Джорджия Боковън
Брак по сметка (5)

Глава пета

Останалата част от седмицата в някои моменти беше като мечта, друг път като кошмар. Крис намери странен, неочакван покой в пътуването си до Монтерей, където разпръсна праха на Даян. Тя напусна Сакраменто посред нощ, за да е сигурна, че ще бъде на около пет километра навътре в морето при изгрев-слънце. Сама в наетата лодка, тя броеше вълните и чакаше седмата, която щеше да се издигне по-високо от всички останали, щеше да посрещне протегнатата й ръка и щеше да отнесе сестра й на пътешествие, което не би могла да направи, докато беше жива.

Вълната се приближи, Крис отвори урната и остави нежния утринен вятър да отнесе Даян. Пепелта покри водата, след което бавно се смеси с нея. Хипнотизирана от скръб, тя сякаш виждаше как красивата млада жена със засмени очи все повече се смаляваше, но същевременно, по някакъв неземен начин, ставаше по-голяма откогато и да било.

Накрая дойде ред на цветята — по едно от всеки вид, който Крис беше успяла да намери в Сакраменто.

Тя остана в края на лодката, докато последният цвят не изчезна от погледа й, като си представяше как някой непознат, може би рибар, ще попадне на някои от тях и ще се зачуди, а в любопитството си ще бъде докоснат, за последен път, от една добра, любяща жена, която вече не съществуваше.

Когато се върна с лодката обратно в Монтерей, вместо към къщи, Крис тръгна по брега, покрай Кармел и стигна до Пойнт Лобос Стейт Парк. Там, на един склон, прекара останалата сутрин и част от следобеда, взираше се за видри и тюлени, слушаше птиците по крайбрежието и казваше последното си самотно сбогом.

По пътя за Сакраменто през нощта тя спря в едно заведение за чаша кафе. Като се връщаше към колата си, забеляза един телефон и се обади на Пол Майкълс, стар семеен приятел.

— Кристин — започна той, а баритонът му беше топъл и изпълнен със съчувствие. — Съжалявам, че не можахме да поговорим по време на службата. Исках да ти кажа…

Тя остави думите да минават покрай нея. Не искаше да слуша съболезнования. Дълбочината на собствената й мъка я беше оставила за момента неспособна да изслушва и да отговаря на мъката на другите. Останалата си сила пазеше ревниво за малкото момченце, което, както беше научила от Мадлин, Даян искала да нарече Кевин.

— И ако мога нещо да направя, каквото и да е то, моля те, кажи ми — продължаваше Пол.

— Всъщност има — каза Крис. — Искам да се заемеш с осиновяването. — Освен че беше стар семеен приятел, Пол беше и старши съдружник в една от най-големите и най-престижни юридически фирми в Северна Калифорния.

— Осиновяване? — повтори той. — Мислех, че… ъъъ, че бащата…

Крис си пое дълбоко дъх, като се бореше с гнева си и се опитваше да го изолира и да се концентрира върху нещо конструктивно. Тя беше отгледана от жена, пълна с безсилен гняв, която ругаеше с еднаква ярост продавачите в бакалницата и бюджета за отбраната. Гневът беше толкова естествен за Хариет Тейлър, колкото и памукът за чаршафите. Беше предала това наследство на по-голямата си дъщеря — нещо, на което Крис беше решена да не се поддава.

— Бащата не иска да има нищо общо с бебето.

— Не знаех това — каза той, изразявайки очевидното.

— Известно ми е колко си зает, Пол, и при нормални обстоятелства не бих си помислила да се натрапвам…

— Трябва да бъда в съда сутринта, но останалата част от деня съм на твое разположение.

— Благодаря ти — отвърна просто тя, като знаеше колко трудно ще му бъде да освободи разписанието си и колко яростно ще отрича, че е направил това. — Ти си специален приятел.

— Не ме разнежвай, млада госпожице. Имаме още много работа да вършим.

— Зная.

— Крис…

— Да?

— Предполагам, че си обмислила всичко това?

Тя посегна да разтрие тила си.

— Да обмисля какво?

— Държиш се така, като че ли нямаш възможност за никакъв избор.

Крис премести ръката си на челото.

— Изобщо не е така — слабо изпротестира тя.

— Ще поговорим за това утре.

— Няма за какво да говорим. Даян искаше да взема Кевин и аз искам същото. Просто ми трябваш, за да съм сигурна, че всичко ще бъде законно.

 

 

Следващата сутрин Крис се отби при майка си на път за болницата с надеждата, че като сподели деня, прекаран от нея на брега, ще започне да прехвърля мост през пропастта помежду им, която се беше увеличила още повече.

Хариет обясни отказа си да излезе от стаята с мигрена и че лекарят й бил наредил да избягва всичко и всеки, които биха могли да й причинят стрес. Така че Крис разказа на Мадлин за лодката, за цветята и за морските видри, които беше видяла, и докато говореше, осъзна, че е дошла тук колкото за майка си, толкова и за себе си. Имаше нужда да поговори с някого, който също беше обичал Даян, някой, който би се интересувал дали е имало дъга в безоблачното утринно небе и да му каже, че капитанът на наетата лодка, прошарен старец, който изглеждаше непоклатим като скала, я беше прегърнал на тръгване.

Остатъкът от сутринта прекара с Кевин, като се дивеше на размерите му, на чудото на раждането му и на непохватността си, когато се опита да смени миниатюрната му пеленка. Всичко, което той правеше, я очароваше и плашеше в същото време.

Преди срещата си с Пол Майкълс, тя се отби в апартамента на Даян и се обади в службата си. Това, което трябваше да бъде просто контролно обаждане, се превърна в кризисен разговор. Новата рекламна кампания, която фирмата беше започнала в Средния Запад, беше посрещната с ожесточена и непредвидена съпротива от Националната организация против алкохола. Тя настояваше, че рекламите са насочени директно към консуматорите на възраст между осемнайсет и двайсет и пет години, което компанията й трудно можеше да отрече поради изтеклата поверителна информация, че голям процент от бюджета за рекламите е бил насочен към колежите.

Философията, която стоеше зад наводняването на колежите с реклами, беше проста и вечна. Ако се създадеше идентифициране с даден продукт и лоялност към него в ранните години, беше по-малко вероятно купувачът да се откаже от него по-късно. Идеята не произлизаше от „Уейнсрайт Брюинг“. Всяка проява, която можеше да бъде спонсорирана от пивоварните, в който и да е колеж в страната, караше производителите на бира да се редят на опашка. Ако имаше състезания по лека атлетика, пивоварите щяха да се избият за привилегията да дадат парите си. Просто този път „Уейнсрайт“ имаше нещастието да бъде на подходящото място, но в неподходящо време.

Въпреки че всичките й колеги, с които говори, проявиха съчувствие и разбиране, никой от тях не се опита да скрие факта, че колкото по-бързо се върне в Денвър, толкова по-добре. Както накратко обобщи един от помощниците й: „Корабът се наклонява и спасителните лодки бързо се пълнят. Или скачаш в тях, или се давиш.“

Мислите на Крис се носеха в различни посоки, когато тя влезе в кантората на Пол Майкълс. Секретарката му я покани в стая, облицована с махагон, която гледаше към сградата на щатския съд. Пол се изправи иззад бюрото си и отиде да я посрещне.

— Изглеждаш изтощена — отбеляза той, докато я водеше към мекия кожен диван. — Това обаче не ме изненадва. Като се има предвид какво е здравето на Хариет, предполагам, че всички задължения са паднали върху тебе.

— Задълженията не измъчват — отвърна тя и се остави луксозния мек диван да я обгърне. — Майка ми не отстъпва лесно юздите на друг.

Пол кимна мъдро.

— Силата на волята й е феноменална. Убеден съм, че тя я е държала жива през всичките тези години.

Една от причините, поради които Крис беше решила да наеме Пол Майкълс за осиновяването, беше фактът, че е близък приятел на семейството. Нямаше да губи време да му обяснява движещите сили в това нехармонично семейство, нито да изяснява мотивите си. Щеше да бъде напълно пряма. Ясна.

Тя се наведе напред.

— С удоволствие бих прекарала този следобед в посещения, Пол, но сутринта открих, че няма да имам толкова време да се посветя на проблемите тук, в Сакраменто, колкото си мислех. В Уейнсрайт е настанал същински ад и те ме искат обратно на работа, колкото е възможно по-бързо.

Той я изучаваше с въпросителен израз на лицето си.

— Мисля, че трябва да си поговорим за това осиновяване, преди да пишем каквото и да било черно на бяло.

— Няма какво да говорим.

— Изслушай ме. Може би съм малко по-внимателен, отколкото трябва да бъда, защото семейното право не е моята специалност, или може би просто това, което чувствам, е резултат от приятелството ни. — Той сви рамене. — Както и да е, аз не бих избързал с това осиновяване в името на твоето добро и доброто на бебето. Колкото и да ти се иска да вярваш, че ще станеш майка на Кевин просто като се подпишеш на лист хартия, грешиш.

— Това беше последното желание на Даян и тъй като не е оставила завещание, което да го опровергае, не виждам никаква причина за обсъждане на въпроса. Има дори и свидетел. Какво може…

— Както ти казах и вчера, бащата също трябва да бъде взет предвид.

— А както аз ти казах, той не иска да има нищо общо с Кевин.

— Не ме убеди. Трябва да зная повече.

— Обстоятелствата говорят сами, Пол. Ако на бащата поне малко му пукаше за Даян или за бебето, той щеше да остане с нея. — Когато той не й отговори веднага, тя добави: — Не си ли съгласен?

— Все още не.

— Аз също не исках да повярвам — призна тя. — Но това е единственото обяснение. Прегледах всичките неща на Даян — нямаше никаква следа от него, нито снимка, нито писмо — нищо. Трябва силно да я е наранил, за да унищожи тя всичко.

— Никога ли не е споменавала за него на тебе или на Хариет?

Заболя я, че трябваше да признае гласно колко малко е общувала със сестра си през последната година.

— Всичко, което зная, е, че миналата Коледа беше изключително щастлива с някакъв мъж, а осем месеца по-късно — самотна и бременна. Не е нужно да си гений, за да разбереш какво е станало.

— Може да е бил женен и да е искал тя да направи аборт.

— Точно така.

— Нещата невинаги са толкова прости.

— Няма значение. Ние можем да се опираме само на това, което имаме. Даян остави Кевин на мене. Аз съм тук, а бащата не е.

— Само защото си тук, не означава непременно, че ти си най-подходящият човек за отглеждането на Кевин — каза Пол, а мекотата на гласа му намали въздействието на думите му.

— Какво трябва да означава това? — запита Крис.

— Съжалявам, Крис. Трябва да ти го кажа. Не разсъждаваш ясно като при нормални обстоятелства. — Той се наведе напред. — Виж, сигурен съм, че у тебе е заложено да бъдеш прекрасна майка, но подобно нещо не може да бъде наложено на човек. Сигурно има някаква причина да останеш неомъжена толкова дълго. Предполагам, че това е съзнателен избор от твоя страна?

Крис се изправи, приближи се до прозореца и се втренчи навън.

— Харесвам работата си. Добра съм в нея — каза тя отбранително.

— И смяташ, че бракът ще ти попречи?

— Работата ми изисква много пътувания — конгреси, бизнес срещи извън щата. Имала съм много мъже, но нито един от тях не е бил съгласен да се примири с подобна работа за жена. Поне нито един от онези, които се интересуваха от мене.

— Смяташ ли, че едно дете ще прояви повече разбиране?

Тя се обърна:

— Какво искаш от мене? Може би трябва да напусна работата си и да живея с помощи само за да докажа каква добра майка мога да бъда? Е, аз не мога, Пол. Не е в характера ми да постъпя така.

Гласът му стана нежен и успокояващ:

— А докато ти в Колорадо печелиш пари, кой ще стои с Кевин, докато той е в болницата?

Тя премигна изненадана. Как можеше да пропусне нещо толкова важно?

— Изобщо не съм се сетила за това.

— Не ми ли каза, че ще му трябват няколко месеца, преди да може да се приберете вкъщи?

— Мога да идвам тук през уикендите. Освен това имам и отпуска. — Тя звучеше колкото отчаяно, толкова и непрактично.

— Не искам да те измъчвам още повече, Кристин. Всичко, за което те моля, е да забравиш за малко за Даян и дори за себе си, и да се концентрираш върху Кевин.

— Защо си толкова сигурен, че не съм го направила?

— Не съм. Просто играя ролята на адвокат на дявола и давам израз на собствените ти страхове. Ако искаше деца, ти самата досега щеше да родиш. Едно дете трябва да бъде радост за родителите си, а не задължение. Не можеш да вземеш Кевин само заради чувството си за дълг, Крис. Не е добре за тебе и не е справедливо за него.

Тя скръсти ръце, обхвана с длани лактите си и ги стисна здраво, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще се разпадне.

— Как да се откажа от него? Аз го обичам, Пол. И как ще си простя, че съм предала Даян?

— Нека любовта към Кевин да те води. Даян не би искала нищо друго. — Той се изправи иззад бюрото си, приближи се към нея и я прегърна, все едно че се опитваше да я защити от удара, който току-що й беше нанесъл.

— Не решавай сега. Помисли няколко дни. Аз ще бъда тук, независимо от решението ти.

Нямаше на разположение няколко дни. Беше обещала да се върне на работа дотогава.

— Добре — отвърна тя, разкъсвана от противоречиви чувства. — Дължа го на Кевин.

 

 

Крис прекара останалата част от следобеда и вечерта в болницата. През нощта се сви в апартамента на Даян с бутилка ром, а рано сутринта повърна всичко. Едва по-късно успя да се наплаче и накрая, изтощена, потъна в сън.

Събуди се на обяд, взе един душ и се върна в болницата. Когато си тръгна оттам същата вечер, вече беше взела решение. Въпреки че всяка частица от нея искаше да задържи Кевин, дълбоката й любов към него я накара да осъзнае, че трябва да го остави.

Това беше най-трудното решение, което някога беше вземала, и най-безкористното. Нямаше значение, че отказването от него я нараняваше извънредно много. Единственото важно нещо беше, че това е най-доброто, което можеше да направи за Кевин.

Всяко дете имаше нужда от двама родители. В началото беше маневрирала със статистиката покрай този старомоден идеал. Имаше прекалено много деца само с един родител, за да я спре настоящата ситуация. Но после се сети за всички статии във вестниците и списанията, за всички телевизионни програми, които беше гледала, за разпадането на семейството и за разрушителния ефект от това върху децата и вече не беше толкова сигурна в себе си.

Не можеше да заобиколи факта, че ако няма двама родители, този, който е с детето, трябва да бъде в състояние да се справи сам. Посред нощ, когато вече нямаше къде да се крие и истината й се присмиваше в очите, тя беше принудена да признае, че никога няма да бъде такава. Ако някой някога е заслужавал най-доброто, това беше Кевин.

Крис гледаше на света на бизнеса с изключителна увереност. Не заради егото си, а защото знаеше, че беше блестяща в работата си. Това, което тя правеше, не беше животворно и не заслужаваше внимание в главната схема на нещата, но всеки ден, когато отиваше в службата си, тя вършеше нещо, което помагаше на компанията да продължава да съществува. Беше единственото място в света, където се чувстваше нужна и където я ценяха.

Въпреки страстта си към работата и нуждата от чувството за значимост, което й даваше тя, Крис би я зарязала, без да се замисля, ако с отказването си от нея би се превърнала в родителя, от който Кевин имаше нужда. Но това не можеше да стане. Можеше да предложи на детето на Даян само любовта си, но не успя да убеди сама себе си, че това е достатъчно.

Когато започваше да се разколебава, тя просто се сещаше за собствената си майка. Хариет Тейлър беше обичала дъщерите си по свой особен начин. Беше искала най-доброто за тях — според своята представа за това, разбира се. Крис беше разбрала, че любовта невинаги е благосклонна. Понякога тя можеше да задушава, да унищожава и да наранява и накрая дори да накара човек да се страхува от нея.

Нямаше да постъпи така с Кевин.

Той заслужаваше най-доброто от живота, никакви детегледачки и никакви кратки промеждутъци от време на работеща жена, която няма представа какво е да бъдеш майка. Беше на по-малко от две седмици и вече беше получил от живота ужасни карти. Сега зависеше от нея да получи и едно-две аса.

Обади се на Пол Майкълс вкъщи, защото искаше да му каже, преди да промени решението си. Едва когато я изслуша и се съгласи с доводите й, тя осъзна, че подсъзнателно е искала той да я убеди, че не трябва да осиновява Кевин.

— Съжалявам, Крис. Зная, че ти е трудно. Винаги са ми правили впечатление твоята смелост, решителност и чувството ти за справедливост, но никога не съм ти се възхищавал така, както в този миг.

Тя притисна с пръсти слепоочията си, тъй като главоболието, което я заплашваше през целия ден, най-накрая беше избило.

— Продължавам да търся причини, за да променя мнението си.

— Защото си приела това, което трябва да направиш, само с ума си, но не и със сърцето.

— Не мога да се отърва от чувството, че предавам Даян.

— С времето ще отмине. Защо мислиш, че е оставила бъдещето на бебето в твоите ръце? Защото е знаела, че независимо от това, колко ще ти бъде трудно, винаги ще поставяш Кевин на първо място.

В гърлото на Крис заседна буца:

— Мислила е, че ще го правя като негова майка.

— Какво казва Хариет за всичко това? — запита Пол.

— Зная, че съжалява, задето е казала пред толкова свидетели, че последното желание на Даян е било аз да поема пълна отговорност за Кевин — тя избегна директния отговор.

— Сигурен съм, че е така. Не е в неин стил да се откаже от контрола върху нещата. Но тя добре знае и разбира, че няма съдия в тази страна, който да й даде момчето, като се има предвид здравословното й състояние. Така че в случая истината е послужила на целите й. Поне е било така, докато ти не промени решението си. — Той замълча.

— Не че има някакво значение, но мисля, че трябва да зная и нейното мнение за осиновяването.

— Наистина няма. — Крис подчерта изречението с тъжен смях. — Тя няма да ми прости или да ми проговори, докато е жива.

— Ще го преживее.

— Няма да се стресна от това.

Пол Майкълс се обади отново на Крис на следващия ден по обяд и й каза, че чрез един свой приятел, адвокат, е намерил идеалната двойка, според него, и те са нетърпеливи да разговарят с нея за осиновяването. Тя му каза да насрочи среща за следващия ден.

Въпреки че положението в „Уейнсрайт Брюинг“ беше толкова напечено и непрекъснато я натискаха да се върне на работа, Крис не искаше да бърза. Поне това дължеше на Кевин.

Бяха й нужни три срещи, за да се убеди, че Барбара и Том Кроуел са най-добрите родители за Кевин, и да се съгласи на осиновяването. Не че при първите две срещи не ги хареса — просто непрекъснато в нея напираха нови въпроси. Те бяха търпеливи и отзивчиви и успяха да дадат най-подходящите според нея отговори, което едновременно я натъжи и зарадва.

Колкото повече време прекарваше със семейство Кроуел, толкова повече ги харесваше. Бяха в началото на трийсетте, притежаваха собствена къща в предградията и бяха финансово осигурени. А най-важното беше, че се влюбиха в Кевин още щом го зърнаха.

Въпреки че за две седмици беше качил около сто грама, той все още не беше надхвърлил един килограм. Малки мастни торбички с размера на грахово зърно се оформяха на бузките му, но външният му вид съвсем не беше като този на бебето на Гербър.

През последната седмица Крис беше прекарала по-голямата част от времето си в болницата и беше тайно убедена, че Кевин вече я разпознава. Когато той заболя от жълтеница и го преместиха от неговия кувьоз в един изолиран и му сложиха маска, за да предпазят очите му от силната светлина, използвана при лечението, той отговаряше на гласа й, като обръщаше главата си към нея. Тя не говореше на никого за чувствата си. Бяха прекалено крехки, за да ги споделя.

Докато стоеше до Кевин и го наблюдаваше как спи, тя непрекъснато му повтаряше колко много го обича — понякога го казваше на глас, понякога наум. Знаеше, че той никога няма да отвърне на любовта й, че не само няма да я познава, но сигурно няма и да знае за съществуването й, но това нямаше значение. За този кратък миг тя щеше да му даде всичко от себе си и ако той се усмихнеше един ден по-рано, за нея щеше да бъде достатъчна награда.

Крис прекара сутринта на последния си ден в Сакраменто в болницата. Бяха изминали по-малко от петнайсет минути, откакто беше там, когато видя срещу себе си Британи, дневната сестра на Кевин, която буташе един люлеещ се стол пред себе си.

— Седнете — изкомандва я тя.

Крис я погледна подозрително, но се подчини. Двайсетгодишната ветеранка от интензивното родилно отделение не беше човек, с когото можеше да се спори. С увереност, създадена от опита и интуитивната интелигентност, тя беше човекът, към когото се обръщаха за помощ всички останали сестри. Дали поради божия намеса или обстоятелствата го изискваха, но за Кевин се грижеха най-добрите медицински сестри и в трите смени. Крис щеше да напусне Сакраменто сигурна, че го оставя в добри ръце.

Без да каже нищо повече, Британи отвори преградата на кувьоза, сложи синя шапчица на Кевин и го уви в бяло одеяло. След като провери дали кабелите към монитора все още са свързани, тя го подаде на Крис.

— Сигурна ли сте, че е правилно? — запита Крис, а ръцете й вече обгръщаха малкия вързоп.

— За няколко минути. Но все пак трябва да му е топло, така че го дръжте близо до тялото си.

— Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала.

— Нямаше да ви оставя да си отидете, без да сте го подържали поне веднъж.

— Благодаря ви. — Крис не посмя да каже нищо повече.

— Ако се нуждаете от нещо, извикайте, аз ще бъда наблизо.

Като по сигнал Кевин отвори очи и се втренчи в Крис. В миг сърцето й заби по-силно.

В съзнанието й отекна гласа на баща й. „Колко ме обичаш, Крис?“ — питаше я той, когато си играеха всяка вечер, преди да я сложи да спи. И тя отговаряше: „Обичам те купища, снопове и камари, татко.“ Той се правеше на изненадан и питаше: „А колко е това?“ Нейната роля беше да се хвърли на врата му и да го прегърне колкото се може по-силно. „Толкова много“ — отвръщаше тя, смеейки се. Той никога не се смееше. Когато изричаше думите: „Тогава аз съм най-щастливият човек на земята“, го казваше с такъв глас, сякаш му бе дала най-скъп подарък.

— Обичам те, Кевин — прошепна тя задавено, — купища, снопове и камари.