Джорджия Боковън
Брак по сметка (32)

Глава тридесет и втора

Крис намъкна анцуг с качулка, закопча ципа догоре и седна на ръба на леглото да завърже маратонките си, но преди това разтри настръхналата кожа на краката си. После погледна часовника. След десет минути трябваше да се срещне с Мери, за да направят сутрешния си джогинг. Бяха си обещали, че днес ще се върнат към обичайния си маршрут от осем километра вместо трите километра, които пробягваха набързо през последния месец. След по-малко от три часа сън Крис се обзалагаше, че Мери ще трябва да й оказва медицинска помощ още преди да са стигнали парка.

И на сутринта изпитваше също толкова объркани чувства, колкото и предната нощ. От една страна беше Кевин, около когото беше истинска наслада да бъдеш вчера, защото щастието му разпръскваше ярка светлина, която съперничеше на огъня. От друга — беше странният начин, по който Мейсън реагира на намаляването на напрежението помежду им.

Намаляване на напрежението? Кого се опитваше да заблуждава? Имаше моменти, в които бяха изглеждали като семейството, за което се представяха, моменти, в които Мейсън я беше гледал с очи, жадни за обичта, с която тя щедро обсипваше сина им. И все пак там винаги беше и резервираността, която я предупреждаваше да не му отговаря, защото не само че щеше да се обърне и да избяга, а и щеше да я атакува, преди да изчезне.

Защо изпитваше нужда да се предпазва от нея? Какво, според него, тя щеше да направи — да го подмами към връзка ли? Не можеше ли да разбере, че тя не иска, както и той, да развали едно приятелство с физическо задоволяване? Дори мисълта за това я ужасяваше.

Тя завърза маратонките си и тръгна към спалнята на Кевин. Беше сложила ръка на бравата, когато осъзна, че няма нужда да го буди и да го води при Джон. Днес беше неделя. Мейсън можеше да се грижи за него, докато двете с Мери тичаха.

Тръгна да пише бележка и тогава чу Мейсън да се размърдва в стаята си. След като стана очевидно, че няма намерение да излезе веднага оттам, тя отиде до вратата и леко почука.

Той отвори, облечен с дънки, на които само горното копче беше закопчано. Очевидно го беше сварила тъкмо когато ставаше от леглото. Полуголотата му разконцентрира Крис и за миг тя забрави за какво беше дошла.

— Нещо не е наред ли? — попита Мейсън, очевидно толкова изненадан от посещението й в стаята му, колкото тя от неговия вид.

— Не — отвърна тя, като си възвърна самообладанието. — Просто исках да съм сигурна, че ще си бъдеш вкъщи за известно време. Не исках да будя Кевин и да го водя със себе си, ако не се налага.

Той погледна към обувките й, после към голите й крака и след това отново към лицето.

— Отиваш да тичаш ли?

— Въпреки че здравият разум ме съветва противното.

— Чудех се как поддържаш добрата си форма.

Тя се усмихна:

— Никога не съм знаела как да отвърна на подобно твърдение.

Изкушаваше се да го попита как той поддържа такава формата си. Нямаше и грам излишна тлъстина по тялото му. Като знаеше графика му, беше й трудно да повярва, че има време да тренира, но мускулите по ръцете и раменете му говореха противното.

Кевин беше наследил телосложението на баща си. Дали и той щеше да развие широкия гръден кош на Мейсън? Почувства се неудобно от това, накъде водят мислите й, прокара нервно ръце по шортите си и после ги пъхна в джобовете на анцуга си.

— Е? — настоя тя.

— Какво?

— Ще бъдеш ли тук?

— О, да, ще бъда!

— Добре. — Тя отстъпи назад. — Няма да се бавя много.

Той застана на прага и се облегна на касата на вратата.

— Не бързай.

Тя попита импулсивно:

— Искаш ли да дойдеш? Джон може да гледа Кевин.

Той се засмя и поклати глава:

— В списъка с любимите ми занимания бягането се нарежда точно след ваденето на зъб.

Тя премигна в престорена изненада.

— Майчице, доста по-нависоко е от моя списък! — Мисълта, че Мери я чакаше, я накара да побърза. — Кажи на Кевин, че ще му направя палачинки с боровинки, когато се върна.

Почти беше стигнала до входната врата, когато го чу да я вика. Тръгна назад към дневната, когато го видя да се задава по коридора.

— Мислиш ли, че Кевин би искал да излезем и да закусим навън? — Той бързо добави: — Заедно с тебе, разбира се.

— Звучи чудесно! — каза тя, безкрайно зарадвана от предложението му.

— Ще го уредя.

Тъй като не знаеше какво друго да каже, тя кимна и излезе. Краката й сякаш летяха над тротоара, докато тичаше към къщата на Мери.

 

 

Мейсън остана до прозореца да наблюдава Крис, докато изчезна от погледа му. После отиде в стаята си и се дооблече, чудейки се колко бързо беше изоставил решението си отпреди няколко часа да държи на разстояние Крис и да възстанови резервираността в техните отношения. Въпреки че Кевин щеше да спечели от това, родителите му да си играят на семейство, Мейсън изобщо не го искаше. Имаше чувството, че и Крис не желае това.

И все пак една разходка нямаше да навреди. Докато и двамата бяха наясно, че го правят заради Кевин, нямаше никаква причина да не се опитат да установят нормални отношения помежду си. По-лесно е да се плува в спокойни води.

Дори и ако се окажеше, че Кевин може да преживее евентуалния развод по-рано, отколкото той или Крис очакваха, това щеше да стане едва след години. Трябваше да намерят някакъв начин да общуват помежду си. Този уикенд беше добро начало. Ако продължаха в тази насока, може би един ден щяха да започнат да се харесват и уважават, така както беше и с Ребека.

Ето, това беше идеалното решение. Отсега нататък, когато мисли за Крис, ще я сравнява с Ребека.

Той изпъшка. Наистина ли искаше две Ребеки в живота си?

Още повече че един настойчив вътрешен глас му повтаряше, че нито веднъж през всичките години на познанството му с Ребека сърцето му не беше подскачало, когато тя влезеше в стаята, както правеше при появата на Крис.

 

 

— Уф — изпуфтя Мери, настигайки Крис, докато правеха третата си обиколка около тенискортовете в парка Маккинли. — Ако не… знаех… бих те заподозряна, че си взела… нещо тази сутрин. Никога не съм те виждала… в такава форма.

Крис се разсмя:

— Вероятно няма да мога да стана от леглото утре.

— Трябва да спра за малко — настоя Мери. Тя се наведе и опря ръце на коленете си. Няколко пъти си пое дълбоко дъх и после се изправи.

— Може ли да повървим известно време?

— Не е ли по-добре да тръгваме обратно? Казах на Мейсън, ме няма да се бавя много.

— Този човек никога ли не си взема почивен ден?

Крис се поколеба. Опитваше да измисли как да разкаже на Мери какво се беше случило между нея и Мейсън през последните два дни, но не можеше да намери думите, вероятно защото не беше сигурна какво всъщност се бе случило. Миналата седмица Мери беше необичайно мълчалива, когато Крис й каза за бала, а единственият й коментар беше неочакван:

— Кой би предположил, че Мейсън Уинтър може да играе ролята на рицаря в блестящи доспехи?

— Всъщност — каза Крис — вчера си взе почивен ден. Ходихме на пикник на плажа Стинсън.

Умората беше заместена от силно любопитство.

— Ооо! — възкликна Мери.

— А тази сутрин тримата ще закусваме навън — по предложение на Мейсън, не мое.

Мери спря и махна лентата от главата си.

— Да не съм пропуснала нещо? Това същият мъж ли е, който си беше уредил среща с друга жена, две седмици след като се беше оженил за тебе?

Крис сви рамене:

— Аз също не разбирам.

— Може би иска да се извини, че е бил такъв кретен?

— И аз си го мислех.

— Но?

— Тази публика му е в кърпа вързана. Защо да си губи времето да гради опори, когато няма нужда?

Мери повдигна вежди замислена:

— Нещо ми подсказва, че най-накрая е погледнал какво му е поднесено на тепсия и е открил, че може да го заинтересува.

Крис изсумтя иронично:

— Как ли пък не!

— Е, би било чудесно, ако се окажа права — отбеляза замислена Мери.

— Защо? — попита Крис с изострено любопитство.

— Защото ти вече си падаш по него, а аз не искам да те видя с разбито сърце.

Крис си пое изненадана дъх:

— От къде на къде ти хрумна тази идиотска идея?

— Когато прекара цели два дни в търсенето на рокля за бала, ме накара доста да се замисля.

— Налагаше се. Средствата ми бяха ограничени.

— Затова ли се опита да скриеш от мене какво правиш?

— Не споделих, защото знаех, че ще ми кажеш, каква голяма грешка правя.

Мери я погледна:

— А това беше последното нещо, което искаше да чуеш. Ти искаше да натриеш носа на Мейсън и изобщо не желаеше да слушаш гласа на разума.

Боже мой, дали Мери беше права? Дали действията й бяха предопределени, а тя не го съзнава?

— Защо ще искам да правя това?

— Ако оставим настрани факта, че Мейсън е бащата на Кевин и животът ви ще стане много по-лесен, ако престанете с тази измама, се изправяме пред главния въпрос. Чисто и просто, Мейсън е страхотен. Ти може да живееш в Калифорния, но не си застрахована леглото ти да не става студено през самотните зимни нощи.

Крис прекоси тревата и седна на една от пейките. Нищо от казаното от Мери не беше ново за нея. Същите мисли бяха минавали и през нейния ум през последните няколко седмици. Когато обаче ги чу изречени на глас, те придобиха много по-голяма неоспоримост, която тя не беше сигурна, че може да понесе.

— Прекалено стара съм за това — простена тя.

Мери седна до Крис.

— Заради онези ужасни хормони е — заяви тя с усмивка. — По всяко време могат да те ударят.

— Това ли е всичко? Никакъв съвет? Никакво предложение да ми помогнеш да се измъкна?

— Дай му шанс — отново сериозно каза Мери.

Изминаха няколко секунди, преди да й отговори, а когато го направи, тя шепнеше:

— Мисълта ме ужасява.

Седнали на пейката, те наблюдаваха как потокът от бегачи стига върховата си точка, а после бавно намалява. Най-накрая им стана студено и тръгнаха обратно.

 

 

Докато чакаше Крис да се върне и Кевин да се събуди, Мейсън свари кафе, запали огъня и седна в дневната да чете сутрешния вестник. Когато свърши с него, той го сгъна и тъкмо щеше да го сложи под масичката за кафе, когато забеляза албума, който Крис му беше показала през онзи бурен декемврийски ден.

Той се втренчи в албума, знаейки, че това е кутията на Пандора, и беше изненадан от силното привличане и отблъскване, което тя упражнява едновременно върху него. Най-накрая си призна, че Крис е била абсолютно права в анализа си: той все още не се беше справил с чувствата си към Даян. Осемте месеца, откакто беше открил истинската причина, поради която го беше напуснала, не му бяха достатъчни да превъзмогне чувството си за вина. Имаше толкова въпроси без отговор! Защо толкова лесно беше приел заминаването й? Дали егото му беше толкова крехко, та беше повярвал на историята й, че вече не го обича?

Изпитваше отчаяна нужда да каже на Даян колко много съжалява, че е повярвал на обяснението й, че е бил толкова завладян от собствената си личност, че не е забелязал какво става с нея и че не е бил с нея, когато се е нуждаела от помощта му. Не можеше дори да си спомни защо е бил извън страната.

Осъзнавайки, че чувството за вина няма да намалее, ако отказва да го признае, Мейсън взе албума и го отвори, като пак започна отначало. Насили се отново да разгледа снимките с надеждата, че този път знанието ще улесни нещата.

Видя Даян като бебе и забеляза, че няма нито общо между нея и Кевин. Докосна с пръсти образа й и погали детето, което е била, като непрекъснато й повтаряше колко съжалява. Не беше честно Кевин да прилича на него, а не на нея. С нищо не беше заслужил този дар.

Очите му се напълниха със сълзи и стаята се замъгли. За първи път, откакто Даян го беше напуснала, си позволяваше да признае колко силно беше наранен и колко много му липсваше тя. Сякаш тялото му беше стегнато в окови и той едва дишаше.

Зад себе си чу Кевин, който подскачаше в кухнята. Бързо изтри очите си и затвори албума.

Но не преди Кевин да влезе в стаята и да види какво става.

— Какво има, татко? — попита той. Спря на няколко крачки от баща си и се вгледа в него.

В ума на Мейсън дойдоха няколко отговора, но нито един не беше подходящ за пред Кевин. Реши да признае истината.

— Разглеждах снимки на мама Даян, когато е била малка, и те ме разстроиха.

— Как така? — попита Кевин и се приближи.

— Защото я обичах и исках да й кажа нещо, а не мога.

Кевин се покатери на дивана и седна до Мейсън.

— Кажи го на мене — заяви той съвсем по детски.

Мейсън прегърна сина си и го привлече към себе си.

— Страхувам се, че няма да е същото.

— Как така? — отново запита Кевин. Някои деца питаха непрекъснато „защо“, а Кевин — „как така“.

— Защото… — По дяволите! Защо да не му каже истината? — Исках да кажа на мама Даян колко съжалявам, че съм й бил сърдит през всичките онези години, в които не знаех за тебе.

Кевин помисли за минута и после напълно уверено заяви:

— Тя щеше да каже, че всичко е наред.

Усмивката на Мейсън беше пълна с тъга.

— Откъде знаеш? — попита той, изумен от това, колко отчаяно искаше да повярва на Кевин.

— Мама казва, че мама Даян е била от хората, които обичат всички. Трейси е такава. — Когато направя нещо, което я ядосва, никога не ме кара да й се извинявам по два пъти.

Как беше казано в Библията? „Из устата на младенците и сучещите“^[1]? Мейсън се наведе и целуна Кевин по главата.

— Благодаря ти.

Кевин започна да се върти.

— Къде е мама? Гладен съм.

При споменаването на Крис Мейсън отново усети как оковите сковават гърдите му. С отслабена защита, той беше на прага да направи ужасна грешка. Глава богу, че се усети навреме.

— Всеки момент ще се върне. Двете с леля Мери отидоха да потичат.

 

 

Крис намали ход, когато зави зад ъгъла и видя къщата им. Все още зашеметена от разговора си с Мери, тя не беше сигурна, че иска да види толкова скоро Мейсън. Сега, когато беше признала чувствата си, как щеше да влезе през вратата и да продължи откъдето бяха стигнали, сякаш нищо не се беше случило?

Точно там беше проблемът — нищо не се беше случило и все пак нищо не беше същото.

По дяволите! Не искаше да се влюбва в Мейсън Уинтър. Беше напълно ясно, че не иска нищо повече от нея, освен да бъде майка на детето му. Действията му говореха много повече от думите му. Не беше толкова глупава, за да мисли, че предният ден е бил нещо повече от учтиво извинение за поведението му на бала.

А и вината не беше изцяло негова. О, макар да се беше държал като страхливец, все пак не беше направил нищо, за да я окуражи или да й даде знак, че е добре дошла в живота му.

Тогава защо беше отишла на бала?

Стоеше на входната врата и нямаше причина да не влезе вътре. Залепи на устата си една учтива усмивка и отвори вратата. Веднага усети миризмата на пържени филийки.

— Здрасти, мамо — извика Кевин. — Ние сме в кухнята.

Объркана, Крис спря. Мейсън не беше ли казал, че иска да ги заведе на закуска? Тя погледна часовника на полицата. Не беше се забавила толкова много, за да са се отказали да я чакат.

Влезе в кухнята, свали качулката си и разкопча анцуга. Двамата бяха на масата и довършваха закуската си. Мейсън вдигна поглед, когато тя влезе.

— Мислех, че…

— Извинявай, че започнахме без тебе — оживено каза Мейсън. — Но имам малко работа в офиса днес и реших да тръгна по-рано.

— Но оставихме и за тебе — намеси се Кевин.

Разочарованието й заплашваше да я смаже. Едва сега разбра с какво нетърпение е очаквала да прекарат сутринта заедно.

— Струва ми се, че нямаше никаква работа днес — заяви тя ядосана на себе си, че не успява да прикрие съжалението си.

Мейсън занесе своята и на Кевин чинии в мивката.

— Изникна нещо спешно.

Тя не искаше той да разбере колко е засегната.

— Е, предполагам, че все пак нещата се нареждат добре — каза тя, свали анцуга си и го метна на облегалката на стола. — Мери искаше да отидем на пазар тази сутрин. Не беше добре да й откажа, а сега няма и да се наложи.

Мейсън я погледна. Тя имаше противното чувство, че той не е повярвал на нито една нейна дума. Но не каза нито. Вместо това кимна и заяви:

— Права си. Понякога нещата се нареждат добре.

Трябваше да се махне оттам, преди да се прояви като пълна глупачка.

— Отивам да взема душ — обяви тя без всякаква връзка.

— Вероятно няма да съм вече тук, когато излезеш.

Господи, какво не би дала за подходяща фраза за достойно измъкване! Тъй като не се сети нищо, тя просто си излезе, страхувайки се, че ако остане още малко, сърцето й ще слезе в петите.

 

 

Час по-късно Мейсън пристигна в офиса си, отпрати охраната и си отключи сам. За първи път през последните години не очакваше с нетърпение да прекара деня сам в кабинета. Вместо да тръгне право към него, той реши да се поразходи по коридорите. Беше изненадан, когато откри Ребека зад бюрото й, но все пак вътрешно бе доволен, че ще има компания в нещастието си.

При влизането му тя вдигна поглед.

— Мислех, че през почивните дни няма да идваш на работа — отбеляза тя.

— Май че и ти имаше подобно намерение.

— Аха, обаче вкъщи не ме чака син, който си мисли, че мога да вървя по водата. — Тя бутна стола си назад и вдигна краката си на бюрото. — Какво е твоето извинение?

— Предполагам, че не съм в настроение да си мокря краката.

— Ама че хумор! — отвърна тя с презрително изражение.

— Да не си станала със задника нагоре тази сутрин?

Тя свали краката си на пода с трясък:

— Днес не е подходящият ден да разговаряме, Мейсън. Дойдох тук, защото не съм във форма да контактувам, с когото и да е в настроението, в което съм.

Познаваше Ребека достатъчно добре, за да обърне внимание на предупреждението й — тя не казваше подобни неща без основание. Обаче държеше на нея твърде много, за да не се поинтересува дали не може да помогне с нещо. Пъхна палци в джобовете на дънките си, а ръцете му се поклащаха на хълбоците.

— Искаш ли да си поговорим?

— Няма да искаш да чуеш това, което ще ти кажа.

— Мислех, че става дума за тебе.

— Така е, но чувствата ми към самата мене са свързани с чувствата ми към тебе.

Той си пое дълбоко дъх и се приготви.

— По-добре си го излей на мене. Предпочитам да го чуя, вместо да гадая какво е то.

— Нали си спомняш за онзи тип, с който излизах през последните няколко месеца?

— Който си срещнала в Сан Франциско?

Тя кимна:

— Той е женен.

— Сега ли разбра?

Ребека се обърна и отправи поглед към прозореца.

— Не — отвърна безизразно тя. — Знаех го през цялото време.

Мейсън се опита да прикрие изненадата си. Ребека имаше желязно правило да не излиза с женени мъже. Или поне го беше имала досега.

— А той реши, че не може да напусне жена си ли? — Не можеше да измисли друга причина, поради която тя да е толкова разстроена.

— Никога не е възнамерявал да я напуска. — Ребека отново се обърна и погледна Мейсън. — Шокиран ли си?

Наистина беше, но тя не се нуждаеше и не искаше да чуе това от него.

— Трябва ли да бъда?

— Самотна съм, Мейсън И явно готова да се задоволя с наличното. Или поне бях до вчера. Тази сутрин осъзнах, че гордостта ми е твърде висока цена, която не мога да платя. — Тя сви рамене. — Така че отново ставам самотна.

— Какво общо имам аз с това?

— Толкова съм ти ядосана, че едва мога да те гледам. На тебе ти се предлагат неща, за които аз съм готова да пожертвам всичко, но ти си прекалено голям инат, за да го оцениш.

Разбираше гнева й. Не. Разбираше логиката й.

— Инатът няма нищо общо.

— О? Тогава кое има?

Той понечи да отговори, но смелостта го напусна в последния момент.

— Няма значение.

— Тя няма да умре, Мейсън.

— Откъде знаеш? — отряза я той, ядосан както от нейните обвинения, така и от своята прозрачност. — Можеш ли да ми дадеш някаква гаранция, че няма да се случи отново?

— Никой не може да даде подобни гаранции. Смъртта е част от живота, Мейсън. Рано или късно на всички ще ни се случи. Да се свиеш в една дупка и да оставиш живота да тече покрай тебе, не е решение.

— Ти май си мислиш, че знаеш отговора?

— Трябва да рискуваш…

— Дяволите да те вземат, рискувах. Виж докъде стигнах.

— Откъде идва тази страхливост у тебе, Мейсън?

Никога не й се беше ядосвал толкова. Какво право имаше да го разпитва?

— Не се опитвай да ме убедиш, че светкавицата не поразява два пъти едно и също място, Ребека. Вече съм минал по този път. Виждал съм как се случва. — Той се обърна и отиде до прозореца.

Няколко мига по-късно Ребека се приближи и застана безмълвно до него. Без да я поглежда, Мейсън добави:

— Няма да го преживея трети път, не мога.