Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- A Marriage of Convenience, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Моника Христова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 74гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg
- Разпознаване и корекция
- karisima(2015)
Издание:
Джорджия Боковън. Брак по сметка. Част първа
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995
Редактор: Мая Арсенова
Технически редактор: Стефка
ISBN: 954-17-0093-4
Издание:
Джорджия Боковън. Брак по сметка. Част втора
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995 г.
Редактор: Мая Арсенова
Технически редактор: Стефка Димитрова
ISBN: 954–17–0093–4
История
- —Добавяне
Глава седма
Крис постави свещичката за петия рожден ден в отвора на спасителния пояс на тортата с форма на лодка, която беше направила за Кевин сутринта. Беше го взела със себе си, когато миналата седмица беше ходила по работа в Сан Франциско, и той беше очарован от лодките в залива, особено от онези с „големите бели мачти“. Хвърляйки поглед към задния двор, тя видя, че градинските маркучи вече не се използват за пълненето на двете огромни локви. Както можеше да се предвиди, забавата се беше превърнала в общодостъпна водна борба, в която участваха Кевин и Трейси срещу всички останали. Двама срещу четирима. Огромно неравенство по всякакви стандарти. Крис се усмихна. Надяваше се Кевин и Трейси да бъдат милостиви към противниците си.
Въздухът беше процепен от недетски вик.
— Това е то! Повече никаква госпожа Добричка — извика женски глас.
Заплахата й беше посрещната с писъци и смях.
Крис отново се върна към тортата. Нямаше нужда да надниква навън, за да разбере какво се е случило. Както обикновено, Мери Хендриксън се беше озовала сред мелето с двата крака.
Хора като Мери се срещаха рядко. Тя се държеше като жена, отгледана в дома на губернатора, както всъщност и беше. Имаше самоувереността да влезе в пожарната, пълна с мъже, които никога не беше срещала, и да се чувства напълно свободно, което и правеше всеки път, когато съпругът й — капитан — сменяше управленията. Притежаваше способността да захвърли двайсет и пет години, да падне на колене и да си играе на криеница с най-близкото дете.
Беше малко по-висока от метър и петдесет, имаше дълга черна коса, която носеше вързана на конска опашка през повечето време и се движеше с гъвкавостта на лекоатлетка. Вроденият й оптимизъм я беше спасявал в трудните моменти, при един, от които беше присъствала и Крис — смъртта на двумесечната й дъщеря, близначка на най-добрата приятелка на Кевин — Трейси.
Честването на рождения ден на Кевин беше честване и на приятелството между Крис и Мери. След като в продължение на седмица се разминаваха при влизането и излизането от интензивното родилно отделение преди пет години, един ден Мери беше спряла Крис и я беше поканила на кафе, защото, както каза тогава, имала нужда да поговори с някой, който преживявал същото, което и тя, и който можел наистина да я разбере. Крис беше отишла, мислейки си, че тя е тази, която подава ръка за помощ. Едва по-късно осъзна, че е била получателят, а не дарителят.
Мери беше истински божи дар през сякаш безкрайните месеци, които Кевин беше прекарал в болницата. Окуражаваше я, когато Крис вече не виждаше изход от тунела, в който бе попаднала, настояваше да идва в дома й и да я храни с домашни ястия, когато дрехите вече висяха по нея, дори беше намерила мебелиран апартамент, когато се разбра, че Крис няма да може да се върне вкъщи и при работата си в Денвър и че пукнатината между нея и Хариет никога няма да се затвори.
Задната врата се тресна и стресна Крис от мислите й.
— Колко време ти трябва да сложиш пет свещички на тортата? — запита Мери, като подсушаваше косата си.
— Толкова бързо ли се нуждаеш от подкрепления?
— Не си го и помисляй. Просто не искам да пропуснеш цялата забава.
— Благодаря, но мисля, че ще се въздържа. Все някой трябва да играе ролята на възрастен тук.
Мери отвори фризера и извади сладоледа.
— Добре, че не трябва да съм аз — каза тя и се изхили.
В дневната се чу звънецът на входната врата.
— Очакваш ли някой друг?
Крис поклати глава.
— Пати Готуолт беше поканена, но тази сутрин имала треска и не можа да дойде.
— Искаш ли да отворя?
— Да, ако обичаш. — Тя тръгна да взема тортата. — Не, почакай. Току-що си спомних — Линда каза, че ако получи информация за новия клиент, ще ми я изпрати по куриер днес следобед. Вероятно е той. — Тя отново остави тортата на плота. — Защо не оставиш хавлията и не събереш всички около масата? Искам много одобрителни възклицания, когато изнеса тортата.
— Както винаги циркаджийка!
Крис въздъхна престорено.
— Какво да кажа? Наследствено ми е.
— Наследствено — сигурно някоя прабаба е играела канкан пред куп мазолести миньори.
Крис тръгна към дневната.
— Не всеки може да бъде потомък на първите преселници пуритани. — Смеейки се, тя добави: — Въпреки че се опитва. — Тя стигна до вратата точно когато звънът се чу отново.
Понеже очакваше да види някой с усмивка и униформа, тя се изненада, когато видя сериозен, смътно познат мъж в скъп костюм, шит по поръчка. Въпреки че късите й панталони и блузката без гръб бяха много по-подходящи за жегата, тя се почувства неудобно, защото е разсъблечена. Трябваше й миг, за да възвърне самообладанието си и да идентифицира мъжа, който открито я изучаваше.
Крис беше леко изненадана, че не позна веднага Мейсън Уинтър, чиято снимка през последните три години стоеше неизменно на първата страница на раздела за бизнес на вестник „Сакраменто Бий“. Трябваше да признае, макар да й пресядаше, че снимките не бяха добри. Много лоши, но типични. Майката Природа, изглежда, не действаше подред, когато ставаше дума за създаването на хубави мъже. И като по закон, колкото по-красиви бяха, толкова бяха по-нагли.
Крис пъхна ръце в джобовете си и се облегна на вратата:
— Мога ли да ви помогна?
— Търся Кристин Тейлър.
Значи все пак не се беше изгубил. Можеше ли той да е новият клиент, за който Линда беше споменала? Крис се замисли за секунда. По никакъв начин. Агенцията за обществени връзки „Чапман и Джоунс“ напредваше в света, но все още беше твърде малка, за да се занимава с компанията „Уинтър Констракшън“. А идеята да се даде тази работа на нея, работещата на свободна практика, беше още по-абсурдна.
Въпреки че харесваше работата си, тя нямаше никакви илюзии за позицията си в компанията. Да работи за „Чапман и Джоунс“ беше идеалното разрешение за това, което навремето изглеждаше непреодолим проблем, позволяваше й да плаща сметките си и в същото време да стои вкъщи при Кевин. Никога нямаше да бъде богата, никога нямаше да види зад името си буквите ИД[1], но вместо това можа да наблюдава как Кевин прави първата си стъпка и чу как произнася първата си дума, а това струваше колкото всяко повишение, което беше пропуснала, и всеки цент, който можеше да спечели в повече.
— Аз съм Кристин Тейлър. — Тя промени тона си, а дори и стойката си. Макар че нямаше голяма надежда той да е новият клиент, беше разумно поне да направи компромис и да го посрещне прилично.
— Мейсън Уинтър. — Очите му се присвиха, докато я оглеждаше и се ръкуваше с нея. — Изобщо не си ви представях така.
— Вижте, не ви обвинявам, че се колебаете. — Прииска й се да удуши Линда, задето не я беше предупредила. — При тези обстоятелства и аз също бих реагирала така. — Не получаваше ответната реакция, която би искала. — Защо не влезете да ви покажа част от нещата, които съм правила за други клиенти? Ако след това още се чувствате несигурен и не искате да поверите сметките си на мен, агенцията ще ви прати при някой друг.
Той се поколеба, понечи да каже нещо, но после очевидно промени намерението си.
— Добре — каза накрая.
Крис се отдръпна, за да го пусне вътре. Тя го погледна с намерението да се усмихне окуражително, но не успя. В него имаше нещо странно познато, което нямаше нищо общо с факта, че е виждала снимките му. Това я притесни. Първоначално реши, че са очите му; после — начинът, по който се движеше. Когато той влезе вътре и се обърна да види дали върви след него, тя отново промени мнението си и реши, че начина, по който се държи, я кара да смята, че го е срещала и преди.
— Настанете се удобно — каза тя и посочи един стол. — Веднага… — Висок писък прекъсна изречението й по средата. Тя погледна към задната част на къщата. Реши, че крясъкът с нададен от възмущение, а не от болка, затова отново погледна Мейсън и вдигна рамене.
— Страхувам се, че с това, което става в задния ми двор, ще ми бъде изключително трудно да върша работата си както трябва. Извинявам се, господин Уинтър, но за свое добро, както и за ваше, предлагам да отменим срещата за някой друг път.
Тя добре разбра погледа, който той хвърли, и не виждаше никакъв смисъл да разваля остатъка от забавата на Кевин за загубена вече кауза. Веднага след като си тръгнеше, щеше да се обади на Линда и да й каже какво се е случило. Ако имаше късмет, щеше да успее да го укроти, когато той се върнеше в кантората, и поръчката му нямаше да бъде изгубена. А после, някой близък ден, тя и Линда щяха да си поговорят надълго и нашироко за изпращането на клиенти без предизвестие.
— Какво става в задния ви двор? — запита той.
— Тържество за рожден ден. На сина ми. Днес той става на пет години. — Тя многозначително тръгна към входната врата. — А сега, ако ме извините, мисля, че е време да се върна.
Той се изправи.
— Изобщо не приличате на Даян — заяви с равен глас той.
Тя се стресна изненадана. Тялото й изведнъж изстина.
— Кой сте вие?
— Казах ви — Мейсън Уинтър. — Той почака.
— Това трябва ли да ми говори нещо?
Очите му се присвиха:
— Вие или сте твърде добра актриса, или наистина не знаете кой съм аз. Кое от двете?
— Защо трябва да…
Вратата на кухнята се отвори с трясък.
— Мамо, къде си? — чу се детски глас.
В нея се надигна страх, безразсъден, необясним, настоятелен. По някаква причина, която тя не разбираше, беше изключително важно да държи Кевин настрана.
— Връщай се навън, Кевин. Веднага!
Не беше изненадващо, че вместо това той застана на вратата.
— Защо?
— Не питай защо — твърдо отвърна тя. — Просто направи каквото ти казах. — Това бяха думи, които майка й използваше. Думи, които се беше зарекла никога да не използва. Погледна към Мейсън Уинтър и видя, че се е втренчил в Кевин с напрегнат и загадъчен поглед. Сякаш изведнъж тя повече не съществуваше, сякаш светът се беше смалил само до мъжа и момчето.
— Но всички чакат за тортата — запротестира Кевин, като се опитваше да нагласи яката на фланелката, която беше облякъл наопаки и която се беше извадила навън, но се отказа и я съблече.
— Тогава ти вземи тортата. Кажи на леля Мери да я нареже, а аз ще изляза веднага щом мога.
Когато Кевин вече беше на сигурно място навън, тя се обърна към Мейсън Уинтър.
— Не ме интересува защо сте дошли. Искам да си тръгнете. Веднага.
— Това ще подейства колкото и при Кевин — отвърна безизразно той. Погледът му я пронизваше.
— Вие май не сте изпратили писмото, нали?
Въпросът му я накара да спре внезапно.
— Не разбирам за какво говорите. Какво писмо?
— От Даян.
Периферното й зрение избледняваше все повече, докато накрая виждаше само мъжа, който заплашваше мирното й съществуване.
— Откъде знаете за Даян?
— Боже мой. Наистина ли не знаете нищо за писмото?
— Какво писмо? — Тя почти извика.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади един плик и го подаде на Крис.
Тя се втренчи в него, забеляза не унищожената двайсет и петцентова марка, но фокусира вниманието си върху почерка. Разгледа изящните завъртулки и камшичета, които различаваха уникалния начин на писане на Даян, и усети да я пронизва остра болка, каквато не беше усещала от пет години насам.
— Откъде го имате?
— Беше ми изпратено.
Тя тръгна да отваря плика, но после се отказа. Нещо й подсказа, че всъщност не искаше да види какво има вътре.
— Защо ми го носите след толкова време?
— Надявах се вие да отговорите на този въпрос. — Той взе ръката й и я накара да вземе писмото.
Тя преглътна:
— Не зная какво ви кара да мислите…
— Прочетете го — настоя той.
Инстинктът й казваше да изхвърли и Мейсън Уинтър, и писмото. Каквото и да беше написала Даян, то беше от друго време. Вече нямаше никакво значение. Бяха минали пет години. Беше избран нов президент. Космическата совалка летеше отново. Бяха изпълнени песни, стигнали първото място в класациите, които после бяха изчезнали от радиостанциите. Какво можеше да има в едно писмо отпреди пет години, което да е от някакво значение и сега?
Разумът не успокои страха й. Тя извади от плика лист хартия. В горния десен край беше написана датата — една седмица преди Даян да умре. Спомените разтърсиха Крис. Полуизядената бисквита на масичката за чай, кутията с канцеларски материали, жълти листове с нарцис в ъгъла — точно като този, който държеше в ръката си. Погледът й се плъзна надолу по листа.
Мой скъпи Мейсън,
Имам толкова много неща да ти казвам, за толкова малко време! Опитах се да се свържа с тебе в работата ти, но секретарката ти ми каза, че си в провинцията и ще се върнеш след две седмици. Трудно ми е да призная, че не бях права, и то точно по този въпрос, но не мога да се крия повече от истината. Умирам. Щастливият край, който планирах, няма да дойде. Никога няма да застана на прага ти с бебето в ръце, без рак и да ти кажа, че не съм престанала да те обичам дори и за миг.
Тръгването ми беше лъжа. Ужасно съжалявам, че се случи и на двама ни. Толкова ме боли, като си помисля за ценното време, което беше изгубено, за времето, което можехме да прекараме заедно. Но когато те напусках, не виждах друг изход. Мислех, че съм Жената Чудо, но не съм. Съвсем обикновена съм. И съм смъртна. Молбите ми сега са за тебе и за бебето. Колкото по-дълго съм жива, толкова повече шансове има то.
Вместо да ти спестя болката, аз я удвоих, като те напуснах два пъти. Но знаех, че ако остана, ти никога нямаше да ми позволиш да оставя детето. Така че всъщност нямах възможност за избор. Как можех да унищожа живота на бебето, за да спася своя? Въпреки че копнея да ти кажа колко много те обичам и да изтрия горчивите спомени за моето бягство, нямаше да ти пиша, ако не беше бебето ни.
Ти ще станеш прекрасен баща…
Крис не можеше да продължи. Стомахът й се беше свил. Изведнъж в него вече нямаше място за хотдозите, кока-колата и пържените картофки, които беше яла само преди час. Тя сложи ръка на устата си, докато вдигаше поглед, и видя, че Мейсън я наблюдава.
— Вие знаехте какво ще прочетете в писмото, нали?
— Не — отвърна тя, но не можеше да убеди дори и себе си.
— Разбрахте това още щом отворихте вратата.
— Не — повтори тя вече с по-уверен глас.
— Аз съм бащата на Кевин.
— Не… — Този път в гласа й имаше гняв, но той беше посрещнат от решителността в отговора на Мейсън Уинтър.
— Дошъл съм за сина си.