Джорджия Боковън
Брак по сметка (4)

Глава четвърта

Когато Крис напусна болницата, небето беше озарено в ярко оранжево. След още половин час щеше да е като звезден килим. Времето беше отлетяло край леглото на бебето. След като преодоля преградата на първите няколко колебливи въпроса, Крис беше ненаситна. Искаше да узнае всичко. Колко бързо ще порасне? Колко дълго ще остане в болницата? Ще може ли да чува? Ще бъде ли винаги толкова малък? Ще се нуждае ли от специални грижи, когато се прибере вкъщи? Но в основата си това беше един и същи въпрос, само че зададен под различна форма: ще оживее ли?

Алекс Стодарт беше отговорила на последния въпрос със същото търпение и разбиране, както и на първия. Шест часа по-късно Крис си тръгна обнадеждена. Беше приела, че тя и бебето трябва да извървят дълъг път и по него ще има големи пречки, но беше убедена, че двамата ще успеят да се справят.

За първи път от няколко дни насам тя се усмихна. Те двамата — това звучеше добре.

Веднага щом си помисли това, балонът се пукна. Как си го представяше? Как ще включи в живота си това бебе? Тя прекарваше толкова време на път, колкото и вкъщи. Работата й като мениджър по продажбите на светлата бира на „Уейнсрайт“ зависеше от способността й да тръгне веднага, когато я повикат, да остава до късно и да пристига рано, да бъде любезна на социалните сбирки, да си взема работа за вкъщи, ако не може да я свърши в кантората. Въпреки че никой не й го беше казвал направо, една от основните причини да получи мястото и да бъде повишена по-късно, беше фактът, че е неомъжена и смяташе да остане такава.

Обичаше много работата си. А и се нуждаеше от нея, за да има покрив над главата си и ядене на масата. Не можеше дори да мисли за Аспен и зимни ваканции в Мексико, които майка й смяташе, че вече има, и колата й беше „Тойота“, а не БМВ.

Крис изтика съмненията назад в съзнанието си, докато прекосяваше размекнатия от топлината асфалт на паркинга, за да стигне до колата си. Не беше нужно да намери отговор на всички въпроси в този миг. Все още имаше време да обмисли нещата.

Докато беше при бебето, откъм делтата беше задухал вятър и сега бе по-хладно. Повечето хора, които прекарваха лятото в пещта Сакраменто Вали, не можеха да различат кога е било трийсет и пет и кога — четирийсет и пет градуса. И в двата случая се потяха еднакво обилно. По някаква прищявка на природата обаче Крис беше родена сякаш с вграден термостат, който безпогрешно разпознаваше промените. След толкова години, които беше прекарала далече от Сакраменто, беше изненадана, че той все още работи. Вместо да включи климатика в колата, тя свали прозорците и остави сухия, горещ въздух да я облива, докато караше към къщата на майка си. Това имаше странно успокояваш ефект, който предизвикваше по-скоро усещания, отколкото спомени, късчета силни емоции, рисуващи картини в съзнанието й. Виждаше себе си и Даян, изтегнали се върху хавлии в задния двор, мазни от няколкото пласта лосион против слънчево изгаряне, доведени почти до припадък от горещината, решени да стигнат дори до крайност, за да пропъдят белотата на зимата от краката си. Нямаше защо да се тревожат за лицата и ръцете си — те загаряха на ски пистите.

Шестте години разлика във възрастта им можеха да бъдат непреодолима бариера, докато растяха, но тя рядко им беше пречила. Даян се държеше като по-голяма за възрастта си, беше сдържана, предпочиташе романтичните книжки, постигаше целите си по заобиколен път, докато Крис беше буйна, харесваше мистериите и научната фантастика, беше упорита и пряма. Но различията помежду им не им пречеха.

Какво се беше объркало?

Защо Даян не й беше казала за бременността си?

И защо самата тя беше допуснала толкова време да не се обади на Даян?

Очевидният отговор беше особено болезнен. Просто се беше оставила да стане толкова заета, че всяко писмо, всяко телефонно обаждане беше отлагано за „по-добро време“. Но все се оказваше, че нещо друго се е появило и по-доброто време никога не идваше.

Същото беше и с Даян. Нямаше нито един разговор между тях, който да не започва с извинението, че не се е състоял по-рано. Дори в намерението си да прекарат заедно отпуската не бяха отишли по-далече от размяната на пътнически брошури.

А сега Крис би дала цяла година от утрешни дни срещу само един вчерашен.

Но никой не й даваше този шанс.

Изтощението завладя Крис, докато тя намаляваше скоростта, за да завие по алеята към къщата на майка си. Поне имаше на разположение нощта, за да възстанови част от енергията си. Щеше да й е нужна всяка частица от нея за експлозията утре, когато майка й разбереше какво е направила в погребалното бюро. Крис не се заблуждаваше, че по някакъв начин може да смекчи реакцията й.

Лъв с трън в лапата беше като раздразнено коте в сравнение с Хариет, когато някой оспореше авторитета й.

Крис остана още няколко секунди зад волана, като се бореше с изтощението, а излизането от колата й се струваше равносилно на изкачването на Еверест. Накрая успя да се измъкне от предната седалка и да изкачи стъпалата към вратата.

— Как можа? — Хариет кипеше от гняв. — Чувствах се като глупачка, когато се обадих да се уверя, че си уредила затворен ковчег. Тази идиотка секретарката смяташе, че съм толкова погълната от скръб, та не мога да разбера какво се е случило. Никога няма да ти простя това, Кристин. Този път не смачка само мен. Помисли ли поне за миг какво ще кажат приятелите ни?

— Не, не помислих — отговори просто Крис. — Постъпих така, както смятам, че е правилно.

— Не съм изненадана. Винаги си мислила само за себе си. Е, този път отиде твърде далече. Ти опозори семейството ни и аз няма да търпя това.

Крис уморено остави чантата си на стола до себе си.

— Стига, майко. Звучиш като евтина имитация на дон Корлеоне.

— Какъв толкова отвратителен грях съм извършила, за да те родя за наказание?

Това беше стар рефрен, който майка й използваше, когато всичко останало не сполучваше. Обикновено Крис го пренебрегваше. Но не и тази вечер.

— Знаеш много добре, както и аз, майко — спала си с баща ми, преди да се омъжиш за него.

Хариет се изправи на инвалидната количка, сякаш някой я беше ударил.

— Как смееш!

— Не е кой знае каква голяма тайна, че съм се родила седем месеца след сватбата.

— Роди се преждевременно.

— Ако е било така, то е било с осем минути, а не с осем седмици. Днес се нагледах на истински недоносени бебета. Аз съвсем не изглеждам като тях на снимките си като бебе.

Горещият гняв в очите на Хариет изстина и премина в ледено спокойствие.

— Някой ден, обещавам ти, Кристин, детето ти ще ти причинява толкова болка, колкото и ти на мене.

— Да не искаш да кажеш, че вече можеш да предричаш бъдещето? Чудесно е, че си си намерила занимание, което да ти запълва времето, след като любящите ти дъщери те напуснаха. — Още докато изричаше думите, Крис вече съжаляваше за тях. Неспособна да издържа повече, тя премести чантата си и се стовари на стола. — Какво ни става, майко? — тихо запита тя. — Защо винаги трябва да се държим така? Само ние двете си останахме. Не можем ли да намерим начин да се сдобрим?

— Сега, след като постигна каквото искаше, започна да говориш за мир. Типично за тебе.

Крис вече не се ловеше на въдицата. Последните останки от желанието й за борба се бяха изпарили.

— Бих дала всичко, за да имам, или да се надявам да имам, само един час с Даян.

Хариет извърна лице.

— Как ще живеем сега без нея? — попита тя, открехна прозорче към душата си и най-накрая потърси утешението, от което така отчаяно се нуждаеше.

Крис коленичи и нежно положи глава в скута на майка си.

— Не зная, мамо — прошепна задавено тя. — Не зная.

 

 

За да запази крехкия мир с майка си, Крис реши, че е по-добре да прекара нощта някъде другаде. Тъкмо уреждаше по телефона резервация за хотел, когато Мадлин й подаде някакъв ключ.

— За апартамента на Даян е. Остани там. Тя би искала това.

Крис каза на жената от другата страна на телефона, че ще й позвъни по-късно, и затвори. После се обърна към Мадлин.

— Не зная дали идеята е добра.

— Разбирам как се чувстваш, но рано или късно ще ти се наложи да отидеш там и да се погрижиш за нещата на Даян. Майката ти прекара сама там един следобед и беше така изтощена, когато отидох да я взема, че се изплаших. Наистина не мисля, че може отново да го направи. — Тя сви рамене. — Бих отишла аз, но не смятам, че това ми е работата.

Крис погледна ключа. Идеята я привличаше и я отблъскваше едновременно. Беше преминала предела на поносимост на болката и инстинктът й казваше, че за да свърши всичко останало, трябва да се пази. От друга страна, жадуваше за всичко, което е било част от живота на сестра й.

Ръката й стисна ключа.

— Как да стигна дотам?

Мадлин изтри една сълза от бузата на Крис.

— Ела, ще ти нарисувам карта — нежно каза тя.

 

 

В момента, когато Крис отвори вратата на апартамента на Даян, тя беше доволна, че е дошла. Като имаше предвид магнетичния стремеж към чистота у майка й, беше странно, че нямаше никакъв знак за идването й тук. С празната чаша от мляко и полуизядената бисквита на масичката за кафе и хавлията, метната небрежно върху леглото, можеше дори да повярва, че Даян е излязла само за малко и ей сега ще се върне.

Крис обиколи стаите в малкия апартамент, като разглеждаше вещите на сестра си, докосваше ги, усмихваше се на тези, които си спомняше, и се чудеше на онези, които никога не беше виждала. Не размести нищо, не отвори нито едно чекмедже или гардероб, по никакъв начин не наруши крехката илюзия, че Даян ще се върне.

За другото щеше да има достатъчно време утре.

Когато вече не можеше да се държи на краката си, Крис отиде в спалнята и легна на леглото. Наметна върху себе си халата на сестра си, вдишвайки слабия аромат на цветен парфюм, който все още се усещаше. Опита се да задържи дъха, да съхрани и най-малката частица от сестра си, но накрая сънят й открадна дори това.