Джорджия Боковън
Брак по сметка (35)

Глава тридесет и пета

Мейсън беше в кабинета си, когато Ребека му се обади от колата си четири часа по-късно.

— Седнал ли си? — запита тя.

— Казвай — отвърна Мейсън и се облегна на стола, изтощен от напрежението да чака обаждането й.

— Оскар Доналдсън е продал целия си парцел на „Саутуест“ един час преди аз да отида.

— Кучи син — изпъшка Мейсън. — Защо? Няма значение… как?

— Съгласили се да му платят с двайсет и пет процента повече от нас при условие, че подпише днес договора и че не се свърза с тебе, за да не ти даде възможност да наддаваш. Съпругата на Доналдсън ми каза, че адвокатите на „Саутуест“ са ги нападнали като скакалци веднага след като разбрали, че ни е казал, че има нужда от повече време.

— Какво? Я повтори.

— Кое?

— Как са чули за колебанието на Оскар?

— О, разбирам какво имаш предвид.

— Не каза ли, че Оскар ти се е обадил тази сутрин? Как може някой извън кантората да е знаел това?

— Мейсън, не ми харесва какво си мислиш.

— Тогава дай друго обяснение.

Последва дълго мълчание.

— Не мога — призна тя. — Но кой може да направи подобно нещо?

Мейсън закри очите си с ръка, блокирайки всичко, с изключение на мислите си.

— Имам достоверно предложение.

— Така ли? — попита тя, очевидно изненадана. — Кажи ми.

— Когато се върнеш тук. — Имаше нужда от време да се съвземе и да събере мислите си.

— Ще дойда колкото мога по-бързо, но няма да е по-рано от половин час. Движението по пътищата започва да става натоварено.

— Не казвай на никого, Ребека — предупреди я Мейсън.

— Дори на…

— На никого.

— Мейсън, не може да мислиш…

— Страхувам се, че мога — заяви той. — Ела в кабинета ми веднага след като се върнеш и ще поговорим.

Когато затвори телефона, той остана седнал неподвижно на бюрото, а гневът му нарастваше в диаметрални пропорции на самопредупреждението да не следва инстинктите си. Той сграбчи куп листа и ги запрати срещу стената. При удара пакетът се разкъса и белите листа се разхвърчаха като огромни конфети.

Няколко минути по-късно се чу леко почукване на вратата. Преди Мейсън да успее да отговори, Травис надникна вътре. Макар да се бяха помирили, все още имаше следи от рани от битката.

— Ще мина покрай хотела и после ще тръгна към къщи. Искаш ли да обсъдим още нещо, преди да изляза? — Той забеляза разпилените по пода листа. — Ей, какво е ставало тук?

— Влез вътре — каза Мейсън, без да обръща внимание на нито един от въпросите му. — И затвори след себе си вратата.

— Звучи злокобно — отвърна полушеговито Травис.

— Искам да поговорим за Уолт.

Травис влезе вътре.

— Какво?

— Когато го видя по-рано днес, спомена ли му, че Оскар Доналдсън се е изплашил и отлага подписването?

Травис премести тежестта на тялото си от единия на другия крак и после обратно.

— Защо?

— Мисля, че дава поверителна информация на „Саутуест“.

За втори път този ден Травис пребледня:

— Какво се е случило?

— Оскар е продал парцела си на баща ми нима и два часа, след като е говорил с Ребека тази сутрин, и й казал, че иска още една седмица, за да обмисли предложението ни.

— Не разбирам как…

— Няма начин баща ми да разбере, че Оскар се е разколебал, освен ако не му каже никой от кантората.

Травис преглътна.

— Може и да си прав за това, Мейсън, но си далече от истината, ако мислиш, че Уолт го е направил. Не би постъпил така. Не е такъв човек

Мейсън се изправи и започна да крачи из стаята, прекосявайки развълнувано разстоянието между бюрото си и дивана с големи крачки.

— Непрекъснато размишлявам и това е единственият възможен вариант. Още от началото в него имаше нещо, което ме притесняваше. Трябваше да обърна повече внимание на инстинкта си.

— Зарежи тази идея — настоя Травис. — Обвиняваш Уолт, защото много прилича на брат ти, ясно е като бял ден. Нямаш и най-малкото доказателство, че има нещо общо с днешната случка.

— А ти откъде си толкова сигурен, че греша? — попита безизразно Мейсън.

— Просто съм. Ще трябва да ми се довериш.

Мейсън престана да крачи, застана до прозореца и започна да оглежда земята, която беше изгубил този ден. После се обърна към Травис:

— Ако не е Уолт, тогава кой е?

Травис притисна с ръка челото си.

— Откъде, по дяволите, да зная? Но вредата е нанесена. Нищо няма да спечелиш, ако започнеш лов на вещици.

Изминаха няколко секунди, преди някой от двамата да проговори пак. Накрая Травис наруши напрегнатото мълчание.

— Може би така е най-добре, Мейсън. Отиде прекалено далече, като си позволи да се въвлечеш персонално в тази история. След като тя свърши, можеш да продължиш с живота си, да започнеш нещо ново.

— Не е свършило — тихо и заплашително заяви Мейсън. — Нищо подобно.

— Какво ще правиш?

— Ще открия кой изнася информация.

— И как ще го направиш? — попита Травис с изпито и измъчено лице.

— Ще посетя баща си. Отдавна трябваше да го направя. Преди да отпътувам обаче, трябва да се погрижа за някои неща тук.

— Ако искаш аз…

— Не, благодаря, Травис, оценявам предложението ти, но това е нещо, което трябва да свърша сам.

— Както искаш — каза Травис и тръгна да излиза, но се спря пред вратата. — Знаеш ли, Мейсън някои неща в живота е по-добре да бъдат оставени на мира.

— Това не е от тях, Травис.

Той кимна тъжно и излезе.

За първи път, откакто му беше дошла идеята за крайбрежния проект, беше загрижен какво ще му струва той. Само че, за разлика от Травис, не се безпокоеше за парите.