изрита обувките си и подви крака под себе си.

— Това не е най-лошото, Джон. Мога да преживея уикендите, в които хвърчи нависоко. Зная, че Кевин ме обича и нищо, което Мейсън може да направи или да купи, няма да промени това. Истинската трудност е, че бащата на Кевин явно е човек от Стария завет. Вярва в глупости като борбата на мачовците око за око, зъб за зъб и не се поколеба да го каже на Кевин. — Тя се облегна назад. — Какво ще правя? Мейсън Уинтър е от онези хора, които съм избягвала цял живот. Всичко, което с толкова труд съм внушавала на Кевин, Мейсън може да унищожи само през уикендите на една година.

— Не всичко — каза Джон. — В началото Кевин ще бъде леко объркан, но после ще се оправи.

— Как? Ако обича и двама ни, как може да не бъде разкъсван от различията между нас?

— Няма двама души, които да мислят еднакво по всички въпроси. Децата учудващо добре се приспособяват, Крис. През цялото време наблюдавам това в пожарната. Половината от колегите ми са разведени. Те преживяват същото, което и ти.

— И намерили ли са начин да минат през него, без да наранят децата си? — запита тя, защото независимо от бурното й несъгласие с Мейсън и неговите недостатъци, тя най-много се тревожеше за Кевин и за влиянието, което той би могъл да има върху него.

Джон помисли малко:

— Понякога има нужда от компромиси. Изглежда, децата преминават период, през който наистина са объркани и изливат безсилието си върху всички наоколо, независимо от това, колко доброжелателни и разбиращи са родителите им.

Накрая най-наранените обикновено са те.

— Разбираш ли какво имам предвид? Не мога да позволя това да се случи на Кевин. Достатъчно му се е струпало досега на главата. — Гласът й потрепери от болка. — Той е прекрасно момченце, Джон. Зная, че всички родители смятат децата си за необикновени, но не са много децата, които са преминали през това, през което е преминал Кевин. Той заслужава най-добрия живот, който мога да му осигуря. Ако избера лесния път в този случай, никога няма да си го простя.

— Трябва да постъпиш както смяташ за най-добре, Крис.

— Дори и ако мисля, че Кевин не трябва никога повече да вижда баща си?

Джон се поколеба:

— Ако вярваш в това, което правиш, ще ти бъде по-лесно да си простиш, ако по-късно откриеш, че си сгрешила.

— Не търся прошка.

— Зная, но понякога това е всичко, което получаваме.