Джорджия Боковън
Брак по сметка (6)

Глава шеста

Крис лесно влезе в обичайното русло, когато се върна в Денвър. Ставаше, отиваше на работа, стоеше до късно, за да навакса изпуснатото време, прибираше се вкъщи и лягаше да спи. Една вечер дори отиде на вечеря със стар приятел, а с друг се уговори да обиколят магазините следващата събота. Познатите й казваха, че изглежда леко неразположена. Тя просто кимваше с глава и продължаваше по пътя си. Как да споделиш с друг, че радостта липсва от живота ти?

Всяка вечер обещаваше на себе си, че утрото ще бъде по-добро. Когато то настъпваше, тя неизменно посягаше към телефона да се обади в болницата и да провери как е Кевин.

Но винаги идваше на себе си и затваряше, преди да се е свързала. Разколебаеше ли се в решението си да стои вън от живота му, беше все едно да признае, че е сгрешила, а това беше немислимо. Единственият начин да оцелее беше да живее със сигурното и ясно съзнание, че е направила най-доброто за Кевин.

Бяха изминали три седмици от връщането й в Денвър и една вечер, когато влизаше в апартамента си след работа, чу телефона да звъни. Отвори вратата, втурна се през дневната и вдигна слушалката точно преди да се включи телефонният секретар.

— Ало — каза тя леко запъхтяна.

— Крис, обажда се Пол Майкълс.

Пол не беше от хората, които се обаждат само за да си побъбрят. Сърцето й подскочи.

— Какво има? — запита тя, като пропусна любезностите.

— Страхувам се, че имам лоши новини. Семейство Кроуел решиха да не вземат Кевин.

— Не разбирам; Защо се отказват чак сега?

— Казаха, че нито емоционално, нито финансово са способни да гледат болно дете.

— Кевин не е болен, той е просто недоносен — заяви объркана тя. — И те знаеха още от самото начало. Защо…

— О, боже. Ти не знаеш.

Косата й настръхна.

— Какво не зная?

— Съжалявам, Крис. Никога не бих ти се обадил, но мислех, че знаеш. Сигурен бях, че от болницата са се обадили.

— Кажи ми какво се е случило. — Тя се опитваше да задържи гласа си твърд.

— Тази сутрин се наложи да оперират Кевин.

Тя се облегна на стената.

— Защо?

— Нещо със стомаха му, не, не със стомаха му, с червата. Наложило се е да изрежат част от тях.

Лошото не идваше само. В ума й нахлуха въпроси, на които Пол нямаше да може да отговори, защото не бяха от неговата компетенция, затова зададе най-обикновения:

— Как е той сега?

— Страхувам се, че не е много добре.

Все едно, че я удари. Успя само да попита:

— Какво, за бога, трябва да означава това?

— Сестрата, с която разговарях, ми каза, че инфекцията се е разпространила и той се намира в критично състояние.

Не можеше да се случи. Не отново.

— Пристигам възможно най-бързо.

— Нищо не можеш да направиш, Крис.

— Мога да бъда с него — отряза го тя.

— Кажи ми, ако мога с нещо да помогна.

— Добре. — Тя понечи да затвори, но се спря. — Пол?

— Да?

— Предай на семейството Кроуел, че е по-добре да не ми се мяркат пред очите.

 

 

Този път, когато пристигна в Сакраменто, Крис не си направи труда да наема кола, а направо се качи на такси за болницата. Беше четири часът сутринта. Дългите, виещи се коридори, по които премина на път за интензивното родилно отделение, бяха пусти. Дори и чакалнята за роднините на току-що раждащите беше празна.

Преди, в нетърпението си да види Кевин, тя винаги надничаше през щорите, които закриваха стаята, надявайки се да го зърне, знаейки, че това ще олекоти стъпките й и ще ускори ударите на сърцето й в радостно очакване. Този път остана със сведени очи, като си даде още двайсет секунди надежда.

След като влезе в продълговатата тясна стая, която отделяше бебетата в интензивното отделение от позакрепилите се вече деца, тя нямаше повече къде да се крие. Надникна през прозореца, а погледът й обходи цялото пространство, където болните бебета бяха поставяни в кувьози. Търсенето й приключи в най-отдалечения край. Имаше прекалено много апаратура около масата, за да може да види бебето, което лежеше там, но позна сестрата, която се грижеше за него. Беше Труди Уокър, която се беше прикрепила към Кевин от деня на раждането му — любезна и скромна земна жена, която човек лесно би могъл да подцени, докато не видеше стоманения блясък в очите й. Крис усети облекчение, когато я видя.

Ръцете й трепереха толкова силно, че не можеше да отвори кутията с четката и сапуна, за да се измие, преди да влезе в стаята. Накрая помоли една сестра да й помогне. Никога времето не беше минавало толкова бавно, колкото в момента, когато стоеше до мивката и търкаше ръцете си. Най-после свърши, нахлузи престилката и влезе.

Ритмичното свистене на вентилаторите беше единственото нещо, което нарушаваше тишината, докато Крис приближаваше към Кевин. Труди вдигна поглед и се изненада, когато видя Крис, но не й се усмихна окуражително. Някъде пропищя монитор, който с пронизителен настойчив звук известяваше сестрите, че има проблеми с някое бебе.

Крис беше почти до леглото, когато видя Кевин. По време на безкрайните часове, които й беше отнело пътуването дотук, се беше опитала да се подготви за гледката.

Но и най-лошите й представи не се доближаваха до това, което видя.

Той лежеше на една страна, а главата му беше наклонена назад, за да се пригоди вентилационната тръба. На едната му ръка беше сложен уредът за измерване на кръвното налягане, а на другата — интравенозното устройство. Жиците на монитора бяха прикрепени към гърба, гърдите и десния крак. Порасналият по главата му мъх беше обръснат. Пет малки пробождания показваха къде беше дупчена ръчичката му, преди да бъде поставено второто интравенозно устройство на главата. Правоъгълна марля покриваше стомаха му. Беше напълно гол.

— Какво се е случило? — запита Крис, като се облегна на леглото. — Така добре се развиваше.

— Ние бяхме също толкова изненадани, колкото и вие — отвърна й Труди. — Когато ми свърши смяната, той беше добре. Когато отново дойдох на работа същата вечер, инфекцията вече се беше разпространила. Докато го подготвят за операция, положението се беше влошило…

Крис беше прекарала достатъчно време в интензивното отделение, за да знае, че „влошило се“, всъщност означава „на прага на смъртта“. Тя сложи пръста си в ръката на Кевин. Никаква реакция.

— Какво казва хирургът?

— По-добре да говорите сама с него.

— Моля ви, не ме карайте да чакам.

От другата страна на стаята една от сестрите тихо извика „интравенозно“. Труди провери данните от устройствата пред Кевин, вписа ги в картона му и се обърна към Крис.

— Каза, че има добра и лоша новина. Добрата новина е, че са изрязали само две малки части от червата на Кевин.

— А лошата?

— Всички вътрешности са засегнати от инфекцията.

— Какво означава това?

— До втората операция няма да знаем каква част е унищожена.

Крис премести поглед от Труди към Кевин и след това отново към сестрата, като постепенно осъзнаваше думите й.

— Но той не може да живее без… — тя не можа да довърши.

— Къде са новите му родители? — попита внимателно Труди.

— Решиха, че не го искат.

— Разбирам.

— Няма нищо — каза Крис. — Те не ни трябват, нали Кевин? — Сълзите замъглиха погледа й и омекотиха грубата действителност, докато тя се навеждаше да го целуне по челото. — Аз съм, Кевин — прошепна тя. В отговор на гласа й ръчичката му стисна пръста й. — Кр… не, Кевин, мама е тук — намери тя най-после правилната дума.