Джорджия Боковън
Брак по сметка (34)

Глава тридесет и четвърта

Посещението на Айрис остави на Крис много основания за размисъл. Измина още една седмица, неразличимата се с нищо от предходните две. Мейсън продължаваше да се държи хладно учтиво с нея, но ставаше все по-близък с Кевин. Двамата бяха заети да създават своята история. От време на време в разговорите им се прокрадваше фразата „помниш ли, когато…“

През тези дни Крис откри, че гледа на Мейсън по различен начин. Чудеше се каква част от отношението му към нея е предизвикано от самата нея и каква част е защитна реакция. Възможно беше, при това доста по-вероятно, отколкото й се искаше да признае, той просто да не я харесва и поради това никога да не могат да се сближат.

Реши да не казва за посещението на майка му, поне не веднага. Двете се бяха споразумели по-късно същия ден да се срещнат „случайно“ в парка, където Айрис можеше да се порадва на внука си.

Тъй като Айрис държеше да се върне в Санта Барбара, преди някой да открие, че я няма, тя имаше на разположение само един час, който да прекара с Кевин. Когато си тръгваше, погледът, който хвърли на Кевин, беше пълен с толкова копнеж и болка, че преследваше Крис дни наред.

След разговора си с Айрис Крис често мислеше, че и двамата с Мейсън произхождаха от нещастни семейства. У нея започна да се надига тревога, че може би щяха да предадат това лошо наследство и на следващото поколение. Ако станеше така, дали Кевин щеше да го предаде на собствените си деца?

Къде свършваше омагьосаният кръг?

Тази седмица беше неин ред да кара Кевин и Трейси на училище и да ги взима оттам. Докато чакаше пред украсената с гипсови орнаменти сграда да удари звънецът, мислите й отново се върнаха към посещението на Айрис и душевния катаклизъм, който беше преживяла през тези няколко часа. Сякаш досега беше карала лудо по магистрала и внезапно й беше дадена възможност да слезе от нея и да тръгне по обикновена улица. Не само че беше изправена пред необходимостта да вземе решение дали иска да тръгне по нея, но трябваше да определи и къде ще я отведе този път и дали, след като слезе, ще може да се върне назад.

Разбираше причините за поведението на Мейсън и това смекчаваше отношението й към предишните му действия. Вече не се чудеше дали желанието му да стане част от живота на Кевин е заради мъжкото му его или защото искаше да получи онова, което му принадлежи по право, без да се интересува от последиците за всички останали. Разбираше, че Кевин се е превърнал в спасително пристанище за Мейсън, място, където беше желан и нужен и нямаше да бъде изоставен. Мейсън можеше да се протегне и да хване ръцете, нетърпеливи да го прегърнат, можеше да дава от себе си, без да се тревожи дали няма да бъде отхвърлен.

Вратата към собственото му семейство отдавна беше затворена за него и той нямаше къде да отиде.

Докато в живота му не се беше появил Кевин.

Сега Мейсън имаше дом, беше му дадена възможност да покаже какъв трябва да бъде истинският баща. А Крис присъстваше в живота му не защото се нуждаеше от нея или я искаше, а защото вървяха в комплект с Кевин.

След последните две седмици Крис вече не хранеше никакви илюзии, че Мейсън може да я види в някаква друга светлина. Дори обикновеното приятелство изглеждаше напълно невъзможно. Той не беше от хората, които държат приятелите си на разстояние — Ребека и Травис бяха доказателство за това. Но болезнено очевидно беше, че Мейсън няма да й позволи да се доближи до него.

Много лошо, че тя самата нямаше същата способност да се предпазва. По някакъв начин, когато не беше внимавала, Мейсън се беше промъкнал покрай бариерите й и се беше настанил в сърцето й. Сега й оставаше само да реши какво да прави — да се откаже, докато е време, или да си позволи да помечтае, че ако има достатъчно търпение, някой ден Мейсън може да я забележи и да я допусне по-близо до себе си.

Но ако той никога не се променеше, те двамата все пак трябваше да се разведат, в чий дом щяха да ходят за празниците Кевин, жена му и децата му? Тя или Мейсън щеше да прекарва сам Коледа?

Наистина ли само преди седем месеца животът й изглеждаше прост, ясен и неоспорим както фактът, че лятото идва след пролетта?

Звънецът издрънча и я изтръгна от тежките мисли.

Най-напред видя Трейси, която прекоси на подскоци училищния двор. Докато погледът на Крис обхождаше останалите деца, които се изсипваха през вратата, в нея нещо предупредително трепна.

Кевин и Трейси би трябвало да излязат заедно.

Най-накрая го забеляза. Тътреше се бавно, вместо да тича, и носеше раницата си в ръце, вместо да я преметне през рамо. Иначе на пръв поглед изглеждаше същото момче, което беше оставила четири часа по-рано. Едва когато се качи в колата, тя видя помръкналия му поглед.

— Какво има, Кевин? — попита задавено. — Не се ли чувстваш добре?

— Повърна закуската си — отвърна вместо него Трейси.

Сърцето на Крис прескочи. Беше чела в сутрешния вестник, че в Сакраменто върлува нов грипен вирус. Сложи ръка на челото на Кевин. Беше потен, но нямаше температура.

— Как се чувстваш сега? — попита го тя.

— Окей.

— Не, не е вярно — намеси се Трейси. — Чух го да казва на госпожица Абът, че го боли коремчето.

— Вярно ли е, Кевин?

— Сега съм добре — отговори той и погледна ядосано Трейси.

— Може би е по-добре да се отбием при доктор Каплан, за да бъдем напълно сигурни — предложи Крис, опитвайки се да говори делово. Завинаги ли щеше да остане свързана с миналото, щом ставаше въпрос за здравето на Кевин? Трябваше само да го заболи стомахът и тя се връщаше там, където беше преди пет години, с бясно препускащо сърце и обхваната от паника.

— Окей съм — заяви нетърпеливо той.

— И все пак… — започна Крис.

— Уф, мамо — с досада провлече той обръщението. — Престани да се държиш с мене като с бебе.

Тя скръцна със зъби. „Ето още нещо, за което трябва да ти благодаря, Мейсън — желанието на Кевин да порасне“.

— Добре — съгласи се тя. — Ще изчакаме. Но трябва да ми обещаеш, че ако отново се почувстваш зле, ще ми кажеш. Ако веднага…

— Ъхъ — отговори той и затвори вратата с трясък.

— Е, разкажете ми какво правихте днес — подметна Крис, за да покаже, че повече няма да обсъжда здравето на Кевин.

— Правихме хербарии — отвърна Трейси. — Не можем да ти кажем защо — трябва да е изненада.

Крис се усмихна. След по-малко от два месеца беше Денят на майката и не беше нужно много да се досети защо беше цялата тази тайнственост.

През останалия път до къщи, Трейси даде бърз отчет за трудностите при избирането и сушенето на цветя, докато Кевин гледаше през прозореца.

 

 

Мейсън почука на отворената врата на кабинета на Ребека, за да привлече вниманието й.

— Виждала ли си доклада, който Уолт изпрати за хотела? — запита той.

— Казах на Ранди да го даде на Джанет тази сутрин. Провери ли при нея?

— Тя е на обяд — каза той, готов да си тръгне. — Ще погледна на бюрото й.

— Мейсън? — извика тя зад гърба му.

— Да? — отвърна той по-нетърпеливо, отколкото възнамеряваше. След петнайсет минути имаше среща с Травис и искаше да има доклада при себе си.

— Имам някои странни предчувствия. Мисля, че нещо не е наред с Оскар Доналдсън.

Сандвичът, който Мейсън беше изял преди няколко минути, изведнъж се превърна в топка в стомаха му. Ребека не казваше подобни неща без основание. Влезе в кабинета й, без да затвори вратата след себе си.

— Мислех, че Оскар е казал на Уолт, че ако му изпратим договора за продажба тази седмица, той ще го подпише.

— Точно така. Но това е било вчера. Тази сутрин ми се обади и каза, че му е нужно още време за размисъл.

Макар земята на Оскар Доналдсън да не беше в центъра на терена за проекта, без нея той щеше да бъде като корона без скъпоценности. Тя включваше един парцел, който преди е бил естествено езеро, само по себе си незабележително, но важно, защото Мейсън възнамеряваше да го възстанови, както заради естетичното оформление, така и за да спечели някаква подкрепа от защитниците на околната среда.

— Сигурна ли си, че не ни върти, за да придобие повече важност?

— Преди не го е правил. Защо ще започва сега?

Значи според тебе някой от „Саутуест“ може отново да е говорил с него? — запита безизразно Мейсън. Той вече беше изживял личния си ад, обикаляйки наоколо като отявлен песимист, покрил главата си в очакване небето да падне, сигурен, че всяко примигване на собствениците на парцелите означава, че са били повлияни от „злите сили на Саутуест“. Не му се искаше отново да го преживява с Ребека, ако тя усети параноичния му страх.

— Защо иначе Оскар е готов да се откаже?

— Може някой от Сиера Клуб да се е свързал с него.

— Бъди реалист, Мейсън. Този човек е бил викан пред съда за използване на забранени химикали.

— Защо не се поразходиш днес следобед да видиш дали не можеш да разбереш нещо? Престори се, че отиваш да посетиш Фергюсън, а след като вече си отишла там, си решила да се отбиеш и при Оскар.

Тя седна в края на стола, постави ръцете си на бюрото, а брадичката си подпря на свитите длани.

— Защото Оскар специално ме помоли да стоя настрана. Каза, че ще ми се обади, когато е готов да разговаря с нас.

— Кучи син — възкликна Мейсън, който вече не можеше да отрича очевидното. — Добрали са се до него и той не иска да разберем, че обмисля тяхното предложение.

— И аз така мисля. Какво ще правим?

— Ще увеличим мизата — ще го купим наведнъж, ако се налага.

— Не говориш сериозно. Банката…

— Аз ще покрия сумата.

Ребека стана от стола си.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувала да казваш. Няма да ти позволя да използваш личните си фондове за…

— Да ми позволиш? — избухна Мейсън.

Без да обръща внимание на гнева на Мейсън, Ребека заобиколи решително бюрото.

— Била съм винаги до тебе в това начинание, но ще ме изгубиш, ако не внимаваш. Да купиш този парцел със собствени пари, е истинска лудост и ти го знаеш. Надявам се поне, че не си толкова заслепен от този проект, че да не разбираш…

— Откога притежаването на земя е лудост? — надвика я той.

— Ако беше само заради това, не би било лудост. Но знаеш много добре, както и аз, че разходите няма да спрат до тук. В мига, в който останалите собственици надушат сухата пара, ще те нападнат както бълхи куче. Какво ще правиш тогава? Ще купиш всички? Ще те хванат за топките и ще стискат, докато не закрещиш. Действай, Мейсън и ще завършиш живота си като евнух.

— Прекрасна аналогия — саркастично заяви той.

— Не ти харесва, защото знаеш, че съм права. — Вниманието й беше привлечено от някой зад Мейсън. — Травис, влез моля те и ме подкрепи.

— За кое? — запита той и се приближи.

— Мейсън мисли, че може да финансира крайбрежния проект със собствените си пари. Иска да купи целия парцел на Оскар Доналдсън днес.

Травис пребледня. Той се обърна към Мейсън.

— Боже господи, какво слагаш в кафето си? Ако платиш на един от тях, ще трябва да платиш на всички. Единственият начин да се сдобиеш с толкова пари е да…

— Да продам нещо — довърши вместо него Мейсън.

— В мига, в който направиш това — намеси се Ребека, — всички ще помислят, че си загазил.

— Без значение дали наистина си загазил или не — добави Травис в езиковата им среща на пинг-понг. — След като тръгнат слуховете, никоя банка няма да ти позволи да се приближиш и на десет крачки, за да обясниш положението. — Травис пъхна ръце в джобовете си. — Дяволите да те вземат, Мейсън, кога ще извадиш главата от задника си? Дори не си готов за подобно нещо, като този проект. Ако не се откажеш, ще потънеш заедно с него.

Мейсън се беше надявал, че ако му даде достатъчно време, накрая Травис ще се предаде и дори ако не вземе присърце проекта, поне няма да бъде гласът на съдбата. До този проект двамата образуваха почти идеална двойка. Когато размахът на Мейсън надхвърляше възможностите му, Травис винаги беше там, за да понамали размаха и да намери начин да увеличи възможностите. Без стремежа на Мейсън към израстване обаче компанията щеше да си остане все така незначителна, както в Лос Анжелис. До крайбрежния проект Травис никога не се беше обявявал твърдо срещу предложенията на Мейсън.

Може би защото бяха нужни прекалено много усилия, или защото авантюристичният дух у него намаляваше, но Травис беше станал предпазлив и от време на време правеше изказвания, които караха Мейсън да мисли, че според него е най-добре „Уинтър Констракшън“ да се задоволи с нишата, която си беше извоювала.

— Това не е среща на акционери — заяви ядосан Мейсън заради пречките, които Травис създаваше. — Последния път, когато погледнах входната врата, там все още стоеше моето име.

— Благодаря, че ме осведоми — отвърна Травис. — Отсега нататък ще го запомня. — Той излезе с трясък от стаята.

— Е, най-после се прояви — изруга Ребека. — Какво, по дяволите, целиш с тази остроумна забележка?

— Нямаше друг начин да го разкарам за достатъчно дълго време, за да свършим работата. Когато приключим, ще му се извиня.

— И смяташ, че от това ще има полза?

— Вече прекаляваш, Ребека — предупреди я Мейсън.

— Още нещо имам да кажа.

— Тогава го казвай и потегляй. До довечера искам да зная как стоят нещата с Доналдсън.

Тя го изгледа проницателно:

— Умните плъхове първи напускат потъващия кораб, Мейсън. Ако се окаже, че Травис е прав и ти се сгромолясаш, наистина ли искаш да бъдеш сам?

Под въздействие на думите й той спря рязко.

— Никога досега не са скачали — отвърна внимателно той, неохотно вслушвайки се в предупреждението й. — Доколкото си спомням, не ни е за първи път да се наклоняваме.

— Защото досега уважението е пораждало и лоялност. Но повярвай ми, без едното не получаваш другото.

Както обикновено, тя удряше право в целта и нанасяше тежки поражения.

— Ще потърся Травис — призна се за победен той.

Тя кимна.

— А аз ще открия каквото мога за Доналдсън.

Почти беше излязъл от стаята, когато се обърна и я погледна.

— Ребека…

— Зная — заяви тя.

Този път той нямаше да я остави.

— Не ме заблуди. Без значение какво ще се случи, ако започна да потъвам, няма да съм сам на палубата. Дори насила да те хвърля през борда, ти отново ще пропълзиш обратно. — Смутен от думите си и от това, да ги изрече на глас, той отмести поглед, но след като усети, че така отслабва впечатлението от думите си, отново я погледна.

За миг те стояха и се взираха един в друг. Стори му се, че в очите й проблясват сълзи, после тя премигна и те отново станаха ясни както обикновено.

— Просто исках да го знаеш — каза той, облекчен да види, че в ъгъла на устата й се прокрадва усмивка. Можеше да се справи с всичко, което му сервираше, но не и със сълзите й.

— Иска ти се да съм наоколо, защото зная къде са спасителните пояси.

— Не позна. Ако ще се нося в този огромен океан, искам до мене да има някой интересен човек, с когото да си говоря — заяви той и излезе с по-леко сърце, отколкото смяташе, че заслужава.