Джорджия Боковън
Брак по сметка (36)

Глава тридесет и шеста

Мейсън слезе от таксито, плати на шофьора и тръгна по алеята към бащината си къща. Четиринайсет години бяха дълъг период от време, а толкова малко се беше променило! В единия ъгъл на двора имаше нова палма, на мястото на тревата имаше зелен чакъл, иначе по нищо друго не личеше изтеклото време.

Самата просторна къща бе начупена в традиционния испански стил, с варосани стени и покрит с червени керемиди покрив. В зависимост от настроението си, човек можеше да гледа на запад, където вълните браздяха океана, или на изток, където блещукаха светлините на града върху хълма.

Докато растеше в тази къща, той беше приемал красотата й за даденост. Едва когато навлезе в юношеството, осъзна, че живее привилегировано, че не всеки може да се буди от шума на океана, долитащ през прозореца на спалнята, и че прислужниците и градинките не вървят в комплект с къщите.

Спомените би трябвало да са хубави. Тук беше щастлив, поне така си мислеше понякога, когато се сещаше за детството си. Все пак той и Боби бяха братя.

И макар баща му да не беше обичал по-малкия си син, вероятно е имало период, в който поне не го е мразел.

Защо не можеше да си спомни рождените дни и коледните утрини, смеха над неделните комикси? Дали баща му и брат му изобщо си спомняха добрите стари времена? А ако го правеха, дали той присъстваше в спомените им, или го изрязваха като образ от фотография?

Как ли щеше да си спомня детството Кевин? Дали щеше да се опитва да се сети за добрите времена? В кое ъгълче на ума си ще съхрани спомена за пикника, който той, Мейсън и Крис си бяха направили на брега? Дали щеше да дойде ден, в който Кевин нямаше да иска да си спомня за ранното си детство?

Мейсън застана на входа и натисна звънеца. Вслуша се в познатия звук, чиято мелодия беше по-дълга от повечето звънци, и се почуди дали все така подлудява баща му на празника Вси светии.

Точно когато последният тон замираше, вратата се отвори.

Айрис застана на прага, облечена в електриковосиня рокля. На шията си имаше перли, а в ръката си държеше чаша вино.

— Боже мой — изрече тя с пълен с благоговение глас. — Наистина ли си ти Мейсън?

— Толкова дълго ли съм отсъствал, майко?

Тя остави чашата на мраморната масичка до вратата и разпери ръце да го прегърне.

— Надявах се и се молих, но никога не вярвах, че това наистина ще се случи.

Мейсън отстъпи крачка назад.

— Не съм дошъл за семейно сдобряване. Искам да говоря с татко.

Разочарованието изтри радостния блясък в очите й. Ръцете й се отпуснаха до тялото.

— Разбира се — скри се тя зад гласа, предназначен за обществото. — Беше глупаво от моя страна да мисля друго.

Мейсън се намръщи. Не искаше да е жесток.

— Тук ли е? — попита той вече със смекчен глас.

— Чакам го всеки момент. Искаш ли да влезеш и да го изчакаш?

— Сигурна ли си, че татко би разрешил това?

— Няма значение. Това е и мой дом, както знаеш.

Годините не бяха променили къщата, но бяха променили нещо в жената, която живееше в нея. Когато Мейсън напусна дома им, Айрис Уинтър нямаше смелостта да предяви претенции към розите в градината, камо ли към половината къща.

— Откога? — попита той.

— От деня, в който осъзнах, че плащам за живота си в нея отново и отново с часовете, които прекарвам тук. Тази къща е моят дял от печалбата, който никога не съм си искала. А сега ще влезеш ли вътре, или искаш да донеса градинските столове от задния двор, за да седнем тук и да изчакаме баща ти?

— Ще вляза вътре — каза той доволен от смелостта на майка си да го покани.

Влязоха в дневната и Айрис предложи на Мейсън вино, но той отказа. Тя го покани на дивана и седна до него, внимавайки да не се приближава прекалено много.

— Разбирам, че не е светско посещение.

— Лично е.

Тя сключи ръце и ги сложи в скута си.

— Затова ли дойде тук, вместо да отидеш в кантората?

Болеше го да вижда колко много се старае.

— Полетът от Сакраменто беше късен. Това, което имам да му кажа, не може да чака до утре.

— Сигурен ли си, че изобщо трябва да бъде казано? — попита безизразно тя, но тонът й противоречеше на умолителния й поглед.

— Виждам, че все още се опитваш да играеш ролята на умиротворител.

Тя се протегна към ръката му, но той се дръпна още преди да успее да го докосне.

— Още ли ме мразиш толкова?

Тя беше невинен наблюдател, а той се отнасяше към нея като със съучастник.

— Не, майко, не те мразя — прекърши се малко той. — Просто не ти вярвам. Твоята лоялност…

— Е раздвоена? — довърши тя вместо него. — Как може да не е, Мейсън? — Тя въздъхна тъжно. — След като вече имаш син, се моля някой ден да разбереш положението, в което ме поставихте ти и баща ти. Но едва ли ще е скоро.

— Откъде знаеш, че имам син? — попита той, опитвайки се да прозвучи твърдо. Изражението на Айрис показваше, че е осъзнала грешката си. Въздухът сякаш се наелектризира от напрежението помежду им.

— Не мога да ти кажа. Би означавало нарушаване на тайна.

Айрис само беше потвърдила предположението на Мейсън. Само необходимостта да отрича истината, му беше попречила да се досети по-рано.

Колкото да направи нещо, той стана и отиде до камината. Облегна се на полицата и се втренчи, без да вижда, в картината над нея.

— Смешно е, като си помислиш, че човекът, който ме предава, иска вярност от майка ми.

— Не си бил предаден.

— О, така ли? А как ще го наречеш?

— Човекът, който ми разказа за Кевин, е загрижен и за двама ви.

В коридора, покрит с плочки, се чуха стъпки. След секунда в стаята влезе Стюарт Уинтър.

Мейсън се вгледа в баща си. Възрастта не го беше променила, той дори изглеждаше още по-самонадеян. Последните черни коси бяха избелели и сега посивяла лъвска грива обкръжаваше лицето, обветрено и закалено от годините работа на открито. Тялото му беше все така слабо и стегнато, усмивката си оставаше презрителна.

Стюарт разкопча сакото си и застана с ръце на кръста.

— Нали не вярваш на тези глупости, дечко? — попита той със самодоволна усмивка на лицето.

— От колко време ни подслушваш? — намеси се Айрис.

Той не й обърна никакво внимание, изцяло погълнат от Мейсън.

— Знаеш, че никога не съм бил по съветите, но тази вечер е специална, тъй като си прелетял толкова километри и си се отбил в семейното гнездо, аз ще направя изключение. Ако бях на твое място, наистина щях да внимавам с човека, който твърди, че ми забива нож в гърба за мое добро. — Той се изсмя: — Такива хора се нуждаят от внимателно наблюдение.

— Престани, Стюарт! — сряза го Айрис и се изправи рязко. — Твоето постоянно озлобление ми е омръзнало.

Изненадани, Мейсън и Стюарт се обърнаха към нея. Мишката не само беше изкрещяла, тя атакуваше.

— Няма да ти позволя да говориш по този начин на сина ми — продължи тя, преди някой от двамата да се съвземе и да отвърне на избухването й. — Достатъчно си го наранявал. Крайно време е да прекратите тази вражда веднъж и завинаги.

Стюарт присви очи.

— Все още дори не съм започнал битката — заплашително каза той. — Този твой син ще трябва да научи урока си на коляното на баща си и дълго няма да го забрави.

— Защо ми причиняваш това? — попита Мейсън, съзирайки възможност да започне онова, за което беше дошъл — Защо точно сега?

Стюарт отметна глава назад и се разсмя, очевидно наслаждавайки се на умолителните, както той си мислеше, нотки в гласа на Мейсън.

— Защото ми се предостави възможност, господин Перчо.

— Няма да спечелиш — предупреди го Мейсън, който внимаваше в тона му да не се долови съмнение.

— Предупреждавам те, Стюарт — намеси се Айрис. — Спри сега и ще…

— Намерил си хубаво камъче за прашката си, така ли, Мейсън? — попита Стюарт, който просто заглуши Айрис. — Е, аз не бих вярвал, че ще помогне втори път. Може и да изглеждаш като дребен мъж до баща си, но не си Давид.

— А ти си Голиат, така ли? — запита Мейсън. — За такъв ли се мислиш? Той прекоси стаята. — Тогава Боби каква роля играе? На твоя щитоносец?

— Уплашил си се.

Мейсън се ухили, но внимаваше да не изглежда прекалено самоуверен. Важно беше Стюарт да го мисли за глупаво смел, а не за хитър.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защо иначе ще си тук?

— Да те предупредя да се оттеглиш. Сакраменто е мой. Премести „Саутуест“ там и ще те смажа. — От дъното на стаята долетя телефонен звън.

— Как ще ме смажеш, когато не можеш да управляваш дори собствения си бизнес? — Стюарт потупа с пръст Мейсън по гърдите, за да подчертае думите си по възможно най-унижаващия начин — играейки ролята на баща, който чете конско на непокорния си син. — Да не говорим за хората, които работят за тебе.

— Кого си хванал да свърши мръсната работа? — попита Мейсън. Усещаше ударите на сърцето в ушите си. Въпреки че сценарият се развиваше точно както беше предвидил, той все пак се вживяваше в драмата. Ако не внимаваше, можеше да загуби контрола, нужен му да я завърши. Макар баща му да беше надут, това не означаваше, че е глупав.

Телефонът продължаваше да звъни, но никой не му обръщаше внимание.

Триумфиращата усмивка на Стюарт откри зъби пожълтели от петдесетте години пушене.

— Би било твърде лесно. Защо да ти казвам кой е доносникът, след като ти можеш да откачиш, докато се чудиш кой е той?

— Защото, ако не ми кажеш, няма да видиш реакцията ми.

Логиката на Мейсън накара Стюарт да се замисли. Изглеждаше объркан. Вместо да продължи, той се обърна към Айрис:

— Защо не вдигнеш проклетия телефон?

Тя погледна сина си.

— Мейсън…

— Ще се оправя, майко — увери я той, благодарен на желанието й да е до него. Тя не можеше вече да го защити от Стюарт, нито можеше да промени предстоящите събития. Но му беше достатъчно, че е застанала зад него, без значение колко безполезно в случая беше усилието й.

— Е? — настоя Мейсън, след като тя напусна стаята. — Ще ми кажеш ли?

— Трябва да призная, че се изкушавам. Но още е твърде рано да издам източника си на информация.

Настоявайки за отговор, беше единственият начин да накара баща си да повярва, че все още не се е досетил откъде изтича информацията.

— Нали не смяташ, че ще доверя нещо важно на някой от служителите си, докато не открия кой е той?

— Още по-добре — злорадстваше Стюарт. — Ще бъде интересно да видя колко време ще издържиш сам да управляваш цялата компания. — Той се изхили. — Да не говорим какво ще причини на личния ти живот цялостното ти отдаване на работата. Нещата се нареждат дори по-добре, отколкото очаквах.

Беше му намерил слабото място.

— По-скоро ще продам „Уинтър Констракшън“, отколкото да позволя нещо да се случи на сина ми… или на жена ми.

Ченето на Стюарт увисна от изненада. Трябваше му известно време да възвърне самообладанието си и това показа на Мейсън, че баща му не знае нищо за Крис и Кевин. Но очевидно знаеше всичко за крайбрежния проект. Това, което преди минути му изглеждаше просто и ясно, сега изведнъж беше станало заплетено.

Преди Стюарт да успее да отговори на невнимателното изпускане на Мейсън. Айрис се върна в стаята с измъчено лице.

— Мейсън за тебе беше. Някаква жена на име Ребека ми каза да ти предам, че Кевин е в болница.

Стори му се, че преживява познатия кошмар. Опита да си поеме въздух, но имаше чувството, че тежестта и гърдите му ще го смачка.

— Какво се е случило? — попита той, едновременно уплашен от отговора й и нетърпелив да го чуе.

— Каза, че е болен от грип. Отивала в болницата при него и Крис.

— Грип? — повтори той неразбиращо. Защо Кевин ще е в болница заради нещо толкова обикновено? Не разбираше. И после изведнъж свърза всичко: прекаленият страх — според него — на Крис при всяко стомашно неразположение на Кевин, нейното противопоставяне да го заведе на ски, отказът й да го види отново в болница, страхът й да го оставя сам сред много хора… Господи, бе опознал твърде добре Крис, за да продължава да мисли, че е параноичка и хипохондричка. Защо му беше нужно толкова време, за да осъзнае, че синът му е уязвим повече от много други деца?

— Предполагам, че този Кевин е синът ти — каза Стюарт и изсумтя. — Не съм никак изненадан, че си създал болнаво бебе.

Мейсън се извърна рязко:

— Внимавай какво говориш, старче! — процеди той през зъби.

— Мейсън! — извика Айрис, прекоси стаята и застана между двамата мъже.

— Не върши глупости — обърна се тя към Мейсън с умолителен поглед. — Той не го заслужава.

После се обърна към Стюарт:

— Махай се!

— Никой не може да ми каже какво да правя в собствената си къща — противопостави се Стюарт.

Айрис отново се обърна към Мейсън, обгърна с две ръце лицето му и го накара да я погледне.

— Чантата ми е в шкафа в коридора — обясняваше му тя бавно и ясно, като на човек, изпаднал в шок. — В нея са ключовете за мерцедеса. Вземи ги и изкарай колата от гаража. Аз ще те чакам на тротоара.

Мейсън кимна. Погледна към баща си, без да осъзнава в началото, че не намира съчувствието, което в един безумен миг се беше надявал да открие. Нямаше дори и проблясък на разбиране, дори и моментна загриженост в погледа му. Сковано. Мейсън се подчини на майка си, без да мисли, че не е довършил това, за което беше дошъл.

Откри кафявата чанта на Айрис на същата закачалка, която тя използваше от детските му години. На път към гаража отвори ципа, започна да рови из нея и да търси ключовете. Когато стигна до колата и все още не ги беше открил, той отиде до пейката и изсипа съдържанието на чантата. Някаква снимка се плъзна на пода. Мейсън се наведе да я вдигне и се изненада, когато видя Кевин да му се усмихва насреща.

Само един човек можеше да даде тази снимка на Айрис.

Той затвори очи, защото го заболя. „Не Крис“ — извика вътрешният му глас. — „Моля те… не Крис!“ Нужна му беше да бъде до него.

Имаше ли изобщо някой, на когото можеше да се довери?